Цар Алкохол

Глава 18

Моето увлечение от Оукландското пристанище успя да мине съвсем. Престана да ми харесва тази обстановка, целия този живот. Аз се върнах пак към Оукландската безплатна библиотека и започнах пак да чета книги — този път с голямо внимание. При това майка ми твърдеше, че вече било време да стана по-сериозен: погулял съм доста, стига вече; време било да се заловя за постоянна работа. Пък и семейството ми се нуждаеше от пари. Подчинявайки се на всичко това, аз постъпих в една конопена фабрика и се задължих да работя по десет часа на денонощие срещу заплата десет цента за час. Макар че бях станал и по-силен, и по-ловък, сега получавах същата заплата, каквато и във фабриката за консерви, където работех преди няколко години. Наистина тук ми обещаваха след няколко месеца да ми повишат заплатата до долар и четвърт на ден.

От това време започва за мене период на пълна добродетел — поне колкото се отнася до цар Алкохол. Минаваха месец след месец, а аз не турях в уста нито капка питие. Но аз бях още на осемнайсет години, бях здрав и физическата работа не повреждаше мускулите ми — тя само ги укрепваше. Разбира се, като на всяко младо същество, беше ми необходимо развлечение, нещо възбуждащо — нещо по-друго от книгите и чисто механически труд. Веднъж случайно наминах в Съюза на християнската младеж. Там царуваше здравият дух на спорта, но за мене всичко това беше извънредно детинско. Аз вече не бях момче, не бях дори юноша, макар че бях млад. Аз бях другарувал с възрастни мъже. Знаех тайнствени и страшни неща. Сравнително с младите хора, които срещах в Християнския съюз, аз бях от съвсем друг свят, говорех на съвсем друг език, притежавах по-печален и по-ужасен опит. (Сега, когато си припомням живота си, започвам да разбирам, че истинско детинство никога не съм прекарал). Младежта от Съюза във всеки случай не ми прилягаше: тези момчета бяха много млади, много невинни. Впрочем аз не бих обръщал на това внимание, ако те можеха да се сближат с мене на друга почва и да ми дойдат на помощ духовно. Но аз бях много прочел из книгите — много повече от тях. Оскъдността на тяхното практическо познаване на живота, тяхното духовно богатство — всичко това даваше общо такава крупна отрицателна величина, която надминаваше и здравата им нравственост, и здравите им занятия със спорта.

С една дума аз вече не можех да играя детски игри с ученици от подготвителния клас. Целият този чист, хубав живот беше затворен за мене благодарение на това, че аз вече бях минал школата на цар Алкохол. Но все пак, когато настъпят нови, по-добри времена и алкохолът бъде съвсем изгонен от живота на хората, именно в клубовете ще ходят ония, които сега се влекат из кръчмите, за да завързват там познанства.

Работех във фабриката по десет часа на ден. Това беше бавна, чисто механична работа. А мене ми се искаше живот, искаше ми се да чувствам, че не съм само машина, която работи за десет цента на час. Но в кръчми вече не ми се ходеше. Имах нужда от нещо ново. Аз се превръщах във възрастен човек. У мене започнаха да растат някакви непознати дотогава и вълнуващи желания и стремления.

Тъкмо по това време по една щастлива случайност се срещнах с Люис Шаток. Станахме с него приятели.

Люис Шаток, без ни най-малко да бъде порочно момче, беше всъщност истински, но съвсем не много голям Джон Жуан; сам той впрочем бе убеден, че е дълбоко развратен градски продукт. Аз пък съвсем не бях градски. Люис беше красив, изящен и постоянно се влюбваше в госпожици. Да се влюбва беше за него интересно занятие, което изцяло го поглъщаше. А аз за госпожиците нямах дори понятие. Досега те съвсем не бяха ме интересували. Тази страна на живота бе минала покрай мене незабелязано. А когато веднъж Люис се сбогува набързо с мене на улицата и се доближи, вдигайки шапка, до някаква негова позната госпожица и тръгна заедно с нея, аз почувствах вълнение и завист. И на мене ми се прииска да поиграя тази игра.

— Хе, това е най-лесното нещо — каза Люис. — Трябва само да ти намерим една госпожица.

Но то е по-мъчно, отколкото изглежда на пръв поглед, сега ще ви докажа това, макар че ще трябва да направя едно малко отстъпление. Люис не ходеше в къщите на познатите си момичета. У никоя от тях той не беше ходил. Разбира се, и аз — съвсем чужд човек в този нов за мене свят — бях в същото положение. Освен това нито Люис, нито аз имахме възможност да посещаваме танцувалните курсове и обществените вечеринки, а те бяха най-удобните места за завързване на познанства. Но ние нямахме пари за тази цел. Той беше ученик в една ковашка работилница и получаваше малко повече от мене. Двамата живеехме у дома си и плащахме на семействата за издръжката си. После трябваше да купуваме цигари, дрехи и обуща; след това ни оставаше за лични разходи една сума, която се движеше между седемдесет цента и един долар в седмицата. Ние събирахме капиталите си и ги деляхме по равно; по някой път целият остатък от общите пари отиваше в полза на единия от нас, когато например той се впущаше в някоя голяма авантюра — нещо като разходка с някоя госпожица: трамвай за Блер парк, дотам и назад, току погледнеш — двайсет цента хвръкнали; ледено — две порции — тридесет цента или някакви там тамали; това струваше по-евтино — двайсет цента за двамата.

Но мене малко ме тревожеше тази липса на пари. Презрението към парите, на което бях се научил от пиратите на стриди, не ме напусна цял живот. В своята философия аз бях завършил пълен курс и винаги еднакво презирах парите — както в ония минути, когато ми не достигаха за нещо десет цента, така и през времето, когато пръсках по десетки долари, за да черпя другарите си и разни хрантутници.

Но по какъв начин да си намеря госпожица? Люис не можеше да ме заведе в някоя къща и там да ме представи на момичетата. Сам аз не се познавах с никоя. Своите госпожици пък Люис ревниво пазеше за себе си. Във всеки случай самата природа на нещата не му позволяваше да ми отстъпи една от тях. Наистина той понякога успяваше да придума някоя своя позната да доведе някоя своя другарка, но тези другарки се оказваха само бледи копия, съвсем безцветни особи, в сравнение с великолепните екземпляри на Люис.

— Ти ще трябва да действуваш така, както съм действувал на времето и аз — каза той най-после. — Аз реших и си намерих момичета. Направи така и ти.

И той ме научи как да постъпя. Не трябва да се забравя, че ние с Люис бяхме много зле откъм парите. Ние трябваше всякак да се измъчваме, за да плащаме издръжката си и да пазим приличен вид. Срещахме се с него вечер, след работния ден, някъде на ъгъла или в малката бакалница в уличката, единственото място, където се отбивахме. Там купувахме цигари, а понякога за пет цента «червенички». (О, да! Люис и аз гълтахме захарчета, без да се срамуваме, колкото ни се искаше. За пиене — не пиехме. Ни той, ни аз никога не влизахме в кръчма).

Но да се върнем към момичетата. По съвета на Люис аз трябваше да прибягна до най-първобитния способ: да избера някоя, която ми се харесва, и да се запозная с нея. Всяка вечер ние се разхождахме из улиците. Момичетата също се разхождаха на двойки. Но момичето, което се разхожда, не може да не поглежда момчето, което минава покрай него и му хвърля накриво погледи. (Досега — човек на средна възраст — където и да съм, в който и да било град или село — аз следя с опитното око на слаб играч тази мила невинна игра на момичетата и юношите, когато пролетта или лятото ги примамва навън по разходка).

Лошото беше, че през този аркадски период на моя живот, аз, който бях минал през огън и вода, бях станал крайно срамежлив и скромен. Люис постоянно ме окуражаваше. Но аз не познавах момичетата. Те ми изглеждаха, въпреки бързото ми узряване, незнайни тайнствени същества. В критичния момент ми липсваше смелост и нахалство.

Тогава Люис започна да ми показва как се прави това: красноречив поглед, усмивка, малко смелост, сваляне шапка, някоя дума, после колебание, хихикане, плахо вълнение — и току видиш, работата готова: Люис се е запознал и ми прави знак да отида и аз да се представя.

Но когато след това се разделяхме на двойки и се разхождахме заедно, кавалер с дама, аз забелязах, че Люис винаги вървеше с най-хубавичката, а на мене оставаше някоя куцичка.

Разбира се, след цял ред опити, за които не струва да се говори, аз се научих да действам по-добре; насъбраха се вече доста момичета, с които можех да се поздравлявам и които се съгласяваха да се разхождат с мене вечер. Но любовта аз познах не отведнъж. Това прекарване на времето ме интересуваше и аз продължавах да му се отдавам. Мисълта за пиянство нито веднъж не ми дойде наум. По-късно, когато се занимавах с обобщения от социологичен характер, понякога дълго се замислях над нашите любовни приключения с Люис. Но изобщо всичко това беше много хубаво, младежко и невинно. Пак тогава аз узнах една аксиома от общ характер — но по-скоро биологичен, отколкото социологичен, а именно, че «важната дама и лекото момиче са сестрички».

А скоро след това узнах що е любов, узнах цялата й прелест, целият й упоителен възторг. Тя още нямаше шестнайсет години. Рокличката й стигаше само до горния край на обущата. Ние се намерихме един до друг в едно събрание на Армията на спасението; но тя не принадлежеше към Армията. Не влизала в Армията и лелята на Хеди, която седеше до нея от другата страна. Леля й дошла на гости от село, където по това време още не бе проникнала Армията на спасението, и се отбила за половин час от любопитство. А Люис седеше до мене и наблюдаваше; според мене той само наблюдаваше: Хеди не беше от «неговия тип».

Ние седяхме мълком през тоя велик половин час, но през цялото време се споглеждахме плахо един друг; няколко пъти срамежливите ни погледи се срещаха, но ние пак така срамежливо ги отмествахме настрана, тя имаше тънко, продълговато лице. Кафявите й очи бяха необикновено красиви. А нослето й беше просто мечта, както и устните — нежни, леко капризни. Тя носеше баретка, а косите под нея — струваше ми се, че никога не съм виждал такава красива осанка на коси у шатенка. Този половин час ме увери, че влюбването от пръв поглед съвсем не е мит.

За жалост Хеди и леля й си отидоха скоро, както ми се стори (в събранията на Армията на спасението се позволява да излизаш, когато си искаш). Събранието изгуби за мене всякакъв интерес; като почакахме за приличие няколко минути, ние с Люис също тръгнахме към изхода. Когато излизахме, една жена, която седеше в задните редове, ме позна. Тя стана и излезе след мене. За нея няма да говоря. Тя беше жена от моя кръг; бях се запознал с нея отдавна на пристанището. Когато раниха Нелсън, той умря на нейните ръце; а тя знаеше, че аз бях единственият му приятел. Тя искаше да ми разправи за смъртта на Нелсън и аз сам исках да чуя. И ето аз прекрачих от новия живот в стария, откъснах се от моята зараждаща се юношеска любов към малката шатенка с баретка и потънах в атмосферата на предишната добре позната ми мрачна дивота.

Като изслушах разказа й, аз побързах да я оставя и почнах да търся Люис: страхувах се, че съм загубил първата си любов, още щом я видях. Но на Люис в това отношение можеше човек да се облегне. Казвала се Хеди. Той ще узнае къде живее. Лафайет минавала покрай работилницата, където работеше. Нещо повече: той вече няколко пъти я виждал заедно с друга ученичка от същото училище, Рут: и най-после той ми съобщи, че Нита, от която винаги купувахме захарчета, била приятелка на Рут. Трябваше най-напред да отидем в дюкянчето и да придумаме Нита да предаде на Рут една записка за Хеди. Ако тази работа може да се нареди, мене ми остава само да напиша записката.

Така излезе всичко. Падна ми се случай да узная що е свиждане крадешком, за половин час, да изпитам цялото сладко безумие на юношеската любов. Има на света любов по-силна от нея, но няма нищо по-нежно от нея. Как ми е сладко да си спомням! Никога никое момиче не е имало по-срамежлив поклонник от мене, макар че така рано бях познал цялата кал на света и бях водил някога такъв бурен живот. Аз съвсем не познавах момичетата. Аз, когото бяха нарекли принц на пиратите на стриди; аз, който се впусках сам в света и живеех като възрастен мъж между възрастни мъже; аз, който можех да управлявам гемия в мъгла и буря, да вляза в кой да е вертеп в крайморския квартал и да взема дейно участие във всяко започващо сбиване или с шик да поканя при тезгяха всички, които намеря в кръчмата; аз не знаех какво може да се говори, как трябва да се действува с тази тъничка жена — момиченце с къса рокличка, което не знаеше нищо за живота и незнанието на което в тази област можеше да се сравни само — аз така мислех, — само с моето дълбоко знание.

Помня как седяхме двама на пейката под звездното небе. Между нас имаше пространство не по-малко от цял фут. Ние седяхме наполовина обърнати един към друг — облегнати на гърба на пейката; веднъж или дваж лактите ни се допряха, аз тънех в блаженство, говорех с нея и предпазливо избирах думите, да не би някак да оскърбя нежния й слух; но през цялото време мъчително търсех да разбера какво очаква тя от мене. Какво може да очаква едно младо момиче от един юноша, който седи заедно с него на пейката и се мъчи да проникне в тайната на любовта? Какво ли трябва да направя? Дали трябва да я целуна? Дали тя иска да направя опит? Но ако очаква именно това, а аз не го направя — какво ли ще си помисли тя за мене?

Ах, тя беше по-мъдра от мене — сега знам това, — тази невинна жена — дете с къса рокличка. Тя се е срещала вече често с момичета. Тя ми казваше, че й се харесвам с всички начини, които може да си позволи едно момиче. Тя сне ръкавиците си и ги държеше в ръка. Помня как, за да ме накаже на шега за нещо казано от мене, тя смело и непринудено започна да ме цапа по устните с ръкавиците. Насмалко не изгубих съзнание от възторг. По-чудесно усещане не съм изпитвал никога в живота си. Помня дори лекия парфюм, с който бяха намирисани ръкавиците й: аз го вдъхвах, когато те се допираха до устните ми.

И изведнъж ме обзе мъчителен размисъл и съмнение. Дали да грабна тази ръчичка, която размахва парфюмираните ръкавици, които току-що се допряха до устните ми? Ще се осмеля ли веднага да я целуна и прегърна през кръста? Ще се реша ли дори да седна по-близо до нея?

Нищо не се осмелих да направя. Просто нищичко не направих. Само седях при нея и я обичах — обичах я от цялата си душа. И този път се разделихме без целувка. Помня, когато я целунах най-първо; беше друг път, пак вечер, на раздяла — велик миг беше то, когато най-после се окуражих и реших. Изобщо ние с нея се виждахме крадешком, само дванайсет пъти, и разменихме не повече от десетина целувки — юношески целувки, кратки, невинни, които вселяват у самите нас учудване. Никога не ходехме заедно — дори на утринен концерт. Един път изядохме за пет цента захарчета; но аз твърдо вярвах, че тя ме обича. Знам, че аз безусловно я обичах; повече от година мечтаех за нея и споменът за нея и сега ми е скъп.