— Хайде стига — казва Бялата логика, — забрави тези азиатски мечтатели от отдавна минали времена. Напълни чашата си и нека да разгледаме пергаментите на вчерашните мечтатели, които са мечтали тука по твоите огрени от слънцето хълмове.
Започвам да прелиствам документите, които съхраняват имената на предишните владетели на моето токайско лозе, което е към имението Петалум. Това е един скръбен дълъг списък на човешки имена, който започва от Мануел Микелторено, едновремешен мексикански губернатор и главнокомандуващ и инспектор на департамента на двете Калифорнии. Той подарил десет квадратни мили открадната от индианците земя на полковник дон Мариано Гвадалупе Валиехо от благодарност за оказани на страната услуги и за заплатата, която този в продължение на десет години плащал на своите войници.
Веднага след това плесенясалата вече летопис на човешката алчност за земя взема страшния вид на битка — оживена борба с праха. Тука има и пълномощни, и продавателни, и заповеди за продажба, и известия за данъчни облагания, и молби за назначаване администрация, и укази за подялба, какво непобедимо чудовище изглежда този непокорен участък земя, който кротко дреме под благодатното есенно небе, преживял всички тия хора, които са раздирали повърхността му и са изчезнали!
Кой е бил този Джеймс Кинг от Уилям, който е носил такова странно име? Най-дълбокият старец в Лунната долина — и той не знае нищо за него. Ала само преди шестдесет години той заел на Мариано Валехо осемнадесет хиляди декари срещу залог на някакви земи, в състава на които влизал участъкът и на днешното лозе. Откъде е дошъл и къде се е дянал Питър О’Конър, който е оставил името си в документите си за горския участък, зает сега от токайското лозе? След него се явявал Луи Чомортани — едно именце, годно за заклинания. То се мярка по няколко страници на тази летопис на многострадалния участък.
След това се явява едно семейство стари американци. Умиращи от жажда, те пресичат Великата американска пустиня, минават с мулета провлака и обикалят с лодки нос Хорн, за да запишат своите къси, забравени имена там, където преди тях по същия начин са забравени имената на десет хиляди поколения диви индианци. И тези имена, като Халек, Хастингс, Свет, Тат, Денман, Треси, Гриовуд, Карлтон, Тампъл — не се срещат повече в Лунната долина.
Колкото се отива по-нататък, толкова по-бързо и бясно се сипят имена, които прескачат от страница на страница и също така стремително изчезват. Но издръжливата земя остава, за да даде възможност и на други да надраскат върху нея своите имена. Явяват се имена на хора, за които смътно съм чувал, но които никога не съм знаел. Клер и Фролинг — те са построили в токайското лозе голяма каменна изстисквачка на самия връх на хълма, но мястото се оказало неудобно за други лозари и те не пожелали да возят гроздето си на такава височина. По такъв начин Колер и Фролинг се разорили и изгубили участъка; земетръсът в 1906 г. разрушил винарницата им и аз сега живея върху нейните развалини.
Ла-Мот обработил почвата, засадил лозя и овощни градини, организирал същинско рибно стопанство с цел за продажба, построил великолепна къща, която на времето си се славела в целия окръг. Но и той бил победен от земята и изчезнал. Тука се явява най-сетне моето тленно име. На мястото на неговите овощни градини и лозя, великолепната му къща и рибници аз надрасках своите следи, като посадих петдесет хиляди евкалиптови дръвчета.
Купер и Гринлоу са оставили на предишния Горен чифлик, който сега е част от моите владения, два гроба — на малката Лили и на малкия Давид. Те почиват там и сега в една мъничка четвъртита ограда. Освен Купер и Гринлоу на времето си изкоренили девствената гора и образували три ниви, по четиридесет акра всяка. Сега тези ниви аз съм засял с канадски боб, а напролет ще ги изорат и отново наторят.
Хаска е една неясна легендарна фигура, принадлежаща на миналото поколение. Той отново се покатерил нагоре към планината и очистил шест акра в една малка долинка, която оттогава носи неговото име. Той разработил земята, построил каменна ограда и посадил ябълки. Сега не може да си намери място, където е била къщата, а за линията на оградата може да се съди само по очертанията на ландшафта. Аз поднових борбата и развъдих английски кози, за да разчистя храсталака, който окончателно бе заглушил ябълките в участъка на Хаска. По такъв начин и аз, преди да изчезна, дращя земята със своето кратковременно усърдие и записвам името си в страниците на юридическите документи, докато още не са се покрили с плесен.
— Мечтатели и призраци — хили се Бялата логика.
— Но тяхната борба е донесла все пак някакви резултати — възразявам аз.
— Тя е била основана на илюзията и проникната от лъжата отначало докрай.
— Лъжата е необходима, за да живее човек.
— Обясни ми тогава, моля ти се, каква е разликата между тази лъжа и обикновената? — пита Бялата логика. — Хайде, напълни чашата си и нека да разгледаме какво са представлявали от себе си ония мъдри лъжци, които са натрупани по твоите рафтове. Да се поровим малко в Уилям Джеймс.
— Той е един напълно здрав човек — казвам аз, — у него ние не бива да търсим философския камък, но затова пък ще намерим няколко устойчиви здрави мисли, на които можем да се опрем.
— Една смес от рационалист и сантименталист — надсмива се Бялата логика. — След всичките свои мъдрувания, той както по-рано, се улавя за чувството на безсмъртие. В ретортата на надеждата той превръща фактите във формули на вярата, зрелия плод на разума — в подбив над разума. От самия връх на разума Джеймс проповядва отказ от логиката и казва да се проникнем от вярата, че всичко е добро и ще бъде добро. Какъв стар, невероятно стар жонгльорски похват на метафизиците! С неговата помощ те се мъчат да отстранят разума, за да се укрият от песимизма, който неизбежно изтича от суровата и праволинейна работа на разсъдъка.
Тази твоя плът — наистина ли си ти? Или това е нещо странично, което ти принадлежи? Какво нещо е твоето тяло? — Машина, която превръща раздразнението в реакция. Раздразнението и реакцията се запомнят. От тях се създава опитът. Следователно твоето съзнание се състои от такива опити. Ти във всяка минута представляваш от себе си само онова, което в тази минута мислиш. Твоето аз е едновременно и обект, и субект. Твоето съзнание само подсказва нещата и в същото време се подсказва от тях. Мислителят е мисъл, знаещият — знание, обладателят — обладаваната вещ.
В края на краищата, както много добре знаеш, човек представлява от себе си само сбор от променливи състояния на съзнанието, поток преходни мисли, при което всяка мисъл за себе си е ново аз, милиарди мисли са милиарди личности, вечно съзиждане, което обаче никога не преминава в битие — бързо носещи се призраци от призрачно царство. Но човекът не иска да се примири доброволно с това, той въстава против необходимостта да изчезне сам. Той не желае да изчезва. Ако пък трябва да умре, той после ще оживее пак.
Той взема атомите и искрящите пръски светлина, най-далечните мъглявини, капки вода, смътните усещания, късчетата слуз и космическите грамади, смесва всичко това с бисерите на вярата, женската любов, измислените ценности, тревожните предчувствия, предизвикателните дързости и от всичко това си построява безсмъртие, за да порази небесата и да забърка грандиозните сили на Космоса. Той се гърчи в своя куп тор и като дете, изгубено в мрака между зли духове, вика към боговете, като се мъчи да ги убеди, че той е техен по-малък брат, че само временно е пленник и по природа е свободен като тях. Какви паметници на егоизма, мечти и сенки от мечтания, които изчезват заедно с мечтателя, престават да съществуват, когато престане да съществува той.
В тази жизнена лъжа, която хората си нашепват и предават един другиму като заклинания против силите на Нощта, няма нищо ново. Заклинателите, знахарите и магьосниците са били бащи на метафизиката. Нощта и Безносата винаги са се представяли на човечеството като людоеди, които дебнат пътниците по пътя на живота. И метафизиците е трябвало по всякакъв начин да се промъкнат покрай тях, макар с цената на лъжата. Те са били оскърбени от железния закон на Еклезиаста, по който хората умират като всички други животни, и краят им е еднакъв. Вярванията те са превърнали в планове, религиите — в средства, а философията — в тактика, като искрено са мислили с тях да победят Безносата и Нощта.
Блуждаещи светлинки, мистическа мъгла, психически хиперболи, душевни оргии, скимтене в мрака, магьоснически гностицизъм, покривала и тъкани от думи, невнятен субективизъм, изкуствено обобщение и натрупване, онтологически фантазии, психически халюцинации — ето с какво са пълни твоите книжни рафтове. Погледни ги — всичко това са плодове на жалко бесуване на жалки безумци и буйни бунтовници — всички тези твой шопенхауеровци, стриндберговци, толстоевци и ницшеанци.
— Но твоята чаша е празна. Напълни я и забрави всичко.
Аз се подчинявам, защото моят мозък сега е цял под властта на прищевките на алкохола и като изпразвам чашата си, цитирам Ричард Ховай:
«Остави въздържанието! Животът и любовта като нощта и деня ни се предлагат сами, на своите собствени условия. Не на нашите! Приеми техните дарове, докато можеш да ги приемаш, докато самият тебе не са те приели червеите!»
— Ти си под моята власт! — възклицава Бялата логика.
— Не — отговарям аз, а в това време алкохолът ме навинтва до безумие. — Аз знам какво си ти, и не се боя от тебе. Под твоята маска на хедонизъм се крие самата Безноса и твоят път води към нощта. Хедонизмът е безсмислица, той е също лъжа; в най-добрия случай — опит на страхливеца да намери компромис.
— Сега вече ти си в моите ръце — прекъсва ме Бялата логика. «Но ако ти не искаш да приемеш тоя жалък живот — гледай! — ти си волен да свършиш с него, когато поискаш, без страх, че ще се събудиш после.»
Аз се смея предизвикателно, защото сега, в тази минута, знам, че Бялата логика, която ми нашепва мисли за смърт, сама лъже още повече от другите, че тя е най-голямата лъжкиня. Тя сама е свалила маската си, нейната неумерена веселост се е обърнала против самата нея, нейните собствени змии със своите ухапвания са съживили стари илюзии, възкресили и пак укрепили в мене познатия глас на моята младост. И той тутакси започва да вика високо и да ми напомня, че пак са в моя власт възможностите и силите, за които книгите и животът са ми твърдели, че те не съществуват.
Когато се чу гонгът за вечеря, моята чаша вече е празна. Аз се усмихвам язвително на Бялата логика и отивам да седна с гостите на трапезата и през време на вечерята с престорена сериозност да приказвам за новите списания и за глупостите, които се вършат на света. При това аз обличам всяка двусмисленост и острота във форма на парадокс и шега, а когато настроението се променя, с лекота и наслада започвам да смущавам събеседниците си, като играя с почтени страхливо-буржоазни фетиши, смея се, хвърлям епиграми върху изменчивите богове-призраци, върху разгула и безумството на разума.
Клоун — ето какво трябва да бъдеш в живота — Клоун. Ако е необходимо да бъдеш философ, по-добре да вземем за образец Аристофан. Никому на трапезата не минава през ум, че аз съм пийнал; аз просто съм в настроение и това е всичко. Умственото напрежение ме уморява и когато вечерята се свършва, аз поканвам всички на игра, в която се увличаме с буколически пламък.
Вечерта е завършена; аз пожелавам на всички лека нощ и се връщам в своята пълна с книги бърлога, при самия себе си и при Бялата логика, която никога не ме напуща. Потъвайки в пиян сън, аз все още чувам у себе си ридаещ глас на младостта, както го е слушал Хари Камп:
Аз слушам младостта, която вика в мрака:
«Изчезна моята някогашна радост от живота;
няма нищо, на което да се опрат нозете ми.
Утрото се разтапя в ден.
То не може да се спре нито за секунда.
То трябва да изпълни хоризонтите със светлина,
която се изпарява по-скоро от аромата на розата.
Моята неочаквана дъга дойде —
и ето, вече си отива…
Да, аз съм млад, защото умирам.»