Цар Алкохол

Глава 22

Курсът на висшата школа траеше три години. Обзе ме нетърпение. При това не можех да продължавам учението и поради материални причини. Във всеки случай аз не можех да изтрая три години; а между това много ми се искаше да вляза в Държавния университет. След като прекарах в школата една година, реших да съкратя времето. Взех пари назаем и постъпих в старшия курс на подготвителните курсове, където подготвяха за приемни изпити. Според условията аз трябваше след четири месеца да бъда готов за постъпване в университета. По такъв начин съкращавах времето на учението си с цели две години.

И как зубрех! За една трета от годината трябваше да свърша работа — и при това непривична за мене, — която се минава за цели две години. Аз зубрех и зубрех в продължение на пет седмици, така че накрая различни квадратни уравнения и химически формули просто стърчаха из ушите ми. Но тогава веднъж дойде при мене директорът и ме отведе настрана. За жалост той бил принуден да ми върне таксата и да ме помоли да напусна курсовете. Въпросът не бил, че съм имал лош успех. Аз съм се учел добре; той бил уверен, че ако вляза в университета, и там работата ми ще бъде отлична. Цялото нещастие било в това, че моето постъпване при него предизвикало различни тълкувания и мълви. Как! За четири месеца да мина два класа! Та това е просто неприлично. А при това в университета започнали да се отнасят много строго към учениците от разни подготвителни заведения. Може да стане някоя история, а той съвсем не желае това, и затова по-добре ще бъде да напусна доброволно.

И аз напуснах. Върнах сумата, която бях взел назаем и седнах, стиснал зъби, да зубря — сам, без ръководител. До започването на приемните изпити в университета оставаха още три месеца. Без да се ползувам от никакви лаборатории, без учител, седейки у дома в спалнята, аз се мъчех да вкарам и наредя в ума си за някакви три месеца двегодишния курс на учение; заедно с това трябваше да повтарям онова, което бях минал и по-първата година.

Учех по дванадесет часа в денонощие. В продължение на три месеца работих по тоя начин, като си давах почивка само в най-редки случаи. Преуморих се и физически, и умствено, но все зубрех. Започна да се преуморява зрението ми; заболяха очите ми — но за щастие не се отказаха съвсем да ми служат. Накрая може и да се побърках малко. Помня, че по това време бях твърдо убеден, че съм открил формулата за квадратурата на кръга, но отложих благоразумно проверката на откритието си за след като издържа изпитите. Тогава — мислех си — аз ще им дам да разберат!

Най-после започнаха изпитите. Те продължаваха няколко дни. През цялото време, докато траеха, аз почти не склопих очи: буквално всяка секунда посвещавах на зубрене или повтаряне на миналото. В резултат се оказа, когато издържах последния изпит, че съм получил досущ пълна преумора на мозъка. Стана ми противно да гледам книги. Не исках за нищо да мисля, не исках дори да виждам човек, способен да мисли.

При моето състояние само едно можеше да ми помогне, аз сам си предписах това лекуване — трябваше да поскитам. Дори не дочаках резултата от изпитите. Помолих един познат да ми заеме една лодка с платна, внесох вътре вързоп с одеяла, пакет различни провизии, дигнах платното и отплувах. Ранният утринен отлив подхвана лодката и я отнесе от Оукландския залив. Там попаднах в течението и с помощта на един хубав ветрец бързо се понесох по-нататък. Заливът Сан Пабло димеше, димеше и проливът Каркинец при фабриката Селби; аз се взирах в «опознавателните» пунктове и ги оставях един след друг; Нелсън едно време бе ме научил да се ориентирам по тях, когато плавахме с него на «Северен елен», незабравимата гемия, която винаги плаваше с всичките си платна.

Отпред се показа градът Бенишия. Минах като стрела покрай входа в залива на Търнъровата корабостроителница, заобиколих пристанището Солано и се изравних с редица лодки; тук видях, притиснати един в друг, рибарски шлепове; бях пак в ония места, където някога водих бурен живот и се отдавах на пиянство.

И ето тук се случи с мене нещо; едва след много години разбрах цялото значение на това събитие. Аз съвсем не смятах да се спирам в Бенишия. Течението беше попътно, вятърът свиреше и надуваше платната; за човек, свикнал с морето, времето беше просто чудесно. Отпред се показаха носовете Бул Хед и Арми Пойнт, които преграждаха входа в залива Суисун, който също димеше. И все пак, щом съзрях рибарските шлепове, без да му мисля, веднага завъртях кормилото, спуснах платното и насочих лодката към брега. В миг в дъното на моя преуморен мозък нещо се размърда и аз разбрах какво ми се иска. Искаше ми се питие, искаше ми се да се напия.

Това желание беше неудържимо; то беше нещо напълно определено. Най-много от всичко на света моят преуморен от работа, измъчен мозък жадуваше облекчение от чувството на преумора. Това облекчение трябваше да се търси там, където досега винаги бях го намирал. Тука е именно цялата същност на работата. За пръв път през целия си живот съзнателно, нарочно, исках да се напия. Това беше нова, съвсем неизвестна за мене досега проява на силата на цар Алкохол. Това желание не беше физическо; не тялото ми, а умореният, изтощеният мозък жадуваше опиянение, жадуваше забрава.

И ето сега пристъпвам към главното, към същността на самата същност, тъй да се каже. Ако по-рано не бях пиянствувал, мисълта да се напия не би ми дошла на ум дори при най-силна мозъчна преумора. Започнал с физическо отвращение към спиртните питиета, редица години пил изключително за компания с другари, и то само защото в своя скитнически живот на всяка крачка се натъквах на цар Алкохол, стигнах сега до оня стадий, когато моят мозък искаше не само питие, но пълно опиянение. Но ако не бях се приучвал дълго време на спиртните питиета, нямаше да усещам потребност от тях. Щях да мина покрай мис Бул Хед, без да се спирам; в бялата пара, която се издигаше от повърхността на залива Суисун, в опиянението от вятъра, който свиреше край мене и надуваше платното ми, щях да намеря забрава и отдих и да освежа уморената си глава.

И така аз спрях до брега, завързах лодката и започнах бързо да се промушвам между шлеповете на рибарите. Чарли Льо Грант се хвърли на врата ми. Лизи, жена му, ме притисна към разкошната си гръд. Били Мърфи, Джо Лойд — все остатъци от старата гвардия — ме заобиколиха и запрегръщаха. Чарли грабна един бидон и тръгна към кръчмата на Йоргенсон, която беше там наблизо, отвъд железопътната линия. Бидонът означаваше, че той отива за бира. А мене ми се пиеше уиски и затова му извиках да вземе една бутилка.

Много пъти пътува тази бутилка през релсите и назад. Започнаха да надзъртат към нас и други още стари приятели от ония добри стари времена — рибари — гърци, руси, французи. Всеки черпеше поред, а после започваха пак отначало. Рибарите идваха и си отиваха, а аз оставах и пиех с всички. Аз се опивах от уискито, мятах чашите една след друга. Гълтах с жадност огнената течност и се наслаждавах, когато почувствах, че главата ми започна да шуми.

Дойде Раковината, който някога, преди мене, беше компаньон на Нелсън; той беше все така красив, но станал още по-разпуснат; станал дори не съвсем нормален от усилено пиянство. Той тъкмо бе се скарал с другаря си на гемията «Газела», при което си послужили с ножове и юмруци; сега му се искало да се напие и да усили трескавото възбуждение, в което го хвърляше споменът за свиването. Пиейки уиски, ние с него си спомнихме за Нелсън, който почиваше вечен сън тук, в Бенишия; говорихме за него и плакахме, спомняхме си само добрите му качества и пак, и пак пращахме за уиски.

Всички ме придумваха да остана там да пренощувам, но през отворената врата се виждаха вълните, издигани от силния вятър, и неговият вой пищеше в ушите ми. И тук, докато се мъчех да забравя, че цели три месеца съм седял над книгите по деветнадесет часа в денонощие, Чарли Льо Грант пренесе всичките ми принадлежности в един голям шлеп за ловене на лососи. Той добави към моя багаж едно чувалче въглища, малка печка, мангал, кафениче, тиганче; сложи още кафе и месо и една току-що уловена риба.

Моите приятели трябваше да ме подкрепят, докато мина през несигурната скеля и вляза в лодката. Те също ми закрепиха шпринтовете така, че платното се изопна силно и стана като дъска. Неколцина се изплашиха и не искаха да затягат шпринтовете, но аз взех да настоявам и Чарли ме подкрепи. Той не се съмняваше в мене — той ме знаеше отдавна, че щом съм в състояние да виждам какво има отпреде ми, това значи, че съм в състояние и да управлявам лодка.

Времето на прилива бе се свършило. Отливът мощно гонеше вълните от брега, но откъм морето духаше свиреп вятър и от неговата среща с отлива в морето ставаше силно вълнение. Заливът Суисун цял кипеше и се белееше от зайчета. Но рибарските гемии не се страхуват от вълнение, а аз умеех да управлявам добре; аз насочих носа пряко вълните, полетявах над гребените им, спущах се надолу и през всичкото време непрестанно мърморех с пиянски глас и високо изказвах презрението си към всички книги и учения. Вълните се плискаха върху борда, пълнеха лодката с вода на цял фут височина, но аз само се смеех, чувствувайки, че водата шляпа под краката ми, пеех с цяло гърло и изказвах презрението си към вятъра и океана. Аз наричах сам себе си господар на живота, носен от разярени стихии, а заедно с мене се носеше цар Алкохол. Аз ту изричах математически формули, ту излагах философски теории, сипех аксиоми, цитати, ту запявах някогашните песни от онова време, когато напуснах фабриката за консерви, за да стана пират на стриди; те бяха: «Черната Лулу», «Бързо облаче», «Разбойникът от Бостън», «Елате при мене, скитници-играчи», «Да можех да летя като птичка», «Шенандла» и «Ранцо, деца, Ранцо».

След няколко часа, когато залезът запали пожар в небето, аз се озовах там, където се сливат мътните води на реките Сакраменто и Сан Хоакино. Тук прелетях като стрела по гладката повърхност на затворения от всички страни залив, покрай Блек Даймонд, влязох в устието на Сан Хоакино и се добрах до Антиока. Към това време вече успях да отрезнея донякъде и здравата да огладнея; спрях до брега, наред с един голям, натоварен с картофи, шлеп, външността на който ми се видя позната. И наистина там намерих приятели; те ми изпържиха моята риба с прованско масло и ме гостиха с много хубаво рагу от месо, което вкусно миришеше на чесън, и с италиански хляб, с дебела кора, но без масло, всичко това поляхме с гъсто, силно, червено вино.

Моята лодка беше пълна с вода, но аз можех да намеря пейка и сухо легло в удобната каюта на шлепа. Там легнах и дълго пуших, разговаряйки с приятелите за едно време, а над нас вятърът фучеше в платната и изопнатите въжета се удряха о мачтата.