Братът Грим

29.

8:40 ч., понеделник, 29 март

Градски парк

Винтерхуде, Хамбург

Фабел погледна нагоре към зданието, което се подаваше над дърветата зад обширното тревно пространство. Невъзможно високите арки на фасадата му от червени тухли изглеждаха разтеглени, сякаш цялата постройка беше издърпана към небето от невидима ръка. Облаците плавно се носеха покрай огромния купол на покрива. Това здание винаги беше омагьосвало Фабел. Ако човек не знае за какво е било построено първоначално и ако сегашната му функция не беше обозначена над високите арки с еднометрови букви, би могъл да прекара часове в гадаене каква ли е била главната цел. На Фабел то винаги му изглеждаше като висок храм на някаква древна изчезнала религия — отчасти египетска, отчасти гръцка, отчасти извънземна.

Планетариумът бил проектиран първоначално само като водна кула. Но по времето на завършването му се надигала вълна на увереност в неотдавна обединената Германия и в началото на новия век, съчетана с почти религиозен устрем в гражданското строителство. И ето, столетие по-късно сградата още си стоеше, беше наблюдавала провалите през последния век, една Германия, която се разделя и обединява отново. Монументалната водна кула сега беше планетариум и най-голямата забележителност на Винтерхуде.

Фабел огледа обширния парк пред планетариума. На двеста метра от него временна ограда от железни прътове, свързани с полицейска лента, се разперваше като ветрило: от едната й страна стояха редица полицаи, от другата — нарастваща тълпа.

— Изглежда вече се е пръснал слухът коя е жертвата. — Мария Клее се присъедини към Фабел на стъпалата. — Сега непременно ще довтасат от пресата и телевизията.

Фабел тръгна по тревата. Криминалистите бяха опънали голяма бяла шатра, за да запазят мястото, и Фабел и Мария нахлузиха защитни калцуни, преди да разтворят крилата и да се вмъкнат вътре. Холгър Браунер беше наведен над тялото и се изправи, когато те влязоха. Млада жена лежеше гола на тревата, ръцете й бяха кръстосани на гърдите. Косата й беше поразително златиста и беше сресана и наредена в кръг около главата й като слънчев проблясък зад облак. Фабел забеляза, че малка част от лъчеобразната коса беше изрязана нарочно и беше оставила празнина. Дори в смъртта красотата на женското лице и съвършено оформеното тяло беше необикновена. Очите й бяха затворени, червена роза лежеше между скръстените й ръце и гърдите й и на целия свят тя изглеждаше като заспала. Фабел гледаше тази великолепна структура от кости и плът, която скоро щеше да се разпадне и превърне в прах. Но засега бледността на смъртта само придаваше на кожата й порцеланова безупречност.

— Мисля, че няма нужда да ви запознавам — каза Холгър Браунер и отново се наведе над тялото.

Фабел горчиво се засмя. Беше се измъчил, докато открие самоличността на първата жертва. Тук това нямаше да се наложи. Почти всички в Хамбург можеха да я познаят. Та това бе Лаура фон Клостерщад, „супермоделът“, който се виждаше по билбордовете и списанията из цяла Германия! Както подсказваше добавката „фон“, тя произлизаше от аристократично семейство. Но известността на това семейство идваше не от поовехтялото му благородство, а от твърде съвременното му търговско и политическо влияние. Фабел знаеше, че това ще причини порядъчна бъркотия. Извън шатрата медиите вече щурмуваха и радарът на Фабел отсега усещаше как вихрушката им ще се устреми към него.

— Господи — каза той, — мразя убийствата на знаменитости.

— А какво ще кажеш за знаменитост, убита от сериен убиец, когото преследваш? — Браунер протегна към Фабел прозрачен плик за улики. С мъничко парченце жълта хартия.

— О, боже, не! — възкликна Фабел. — Кажи ми, че не е това!

— Боя се, че е. — Браунер се изправи. — Съвсем лекичко се подаваше от ръката й. Затова казах на първия дошъл тук екип да те повикат. Отново е твоят човек, Ян.

Фабел разгледа бележката през плика. Същата хартия. Същият почерк. Същият дребен, натрапчиво красив почерк с червено мастило. Този път съдържаше само една дума: „Dornröschen“1.

— Дива роза? — Мария беше се приближила, за да разгледа бележката.

— Приказка от Братя Грим. По-известна сега като Спящата красавица, след преработката на Холивуд.

— Виж това. — Браунер посочи ръката на мъртвата жена, в която тя държеше розата. Трън беше забит дълбоко в месестата част на палеца. — Няма кръв. Това е направено нарочно, след смъртта.

— Така е приспана Дивата роза, или Спящата красавица. Убола си е пръста.

— Мислех, че беше с вретено, не с роза — каза Мария.

Фабел отново се изправи. Лаура фон Клостерщад лежеше неподвижно, но сякаш всеки момент щеше да въздъхне доволно и сънливо и да се обърне на една страна.

— Той смесва метафорите… или сгъстява елементите на приказката — както искате. Спящата красавица наистина е убола пръста си с вретено на петнадесетия си рожден ден, но докато е спяла, тя и замъкът й са обрасли с диви рози — красива, но непроницаема защита. Смятам, че планетариумът в случая означава замъка. — Фабел отново се обърна към Браунер. — Можеш ли да отгатнеш причината на смъртта?

— Не и на този етап. Твърде малко неща говорят за насилие, освен леки драскотини на шията, но не са достатъчни за доказване на удушаване. Мьолер ще може да каже след аутопсията.

Фабел неопределено посочи ветрилото от руса коса.

— Какво ще кажеш за това с косата? Да изреже сектор от нея. Не виждам никаква връзка с приказката за Спящата красавица.

— И аз мисля като теб. Може би просто за трофей. Тя категорично има красива коса, може би в нея той вижда нещо, което я характеризира.

— Не… Не мисля така. Защо изведнъж ще започне да събира трофеи? Не беше взел нищо от другите три тела.

— Ние не знаем да го е правил — каза Браунер. — Но може би това с косата е нещо друго. Някакво послание.

Небето леко беше се прояснило, когато Фабел и Мария излязоха от палатката, и червените тухли на планетариума изглеждаха като измити от дъжда и ясно очертани на златната светлина.

— Тоя негодник става нагъл, Мария. Тук наистина има послание. — Фабел махна с ръка към стената от дървета, но жестът му подсказваше, че гледа отвъд тях. — Това място почти се вижда от Главното полицейско управление. Ние сме право на юг от него. Фактически върхът на планетариума се вижда ясно от горните етажи на управлението. Той се подвизава буквално пред очите ни.

Мария скръсти ръце пред тялото си и леко наведе глава встрани.

— Добре, нашият главен заподозрян досега е Олсен и бяхме много близо до него. Може би има послание в избора на мястото. Бяхме близо до него, затова той се приближава до нас. Както казваш, практически пред очите на полицейската главна квартира.

— Възможно е. А може би изборът на място е свързан с неговата история.

— Историята на градския парк?

Фабел поклати глава.

— На това място — Винтерхуде. Това е стар район, Мария. Той е съществувал много, преди да възникне Хамбург около него. Тук е имало селище от каменната ера. Подозирам, че всяко по-дълбоко значение за него е на второ място след близостта до управлението, но може да има нещо в историята на мястото.

Когато следваше в университета, Фабел беше прекарвал много от ваканциите си тук, в Градския парк, с камара книги до себе си. Никой не знаеше със сигурност откъде идва името Винтерхуде, но „Худе“ е стара дума на долнонемско наречие и означава „защитено място“. Винаги беше чувствал странно спокойствие, когато беше на земя, обитавана непрекъснато от шест хиляди години. Сякаш това го свързваше с историята, която изучаваше.

— Или просто съответства на мястото, което му е необходимо, за да изиграе фантазията си — предположи Мария.

Фабел понечи да й отговори, но видя огромен мерцедес 4T4 да кара през тревата и да спира до полицейския кордон. Двама мъже излязоха от него и Фабел ги позна веднага.

— По дяволите! Само това ни липсваше!

Двамата мъже от мерцедеса тръгнаха право към Фабел и Мария. Единият беше на петдесет и няколко години. Косата му, ниско подстригана, беше почти бяла, както и брадата, като се изключат отделни остатъци от русо минало. Беше облечен в светлосив костюм, какъвто винаги успяваше да носи сякаш беше полицейска униформа.

— Добро утро, господин директор! — поздрави Фабел шефа си Хорст ван Хайден. Вторият мъж беше по-нисък и по-пълен, с измит розов тен. Фабел познаваше вътрешния министър на Хамбургския сенат и кимна кратко. — Сенатор Ганц.

— Добро утро, комисар Фабел! — Ван Хайден посочи палатката с кимване на главата. — Вярно ли е?

— Какво дали е вярно?

Фабел знаеше много точно за какво го пита Ван Хайден, но проклет да бъде, ако доброволно му разкрие информацията по случая в присъствието на Ганц. Беше се срещал с Ганц и по-рано. Той беше политик от кариерата и като министър, отговарящ за престъпността и сигурността в Хамбург, държеше полицията отговорна за всеки по-важен случай, който увеличаваше страховете на обществото и причиняваше затруднения на градската управа.

Лицето на Ван Хайден, не особено весело дори в най-добри времена, помръкна.

— Вярно ли е, господин комисар, че тялото, открито тази сутрин, е на Лаура фон Клостерщад, примера за обществеността?

— Досега не е направено официално разпознаване, господин директор. — Фабел многозначително погледна към Ганц. — И категорично не искам нищо да се разгласява публично преди това.

Лицето на Ганц, вече румено, сега стана тъмно червено.

— Аз съм тук както като личност, така и като професионалист, господин Фабел. И съм приятел на семейството много отдавна. Всъщност бях на честването на рождения ден на Лаура миналата събота. Познавам Петер фон Клостерщад от дълги години. Ако това наистина е неговата дъщеря, бих искал лично да съобщя новината на семейството. — Той помисли малко. Нещо близко до неудобство имаше в изражението му. — Мога дори да идентифицирам тялото, ако желаете.

— Съжалявам, сенаторе, това все още е защитено местопрестъпление. Сигурен съм, че разбирате. Във всеки случай, вашето присъствие вътре може да се приеме като… ами като неуместно.

— Фабел! — Тонът на Ван Хайден беше по-скоро умоляващ, отколкото заплашителен.

Фабел въздъхна.

— Да, жената много прилича на Лаура фон Клостерщад. Не знаем още точното време и причината за смъртта, но това категорично е мръсна игра. — Той замълча. — Всъщност на практика сме сигурни, че е станала жертва на сериен убиец, който досега е отнел поне три живота, може би четири.

Изражението на Ван Хайден потъмня още повече. Ганц поклати глава невярващо.

— Как е могло да се случи точно на Лаура?

— Мисля, че не ви разбирам напълно, господин Ганц. Искате да кажете — как е могло да се случи на някого с такова обществено положение? Вместо на някоя анонимна продавачка?

— Стига! — Фабел беше успял да запали известния на всички къс фитил на Ван Хайден.

Ганц вдигна ръка и възпря директора.

— Няма нищо, Хорст. — Нямаше никаква враждебност по охраненото червендалесто лице. — Не е така, господин Фабел. Съвсем не е така. Аз съм… бях кръстник на Лаура. Познавам я от малко дете.

— Извинете, господин Ганц. Не беше уместно от моя страна. Казвате, че сте се видели в събота?

— Да. На празника за рождения й ден. Тридесет и първия. Във вилата й в Бланкенезе.

— Много хора ли имаше там?

— О, да. Видях над сто гости. Може би сто и петдесет.

— Случи ли се нещо особено? Някакъв инцидент?

Ганц се усмихна.

— Беше обществено събитие, господин Фабел. Такива събирания се организират и подреждат старателно. Всеки там си имаше собствена цел от това да го видят, с когото трябва до уреждане на сделки. Така че — не, нямаше никакви инциденти.

— Тя имаше ли партньор? Приятел?

— Не. Никакъв приятел. Никакъв партньор. Или поне не някой що-годе значителен, когото бих запомнил. Въпреки красотата и богатството си горката Лаура беше много самотна личност. Бих казал, че най-близкият й човек беше Хайнц. Хайнц Шнаубер. Нейният агент.

— Имаха ли връзка?

Ганц отново се усмихна.

— Не. Нищо подобно. Хайнц е член на бригадата „Геят е готин“.

— Гей?

— Явен. Но предан приятел на Лаура. Ще бъде съсипан, когато научи…

При полицейския кордон беше пристигнал телевизионен екип и Фабел видя, че вестникарски фотографи са насочили към тях телеобективи като снайперисти.

— Мисля, че започнахме да привличаме прекалено голямо внимание. Господин Ганц, бих искал да поговоря с вас малко повече за госпожица фон Клостерщад, но някъде на по-тихо място. Бих предложил, господин криминален директор, и вие да присъствате.

Ван Хайден кимна. Фабел гледаше как двамата мъже тръгнаха към мерцедеса. Забеляза, че обикновено приятелски настроеният към пресата Ганц отпрати репортерите със същото твърдо раздразнение като Ван Хайден. Последния път, когато пътищата на Фабел и Ганц се бяха пресекли, търкането помежду им беше значително. Тогава серийният убиец, преследван от Фабел, беше смятан от Ганц за генератор на неприятни заглавия. Този път смъртта беше дошла прекалено близо до дома на Ганц, за да се тревожи за лошата преса.

Фабел вдигна очи към високата кула на планетариума. Тук имаше послание. А той не го разгадаваше.