Цар Алкохол

Глава 4

Втори път се срещнах с царя Алкохол, когато бях на седем години. Причината за срещата беше страхът, а съвсем не собственото ми желание.

Моето семейство живееше в това време в една нова, току-що купена ферма в графството Сан Матео, на брега на един тъжен, печален залив на юг от Сан Франциско. Това беше дива местност с примитивни условия на живота. Помня, майка ми с гордост казваше, че ние сме представители на старинен американски род, а не някакви имигранти, като нашите съседи италианци и ирландци. В тази местност ние бяхме единствените чистокръвни американци.

Един неделен ден се озовах, не помня как и защо, в чифлика на нашите съседи — ирландците Морисей. Там имаше мнозина младежи от съседните ферми, а също и старци, които още от сутринта пиеха, а някои бяха започнали да пият още от предната вечер. Морисей бяха многобройно семейство, имаха множество стройни юнаци — дядовци и племенници — с грамадни юмруци и с груби гласове, обути с тромави ботуши.

Изведнъж момичетата се развикаха: — Бият се! Бият се! — Всички се разтичаха; мъжете изскочиха от кухнята. Двама наполовина побелели великани, зачервени, стъпваха на едно място, прегърнали се един друг.

Единият се казваше Черния Мат. За него казваха, че бил убил двама души. Жените пищяха, викаха, в ужас закриваха лицето си с ръце, шепнеха молитви, но не преставаха през пръстите да гледат двамата, които се бореха. Но мога да кажа, че никой не следеше онова, което ставаше, тъй внимателно, както аз: тъй като ми предстоеше да видя поразително зрелище — как се убива човек. Във всеки случай поне боя ще видя. Но бях страшно разочаровай! Черният Мат и Том Морисей само се стискаха един друг в прегръдките си и тъпчеха на едно място, тупайки с грамадните си крака, обути в тромави ботуши: те напомняха слонове, които танцуват. За да могат да се бият, и двамата бяха много пияни. Най-сетне ги успокоиха и заведоха в кухнята, където те ознаменуваха подновеното си приятелство с нова почерпка.

Скоро откъм кухнята се чуха високи гласове и смях. Така разговарят и се смеят хора със здрави дробове. Уискито беше развързало езиците на мълчаливите фермери. Аз се изправих на пръсти и побеждавайки страха, който ме подтикваше да бягам, без да се обърна, с любопитство надзърнах в кухнята, за да видя как се държат големите. Много се зачудих, като видях Черния Мат и Том Морисей: те бяха се прегърнали, струпани върху масата, плачеха и нежничеха.

Пиенето продължаваше по реда си и събраните на двора момичета започнаха все повече да се безпокоят. Те знаеха към какво води пиянството и предчувствайки нещо недобро, искаха да си отидат по-рано, докато още не е станало нещо; те искаха да отидат на една италианска ферма на четири мили оттук; там се надяваха да потанцуват.

Младежта се раздели на двойки и тръгна — всеки момък със своята «дама на сърцето» — седемгодишните момченца обикновено биват осведомени по-добре от всички в любовните работи. И на мене дадоха дама — една малка ирландка, моя връстница. Ние бяхме единствените деца в цялата компания. Впрочем там нямаше нито един по-голям от двайсет години, а момичетата бяха на четиринайсет и шестнайсет години. Аз и моята дама възбуждахме у възрастните покровителствено отношение. Аз водех дамата си под ръка, а понякога дори я прехващах през кръста, както ме съветваха по-големите. Въпреки неудобството на това положение все пак чувствах гордост от съзнанието, че и аз съм мъж и че и аз имам «дама».

Италианският чифлик беше населен изключително с ергени и затова там много ни се зарадваха. Дадоха на всички червено вино и моментално вдигнаха масите от голямата трапезария, за да може да се танцува. Младежта пиеше вино и танцуваше под звуците на една хармоника.

Музиката ми се вида божествена — никога не бях слушал музика. Младият италианец, който свиреше на хармониката, понякога сам започваше да играе; при това не преставаше да държи хармониката в ръце, така че тя оставаше зад гърба на дамата му. Аз не взимах участие в танците, но зрелището, каквото не бях виждал никога, ми достави истинско наслаждение. Подир танците ирландците също започнаха да пият. Шумът и веселбата не спираха. Някои от танцуващите се клатушкаха, падаха на пода, а един дори заспа в ъгъла.

Някои момичета изказваха недоволство и искаха веднага да си отидат, но други станаха още по-весели, отколкото по-рано, смееха се с глас и сякаш чакаха да стане нещо.

Домакините италианци предложиха вино и на мене, но аз отказах да пия. Аз помнех още много добре опита с бирата, за да имам желание да повторя този опит с вино. Но тук един млад италианец, като видя, че аз седя самотен, от проклетия наля половин чаша вино и ми го подаде. Аз пак отказах. Той се намръщи, погледна ме сърдито и пак ми подаде чашата. Аз се уплаших много. Сега ще ви обясня причината за уплахата си.

Работата е там, че моята майка имаше някои превзети идеи; между тях беше и тая, че всички чернокоси и чернооки хора са коварни. Няма нужда да обяснявам, че тя беше блондинка. Освен това тя смяташе, че чернооките хора от латинската раса много лесно се възбуждат, много са вероломни и че за тях да убият човека не е нищо. Аз още гледах света с нейните очи, а тя често беше ми разправяла, че ако обидиш италианец дори не нарочно, той ще забие ножа в гърба ти. Това са буквално нейните думи: «ножа в гърба ти.»

Наистина сутринта аз горях от желание да видя как Черния Мат ще убие Том Морисей, но сега бях далеко от желанието да доставя това удоволствие на танцуващите: да се изправя пред тях с нож, който ще стърчи в гърба ми. По онова време още не знаех разликата между теорията и практиката и мнението на майка ми за обичаите на италианците беше за мене закон. Пък и самият аз бях чувал нещичко за законите на гостоприемството, които не бива да се нарушават. Буйният и жесток италианец гостоприемно ме черпеше с вино; ясно е, че ако не приема неговата почерпка, той ще се обиди и ще ми забие ножа — това е също така вероятно, както това, че конят без друго ще ме ритне с копитото си, ако се доближа подире му. Очите на този италианец (той се казваше Пиетро) бяха именно такива страшни и черни, както ги описваше майка ми; в нашето семейство очите на всички бяха сиви или сини, а на ирландците, които познавах, — бледни и така простодушни. Пиетро, изглежда, беше пил доста много; в очите му страхотно бляскаше черно коварство. В тях имаше тайна, неизвестност, а аз бях само на седем години и можех ли да постигна техните опасни намерения? Аз видях в тях смъртта и отклоних предложеното ми вино със страх. В очите на италианеца се появи израз на строга повелителност. Той тикна чашата по-близо до мене. Какво ми оставаше да правя? Неведнъж после през живота си аз наистина гледах смъртта в очите, но нищо не може да се сравни с онзи смъртен ужас, който изпитах тогава.

Поднесох чашата към устата си и лицето на Пиетро се проясни. Аз се зарадвах — значи, той няма да ме убие. Това беше добре, обаче виното не беше добро. Беше кисело младо вино, на вкус много по-лошо от бирата. Очевидно приготвено е било от някакви остатъци от грозде. Когато трябва да пиеш противно на вкус лекарство, най-добре е да го изпиеш наведнъж. Така постъпих и аз с виното: отметнах глава и го изпих на един дъх. Стори ми се, че огън обгори вътрешностите ми и употребих големи усилия, да не се повърне виното назад.

Едва сега, когато си припомням този случай, аз съм в състояние да си изясня защо това така силно порази Пиетро. Той ми наля пак и доближи към мене чашата през масата. Изпълнен със смъртен ужас, аз изпих на един дъх и тази чаша. Пиетро се вцепени. Какво е това чудо! Трябва да покаже и на другите това чудо-дете. Той повика друг един италианец, млад и мустакат, който се казваше Доминико. Той ми наля пълна чаша. Какво не прави човек, за да избегне смъртта? С извънредни усилия надделях естественото съпротивление на стомаха си и изпих отвратителното питие.

Доминико никога през живота си не е виждал такова герой-дете. Той на два пъти ми поднася пълна до върха чаша и гледаше с любопитство как аз я изпразвах. Другите също бяха привлечени от това зрелище. Около масата се насъбраха купчина италианци на средни години, които не танцуваха и не можеха да говорят английски с ирландските момичета. Те всички бяха мургави хора с много свиреп вид, с червени ризи, с широки пояси. Бях чувал, че всички носят големи ножове. Те се натрупаха наоколо ми като шайка разбойници, а Пиетро и Доминико демонстрираха пред тях моите необикновени способности.

Нищо подобно не щеше да стане, ако аз бях малко по-глупав и по-малко надарен с фантазия или бях мъничко по-упорит. Младежта, която бе дошла с мене, танцуваше и никой не можеше да се застъпи за мене. Не зная какво количество вино изпих тоя ден. В спомените си имам представата, че стоя сред купчина убийци и, разтреперан от страх, изпразвам безброй чаши с огнената течност. Струваше ми се тогава, че виното, колкото и да е противно, все пак е по-малкото зло, отколкото ножът, а аз исках да живея, каквото и да става.

Сега, понеже съм опитен пияч, аз съм в състояние да си обясня защо тогава не съм изгубил съзнание и паднал на земята. Казах вече, че страхът бе ме сковал и парализирал членовете ми. Аз бях способен само механично да поднасям към устата си чашата с вино. От страх не съм могъл и да повърна, защото и вътрешностите ми са били парализирани от страха. Ясно е защо италианците се чудеха на това момче-феномен, което си налива чаша след чаша с невъзмутимостта на автомат.

Смело мога да кажа, без да се хваля, че подобно зрелище те не бяха виждали.

Време беше да се разотиваме. Ергените танцувачи започнаха да правят такива скокове, че по-скромните момичета решиха да си оливат. На вратата се срещнах с моята «дама», която беше съвсем трезва. Нея я забавляваше как мъжете се полюляват, като се мъчат да вървят редом с момичетата — тя започна да подражава техните движения. Това се хареса и на мене и аз последвах нейния пример. Но щом започнах да правя движения, алкохолните пари също се раздвижиха и ме удариха в главата. Аз от самото начало бях по-естествен от нея. Подир няколко минути сам се чудех на себе си. Един момък, клатушкайки се, отиде при канавката, постоя пред нея със сериозен и замислен вид, полюля се и падна вътре. Това ме разсмя много. Последвах примера му и също отидох при канавката. Мъгла покрива вече онова, което стана по-нататък. Помня само, че момичетата ме измъкнаха от канавката и при това лицата им бяха разтревожени.

След това вече не исках да подражавам на пияните и моето весело настроение се изгуби, очите ми се замъглиха, усещах липса на въздух и затова отварях широко уста и се мъчех да поема колкото е възможно по-дълбоко. Момичетата ме държаха, но краката ми бяха натежали. Алкохолът стискаше сърцето ми и биеше в мозъка ми като с тояга. Очевидно съм имал много здрав организъм; иначе няма никакво съмнение, че щях да умра от голямото количество вино, което бях изпил.

Във всеки случай сега знам, че тогава съм бил по-близо до смъртта, отколкото са си представяли изплашените момичета. Аз чувах как те се обвиняваха една друга; някои от тях плачеха — дали за себе си, дали за мене, или за недостойното поведение на ергените. Но това не ме интересуваше. Аз се задъхвах, въздухът не ми достигаше. Мъчително ми, беше да се движа и все пак момичетата настояваха да вървя, а до дома имаше четири мили. Четири мили! Помня, че замъглените ми очи виждаха малкото мостче на пътя; струваше ми се, че то е страшно далеко, а всъщност до него имаше само сто крачки. Когато стигнахме до моста, аз паднах и останах да лежа на гърба си, задъхан. Момичетата се мъчеха да ме вдигнат, но аз лежах като дърво. Техните тревожни викове привлякоха вниманието на Лари, пиян седемнайсетгодишен момък, той се опита да ме свести и за тази цел скочи на гърдите ми. Като в мъгла помня това и виковете на момичетата, когато го пъдеха. След това вече нищо не помня, но после узнах, че Лари паднал от моста и там пренощувал.

Когато дойдох на себе си, беше тъмно. Занесли ме у дома в безсъзнание и ме сложили в леглото. Обхвана ме лудост от пиянство. Всички ужаси, запазени в детския ми мозък, се въплътиха в мъчителни кошмари. Виждах убийства, бягах от убийци. Крещях и се биех с тях. Страданията ми бяха ужасни. Като идвах в съзнание след припадъците на безумието, чувах гласа на майка си: «Горкото дете, то ще полудее.» Изпадайки пак в безпаметство, аз отнасях със себе си тази идея и се виждах в лудницата, където служителите ме биеха, а лудите крещяха наоколо ми.

На моето въображение бяха силно подействали разказите на големите за вертепите в китайския квартал в Сан Франциско. В бълнуванията си аз блуждаех дълбоко под земята в тия вертепи и там, зад железните врати, се измъчвах и хиляди пъти умирах.

И когато намирах баща си седнал при някоя маса да играе с китайците карти за цели купища злато, изливах негодуванието си в потоци най-диви ругатни. Ставах от леглото, отблъсквах ръцете, които ме задържаха, и обсипвах баща си с отчаяни ругатни; всичката невъзможна кал, която се промъква в ума на детето, която то слуша от възрастните в условията на примитивния селски живот, бе ме просмукала цял; и макар че никога не се осмелявах да произнасям гласно тези ругатни, сега те се изливаха от устата ми на цели потоци — аз проклинах баща си, който седеше в подземието и играеше на карти с дългокосите и дългонокти китайци.

И сега не мога да разбера как организмът на седемгодишното дете можа да понесе напрежението на тази нощ, как не се разкъса сърцето ми, не се разпука мозъкът ми. Как моите седемгодишни артерии и нервни центрове издържаха тези ужасни пароксизми, които ме разтърсваха цял.

Тази нощ у дома никой не легнал да спи. Онзи юнак, който бе останал да спи под моста, сигурно не е бълнувал така и не е имал такива кошмари. По всяка вероятност той само е спал тежък сън, а сутринта е почувствал, че членовете му са вдървени и че в душата му е кисело. Сега той, ако е жив, сигурно дори не помни тая нощ. То беше за него само един инцидент. Аз помня с всички подробности, макар че това беше преди трийсет години, ония мъки, които преживях.

Дълго време бях болен и след този опит аз вече щях да треперя пред цар Алкохол и да се страхувам от него като от огън, та дори майка ми да не беше ме поучавала. Този случай създаде на майка ми много огорчения; тя постоянно ми се караше и казваше, че съм постъпил много лошо и че съм забравил всичките нейни наставления. В мое време не се допускаше да възразяваш на родителите си, пък и как бих могъл да й открия, че именно нейните наставления бяха виновни за онова, което стана. Ако тя не бе ме научила да се страхувам от италианците, не бих помислил да пия отвратителното им питие. После, когато пораснах, аз й обясних как бе станала тази работа.

Когато още лежах в леглото, но започнах вече да идвам на себе си, у мене се бореха чувства. Аз усещах, че съм извършил лоша постъпка, но в същото време долавях, макар и смътно, че и с мене също бяха постъпили зле. Ясно беше за мене само едно — никога няма да туря в устата си нито капка спиртно питие. Куче, което се страхува от водата, не се бои от нея така, както аз тогава се боях от алкохола.

Но и този ужасен опит не ми попречи все пак да вляза в приятелски отношения с цар Алкохол. Всичко наоколо ме тласкаше към него. Най-напред всички възрастни, освен майка ми, която беше винаги праволинейна, се отнасяха към този случай с мене като с едно забавно приключение и не виждаха в него нищо позорно за мене. Младежите — момичета и момчета — също разправяха случката със смях и със смях си спомняха как Лари скочил на гърдите ми и как после паднал под моста; спомняха си различни епизоди: как едно момче нощувало някъде на пясъка, а друго — в канавката. Това не се смяташе позорно; напротив, в това виждаха известно юначество, а целият случай се представяше като един ярък епизод в монотонния трудов живот на нашата еднообразна, постоянно покрита с мъгли местност.

Ирландците ме тупаха по рамото, като си спомняха този случай, а Пиетро, Доминико и другите италианци хвалеха моята издържливост; в края на краищата аз започнах да се чувствам нещо като герой. Пиянството изобщо не се смяташе за нещо позорно. Всички пиеха и в цялата местност нямаше нито един абсолютно трезвен човек. Дори с нашия учител, побелял човек на петдесет години, имаше често случаи, когато той, след като бе се поборил с цар Алкохол и претърпял поражение, на другия ден не идваше на училище. Затова моето въздържане от алкохол имаше в основата си не съображения от морален характер, а чисто физиологически причини — аз чисто и просто не го обичах.