Цар Алкохол

Глава 17

От Бонинските острови ние заминахме на север, да търсим стадата морски котки и цели три месеца скитахме из северните морета в студ и мраз. Понякога попадахме в гъста, безкрайна ивица мъгла и по цели седмици не виждахме слънце. Работата беше невероятно тежка; не пиехме и дори не мислехме за пиянство. А после отплувахме на юг, в Йокохама, с грамаден запас кожи, предвкусвайки близостта на получаване на заплатите.

Много ми се искаше да слезем на брега и да видим Япония, но първият ден след пристигането ни бе изцяло посветен на работата в кораба; нас, моряците, освободиха едва привечер. И тук, благодарение на самия строй на нашия живот и установения от хората обичай да поливат всички сделки, цар Алкохол пак ме взе под ръка и ме поведе, където искаше. Капитанът дал пари на ловците да ги предадат на нас, а те седнали да ни чакат в една местна кръчма да отидем да ги получим. Кръчмата била изцяло заета от компания от нашата флотилия. Различни питиета се лееха като из река. Всички черпеха. Можехме ли ние след тримесечна тежка работа въздържание, ние — млади, силни, цъфтящи, здрави момчета, които дълго време сдържаната от дисциплината и околните условия жажда за живот сега кипеше и преливаше — можехме ли да се удържим и да не пийнем две-три чашки? Ще пийнем малко — така решихме, — а после ще отидем да разглеждаме града.

Излезе пак същата история. Колко пъти стана нужда да пием! А колкото проникваше в кръвта ни вълшебното горещо питие, колкото повече смекчаваше гласовете и сърцата ни, толкова по-силно ние чувствувахме, че сега не е време да се прави оскърбителното различие: да се съгласиш да пиеш с един другар, а да откажеш да пиеш с друг. Всички сме другари, всички заедно сме се борили с бурите и лишенията, всички ние, наредени един до друг, сме спущали платната и сме изопвали въжетата, сменявали сме един другиго на кормилото, лежали сме един до друг на същата палуба, когато корабът се е заривал във вълните и едновременно сме издигали глави, когато той е изскачал навън, и сме гледали кой от другарите е липсвал. И затова трябваше да пием с всички и всички черпеха и гласовете ни ставаха по-високи, когато всички си спомняхме хиляди чисто другарски постъпки. За сбиванията и свадите съвсем забравихме и бяхме убедени, че в цял свят няма по-добри момчета.

Та ето — беше още ранна вечер, когато попаднахме в тази кръчма и през цялата тази първа нощ на брега аз не можах да видя Япония; не можах да видя нищо друго освен тази кръчма — обикновена кръчма, много прилична на нашенските кръчми, пък и изобщо на кръчмите от цял свят.

Две седмици стояхме в Йокохамското пристанище, но от целия град можахме да видим само кръчмите, където се събират моряците. Понякога някой от нас нарушаваше еднообразието на гуляите и измисляше някоя ефектна шега. Мене например ми провървя да извърша цял подвиг в това отношение. Веднъж в тъмна полунощ преплувах разстоянието от брега, върнах се в гемията и заспах дълбоко; а пристанищната полиция в това време търсела из пристанището тялото ми и показвала мои дрехи за опознаване.

Може би именно заради такива неща се напиват хората — мислех аз. В нашия малък кръжец това, което направих аз, се смяташе за събитие, което е съвсем извън реда на нещата. Цялото пристанище говореше за това. В продължение на няколко дни аз се ползувах с голяма слава между японците-лодкари и в кръчмите на брега. Моят подвиг бе достоен за скрижалите на историята. Аз можех с гордост да си спомням за това събитие и да го разправям. Признавам, че като си спомня това дори сега, след двадесет години, в душата ми се издига едно скрито чувство на гордост. То беше също такъв силен момент, както когато Виктор разруши чайното заведение на Бонинските острови или когато ме окрадоха избягалите юнги.

Но интересно е това, че насладата от цар Алкохол още не ми беше известна. Аз бях по природа така далеч от алкохола, че самият негов вкус съвсем не ме прелъстяваше; химическата реакция, която той произвеждаше в моето тяло, не ми доставяше никакво удоволствие: моят организъм не се нуждаеше от такава реакция. Аз пиех затова, защото пиеха и онези хора, с които живеех; пиех затова, защото поради своя характер не можех да допусна да ме надвишат другите в това любимо за тях развлечение. Но аз все пак бях голям любител на сладките работи; когато нямаше с мен никой, който да ме види, аз си купувах захарчета и ги ядях с наслаждение.

Под звуците на една весела песен ние дигнахме котва и излязохме от Йокохамското пристанище на път за Сан Франциско. Този път се възползувахме от северното течение, в гърба ни духаше силен западен вятър, така че след тридесет и седем дни бързо плаване ние пресякохме Тихия океан. Предстоеше ни да получим доста кръгли суми и през тия тридесет и седем дни ние постоянно строихме планове, как ще похарчим парите си. През цялото това време никой от нас не изпи нито една глътка вино и мозъците ни се проясниха съвсем.

Всеки моряк преди всичко уверяваше (колко често се чуват тези думи на палубата на кораби, които се връщат у дома си!):

— Ба, цял километър далеч ще бягам от тези акули (съдържателите на моряшките гостилници).

След това — в скоби — се изказваха съжаления, че в Йокохама се похарчиха толкова много пари. А след това вече всеки започваше да мечтае на любимата си тема. Виктор например уверяваше, че щом слезе в Сан Франциско, ще замине направо, без да поглежда назад, през пристанището и Варварийския бряг, по-нататък — в самия град. Най-напред ще даде обявление в някой вестник, че търси стая в скромно работническо семейство.

— Тогава — казваше Виктор — ще се запиша за две седмици в някое танцувално училище само за да се срещна и запозная с момичетата млади хора. След това ще гледам да вляза в компания, където танцуват, ще почнат да ме канят вечер на гости и така нататък; а с парите, които ще получа, ще мога да се издържам до януари — и тогава пак ще отида за морски котки.

Не, той няма вече да пие. Той знае сега как свършва пиенето, особено за него; виното се налива вътре, а разумът излетява навън; и докато се огледаш, всичките ти пари отишли. От горчив опит той знаеше, че му предстои да избира: или пиянство три дни наред заедно с акулите от Варварийския бряг, или цяла зима, пълна със здрави развлечения в прилично общество. Може ли да има съмнение кое ще избере?

А пък Аксел Хундерсон, който не обичаше нито обществата, нито танците, обяви:

— Аз имам да получавам добра сума. И ще мога да си отида у дома. Ето вече петнайсет години не съм виждал нито майка си, нито семейството си. Щом ми дадат парите, ще ги изпратя у дома — нека там ме чакат. След това ще избера един хубав кораб, който заминава за Европа, и ще се върна пак с пари. Като се съберат пак двете суми заедно, ще излезе, че никога през живота си не съм имал толкова пари наведнъж. У дома ще ме гледат като принц. Не можете да си представите как всичко в Норвегия е евтино. Аз ще мога да накупя подаръци и да харча пари така, че ще им изглеждам като същински милионер и ще преживея цяла година, без да работя на някой кораб.

— Тъкмо това е, което и аз мисля да направя — каза Червеният Джон. — Ето вече три години не съм получил нито ред от домашните си и десет години не съм ги виждал. И знаеш ли, Аксел, в Швеция е същата евтиния, както в Норвегия: а моето семейство живее в село, там имат стопанство. И аз ще изпратя парите си у дома и заедно с тебе на един кораб ще обиколя нос Хорн. Ще си намерим добър кораб.

И Аксел Хундерсон, и Червеният Джон започнаха един през друг да описват хубостите на селския живот и живописните обичаи на своите страни. След тези разкази всеки от тях буквално се влюби в родната къща на другия и те се заклеха тържествено да направят това пътешествие заедно и да прекарат времето си заедно: шест месеца в Швеция у Джон и шест месеца в Норвегия у Аксел. До края на плаването просто нищо не можеше да ги раздели — те се вдълбочиха съвсем в обсъждане на плановете си.

Дългият Джон не го влечеше към дома. Но палубата беше му дотегнала. Моряшките хотели също не му трябват. Той ще си намери една стаичка в тихо семейство, ще постъпи в навигационната школа и ще държи изпит за шкипер. Същото казваха и другите. Всеки се кълнеше, че този път ще бъде по умен и няма да пилее пари. По-далеко от «акулите», от крайбрежния квартал, от кръчмите — такъв беше лозунгът на нашата команда.

Моряците станаха скъперници. Между тях царуваше невиждана досега спестовност. Те не купуваха нищо от домакина. Слагаха се закръпки — разноцветни късчета материя едно върху друго в най-необикновени комбинации. Моряците икономисваха дори парите за кибрит и палеха винаги по двама или по трима от една клечка.

Щом влязохме в пристанището на Сан Франциско, веднага след лекарския преглед при нашия кораб дойдоха лодки с пратеници от разни хотели. Те изпълниха палубата; всеки от цяло гърло рекламираше своя бордей и всеки носеше в пазвата си подарък бутилка уиски. Но ние с величествен вид и силни ругатни им посочвахме стълбата. Ние нямахме нужда нито от хотелите им, нито от уискито им. Тъй като ние бяхме трезви, спестовни моряци и знаехме за какво да харчим пари.

Най-после дойде денят за изплащане на заплатите; Ние излязохме от канцеларията вън, на тротоара, с пълни джобове с пари. Веднага като хищни птици върху нас се нахвърлиха «акулите», ние се спогледахме. Цели седем месеца бяхме живели заедно, без да се разделяме един от друг, а сега нашите пътища се разделяха. Оставаше да изпълним последния обред пред раздялата (тъй като това беше най-после обичай, свещен обичай).

— Да вървим, деца, — каза нашият шкипер.

Наблизо там беше неизбежната кръчма. Наоколо ги имаше дори цяла дузина. А когато влязохме всички в една от тях, тълпата «акули» застана пред вратата на тротоара. Някои от тях дори се опитваха да влязат, но ние не искахме да имаме никаква работа с тях.

И ето че се изправихме всички пред дългия тезгях — шкиперът, щурманът, шест души ловци, шестима кормиладжии и петима гребци. Един гребец липсваше: близо до нос Джеримо ние го пуснахме в морето, като привързахме за краката му един чувал въглища, във време на снежна буря. Бяхме деветнадесет души и това беше нашата прощална почерпка. След седем месеца истинска тежка работа и в буря, и в затишие, ние сега за последен път се гледахме един други. Знаехме това много добре, защото пътищата на моряците винаги се разделят в разни посоки. И всичките деветнадесет души като един приехме почерпката на шкипера. А след това щурманът ни изгледа с един красноречив поглед и поръча още уиски. Щурманът ние обичахме не по-малко, отколкото шкипера — обичахме ги и двамата еднакво. Можехме ли, след като пихме с единия, да не пием и с другия?

След това почерпи Пит Холт — ловец от моята лодка (той загина след една година на «Мери Томас», която потъна заедно с целия екипаж). Времето вървеше, чашите уиски идеха една след друга, гласовете ни ставаха по-високи, а главите ни шумяха. Ловците бяха всичко шестима и всеки от тях настояваше в името на свещеното чувство на другарство целият екипаж да пие с него поне по една чашка. Имахме още шестима лодкари и петима гребци и всички разсъждаваха точно така. Всекиму в джоба звънтяха пари и всеки смяташе, че неговите пари не са по-лоши от парите на другите; а душата на всички беше щедра и благородна.

Деветнайсет рунда — деветнайсет чашки една след друга. Какво му трябваше още на цар Алкохол, за да ни подчини всецяло? Всички бяхме докарани до оная точка, когато се забравят всякакви грижливо лелеяни мечти. Командата излезе от кръчмата, клатушкайки се, и попадна право в прегръдките на «акулите». След това работата тръгна бързо. Кой за една седмица, кой за два дни прахосаха всичките си пари и съдържателите на моряшките хотели започнаха да записват на сметката на корабите, които ще заминават. Виктор беше личен, снажен мъж; с протекцията на един свой приятел той можа да влезе в една спасителна команда. Но обявление за стая в семейството на скромен работник той никъде не даде и никаква танцувална школа не видя. Дългият Джон също така не можа да постъпи в навигационна школа. Той постъпи на временно място в един речен параход. Червеният Джон и Аксел не можаха да изпратят у дома заплатите си. Вместо това и те, като всички други, се пръснаха в разни посоки; постъпиха на разни кораби и отплаваха към всички морета на света; там ги настаниха съдържателите на хотелите и те се трудеха, за да изплатят на «акулите» аванси, които никога не бяха виждали.

Мен лично ме спаси това, че имах дом и семейство, където можех да отида, аз прехвърлих залива, стигнах до Оукланд и между другото надзърнах в «списъка на смъртта». Нелсън вече го нямаше — застреляли го във време на въоръжена съпротива на полицията. «Уиски» също беше изчезнал. Изчезнали бяха също така Старият Кол, Старият Смоудж и Боб Смит. Другият Смит, от «Ени», се удавил. Французинът Франк според слухове се криел някъде към горното течение на реката; казваха, че той се страхувал да се покаже надолу, защото някъде бил направил нещо. Още неколцина души излежаваха наказания в Сен Куентин или Фолском. Големият Алеко, гъркът, когото познавах отблизо в Бенешия едно време и с когото често сме пили по цяла нощ, убил двама души и избягал в чужбина. Фитцмонс, с когото заедно плавах, когато бях в рибарския патрул, получил рана от нож в гърба; повредили се дробовете му, раната се усложнила в туберкулоза, дълго боледувал и най-после умрял. И така всички един след друг. Да, «пътят на смъртта» Беше оживен път; а по всичко онова, което знаех за тия хора, аз не се съмнявах, че за всичко е виновен цар Алкохол; за една смърт само той не беше виновен — за смъртта на Смит от «Ени».