Цар Алкохол

Глава 13

И ето, аз напуснах Бенишия, където цар Алкохол щеше да ме погуби. Тръгнах да скитам по света, покорявайки се на шепота, който ме зовеше в далечините и обещаваше да ми открие смисъла на живота. Но където и да тръгнех, пътят ми винаги минаваше през места, където алкохолът се лееше като река. Навред кръчмата служеше за сборен пункт. Кръчмата беше клубът на сиромасите и той беше единственият клуб, където имах свободен достъп и аз. В кръчмата аз можех да завързвам познанства. Влизах в кръчмата и можех да разговарям там с когото поискам. Във всички непознати градове и села, през които минавах, кръчмата беше единственото място, където можех да вляза. От момента, когато пристъпвах прага на кръчмата, аз преставах да бъда чужд човек в непознатия град.

Тука ще си позволя да направя отстъпление и да разправя нещо, което стана с мене много наскоро — едва миналата година. Аз запретнах четворката коне в една лека таратайка и качих вътре Чармиан: три и половина месеца по такъв начин обикаляхме с нея най-дивите места ма Калифорнийските и Орегонските планини. Всяка сутрин аз работех — пишех всекидневната си порция белетристика. Като напишех, колкото си бях предвидил, качвах се в таратайката и пътувахме цял ден — до следната спирка. Но удобни за спиране места не всякога се намираха на еднакви разстояния едно от друго; състоянието на пътищата също така биваше съвсем различно; затова ставаше необходимо всеки път в предвечерието да си съставям план за пътуването и да си определям къде и как ще работя. Трябваше да знам кога именно трябва да пристигнем, за да седна да пиша навреме и навреме да завърша определеното число страници. Понякога се случваше, когато ни предстоеше дълъг път, да ставам в пет часа сутринта и да сядам на работа. Понякога пък, когато пътят биваше удобен и не много далечен, можех да започна работа и в девет.

Но как да разпределя предварително деня си? Щом пристигах в някой град, най-първо настанявах конете за през нощта, а из пътя от конюшнята до хотела се отбивах в някоя кръчма. Първо, трябваше да пийна нещо — да, да, искаше ми се да пийна; но не забравяйте, че аз се научих да пия именно затова, защото жадувах да разузная много работи. И така, трябваше преди всичко да пийна.

— Сръбнете с мене за компания — обръщах се към кръчмаря. И след това, като пийнехме, аз започвах да разпитвам за пътя и удобните места за спиране по набелязания маршрут.

— Почакайте — казва например съдържателят на кръчмата, — има път през Тероутерския гребен. Той беше едно време в добро състояние. Минавал съм оттам преди три години. Но през пролетта май че не работи. Знаете ли какво — чакай да попитам Джери…

И кръчмарят се обръща към някой човек, който е седнал пред масичка или се е облакътил в другия край на бара, — някой си Джери, Том или Бил.

— Я слушай, Джери, как стои работата с Тероутерския път? Ти ходи до Уилкинс миналата седмица.

А докато Бил, Джери или Том, размърда мозъка си и пусне в ход мислителния си апарат, аз му предлагам да пие една чашка с нас. Сетне започва обсъждането, кой път е по-добър, този или онзи, къде е по-удобно да се направи спирка, колко време приблизително ще има да се пътува, къде са най-богатите с пъстърва реки и така нататък; в разговора се намесват присъстващите и беседата се съпровожда с почерпка.

Още две-три отбивания по кръчмите и главата ми започва малко да шуми; но затова пък съм се запознал почти с всички в града, успял съм да узная всичко за самия град и доста много за околностите му. Вече знам всички местни политически деятели, адвокати, журналисти, търговци, а също така чифликчиите, които понякога идват в града, ловджиите, златотърсачите. Вечерта, когато се разхождаме с Чармиан из главната улица нагоре и надолу, тя безкрайно се чуди, като вижда многобройните познати, които съм успял да завъдя в този съвсем чужд град.

Всичко това говори какви услуги ни оказва цар Алкохол. С тези услуги той още повече затвърдява властта си над хората. И навсякъде, където и да попадах през дългите години на скитничество по белия свят, — пак виждах все същото. Дали това бе кабаре в Латинския квартал в Париж, или пък кафене в някое глухо италианско селце, или бордей за моряци в някой крайморски град, или пък най-после в клуба за уиски-сода, — винаги излизаше така, че само там, където Цар Алкохол сближава хората, мога отведнъж да се доближа до чужд човек, да срещна, който ми трябва, и да разузная всичко. И затова е необходимо, в бъдещите щастливи дни, когато цар Алкохол ще бъде наред с другите остатъци от варварството, заличен от живота на човечеството, кръчмата да бъде заменена с нещо друго; трябва да има друго някое място, където чужди хора да имат възможност да се срещнат, да се сближат и да правят нужните им справки.

Но време е да се върна към моя разказ. След като напуснах Бенишия, новият път, който бях избрал, ме доведе пак в кръчма. Аз нямах никакво морално предубеждение против пиянството; вкусът на алкохола, както по-рано, съвсем не ми се харесваше. Но бях вече започнал да се отнасям към цар Алкохол с почтителност и недоверие. Съвсем не можах да забравя шегата, която той изигра с мене, когато съвсем не желаех да умирам. И затова продължавах да пия, но реших да бъда нащрек и занапред да не се поддавам, когато цар Алкохол започне да ми нашепва мисълта за самоубийство.

Когато стигнех в някой нов град, веднага завързвах познанства в кръчмата, когато скитах и нямаше с какво да заплатя за нощуване, единственото място, където се съгласяваха да ме приемат и да ми дадат място при огнището, беше кръчмата. В кръчмата аз можех да се измия, да се вчесам, да почистя дрехите си. При това проклетите кръчми винаги бяха на лесно, под ръка. Моят роден Запад просто кипеше от тях.

Разбира се, че не можех така да вляза при непознати хора в къщата им. Техните врата не бяха отворени за мене; при тяхното огнище нямаше приготвено за мене място. С църкви и свещеници никога не бе ми се случвало да имам работа. Но онова малко, което знаех за тях, съвсем не ме привличаше. Църквата не бе обкръжена с яркия ореол на романтизма; тя не обещаваше никакви интересни приключения. Свещениците пък принадлежаха към онзи род хора, с които никога нищо не се случва. Те прекарват цял живот на едно и също място; това са хора на реда и строгата система, същества ограничени, с тесен кръгозор. В тях не може да се търси величие, богато въображение, чувство на другарство. А аз исках да се запознавам с добри момчета, весели и добродушни, притежаващи смелост, която понякога да преминава в безумие; аз търсех другари щедри и великодушни, а не мокри кокошки.

Ето още едно от обвиненията, които отправям на цар Алкохол: ужасно е, че той слага ръка именно върху добрите момчета — върху ония хора, у които има пламъчец, пориви; върху ония, които имат размах, горещината и всички най-ценни човешки слабости. А цар Алкохол гаси този пламъчец, заглушава всичките пориви; макар да не убива отведнъж своите жертви и не отнема разсъдъка им, той ги принуждава да загрубеят, да се отпуснат, той изкривява и развращава душата им, без да остави в нея нито следа от предишното благородство, предишната изтънченост.

И още нещо — това вече го казвам въз основа на по-късния опит, — дано небето ме избави от обикновените, средни мъже, които не можеш да наречеш славни момчета; от ония, които имат лед в сърцето и лед в ума си; които не пушат, не пият, не ругаят, не извършват постъпки, при които се иска храброст; които се боят да се отплатят за една обида, да нанесат удар на врага: в техните слаби душички животът никога не е кипял, не се е преливал и не ги е подбуждал към смелост и дързост. Такива хора няма да срещнете в кръчмата; но така също няма да ги видите и да умират за идея, няма да ги срещнете на славното поприще на приключенията; те никога не могат да любят безумно, както любят боговете. Не, всичко това не е за тях, те са много заети да мислят как да не си намокрят краката, как да не преуморят сърцето си, как да увенчаят с успех на дребно своя мъжделив, сивичък живот.

Ето в това обвинявам главно цар Алкохол. Защото тъкмо тия славни момчета, които струват нещо, чиято слабост произлиза от прекомерната смелост и буйната дързост — тъкмо тия хора той съблазнява и погубва, както и мекотелите; но не за тях, за тия най-жалки екземпляри от човешкия род ми е думата сега. За друго съм загрижен; че цар Алкохол погубва такова голямо количество най-добри представители на нашата раса. И причината за тяхната гибел е тая, че цар Алкохол е на всеки кръстопът — и на шосето, и в коя да е уличка, — достъпен за всички, пазен от закона, поздравяван от полицаите на пост; той привиква своите жертви, хваща ги за ръка и ги води на ония места, където се събират все славни момчета, все смелчаци, за да сръбнат в добра компания. Ако не беше цар Алкохол, все едно, тези смелчаци пак щяха да се родят на света и щяха да извършат нещо, вместо да загинат безславно.

Колко пъти съм изпитвал на себе си какво чувство на другарство създава цар Алкохол. Вървя например по пътечката и отивам към помпата, за да почакам и видя дали няма да се спре там товарния влак, който минава; и неочаквано там срещам една компания алки (така се наричат скитниците-пияници, които пият денатуриран спирт). Веднага всички се ръкуват с мене, поздравляват ме и ме поканват да сръбна и аз в тяхната компания. Черпят ме с технически алкохол, умело разреден с вода — и скоро аз участвам в общото веселие, главата ми шуми и цар Алкохол ми нашепва, че животът е прекрасен, че всички ние сме храбри и добри хора, че сме свободни същества, които безгрижно, като богове, шестваме по жизнения път, изпращайки по дяволите целия свят, където царува условността, сухотата на ума и душата, където всички чувства са размерени на аршин.