Цар Алкохол

Глава 21

Но — радвайте се! Щом се върнах към скитническия живот, веднага пак се сблъсках с цар Алкохол. Постоянно попадах в обществото на непознати мене хора, но стигаше да пия веднъж с тях и се сближавахме. А пиенето правеше възможни всякакви приключения. Понякога се случваше да се чукам в кръчмата с някои сръбнали граждани, понякога — с някой весел, добре натоварен служащ по железниците, от всеки джоб на когото стърчеше по една бутилка, или пък с компания алки. И при това същото нещо се случваше и в някой щат, където продажбата на спиртни питиета беше забранена, например в Айова в 1894 г. Докато се разхождах из главната улица на де Муан, при мене се доближаваха съвсем непознати хора и ме канеха да отида в тайни кръчми; помня, че пих в някаква бръснарница, после в една водопроводна работилница и най-после — в един мебелен магазин.

Навред и винаги пред мене стоеше цар Алкохол. В ония щастливи времена дори скитникът имаше възможност честичко да се напива. Помня какво чудесно пиянство направихме веднъж в Буфало, когато ни арестуваха. А когато ни пуснаха на свобода, пак се напихме — още там, на улицата, като събрахме необходимия капитал с просия.

Аз нямах влечение към спиртните питиета; но когато всички около мене пиеха, и аз пиех заедно с тях. Пътешествувах ли, или просто безделничех — винаги подбирах за свои спътници или другари най-живи хора, които от всичко се интересуват; а тъкмо тези живи, интересуващи се от всичко хора проявяваха повече от другите наклонност към пиянство. У тях винаги беше по-развито чувството за другарство и по-рязко се проявяваше индивидуалността; у тях имаше повече смелост, отколкото у всички други. Може би именно излишъкът от живот ги караше да се отвръщат от всичко обикновено, делнично и да търсят развлечение в лъжливите и фантастични радости, които дава на хората цар Алкохол. Както и да е, но винаги излизаше така, че ония хора, които най-много ми харесваха, ония, с които желаех да бъда заедно — тези именно хора можех да намеря само в обществото на цар Алкохол.

Моите скитания из Съединените щати силно промениха представата ми за живота. В качеството си на скитник аз имах възможност да виждам задкулисната страна на обществото; аз можех всъщност да надзъртам дори под сцената и да виждам как работи целият механизъм, аз виждах как се въртят колелата на обществената машина и узнах, че физическият труд съвсем не се ползува с оная почит, за която вечно ни приказват учителите, проповедниците и политическите дейци. Човек, който не знаеше занаят, беше просто безпомощен работен добитък. А когато научи занаят, той, ще, не ще, трябваше да се запише в съюза, за да има възможност да се занимава със своята работа. И този съюз трябваше всякак да се бори със съюза на работодателите и да ги заплашва, за да получи увеличение на заплатата или намаление на работните часове. Съюзът на работодателите от своя страна също прибягваше до заплашвания. А когато работникът остаряваше или пострадаше от нещастен случай, изхвърляха го вън като счупена машина, като смет.

Аз съм виждал такива хора, които доживяваха остатъка от дните си съвсем не в почит.

И така моите нови гледища за живота се свеждаха към това, че всеки физически труд съвсем не е занятие почтено и че той съвсем не се заплаща. Не — реших аз, — нямам нужда от никакъв занаят и нямам нужда от никакви директорски дъщери. Пътят на престъпленията също не е за мене. Да станеш престъпник е почти ужасно, както да ореш земята. Износно е да продаваш мозъка си, а не грубата сила; затова аз реших никога вече да не изнасям мускулите си на пазара, мозъкът, само мозъкът — ето кое ще продавам.

Върнах се в Калифорния с твърдото намерение да се заловя за умственото си развитие. Това значеше, че ще трябва да получа училищно образование. Училището за грамотност отдавна бях свършил и затова сега постъпих във висшата Оукландска школа, за да мога да си заплащам учението, останах вратар. Освен това помагаше ми и сестра ми. А след това аз не се отвръщах от никаква работа; ако имах няколко свободни часа, косях трева из градини и изтупвах някъде килими. Трудех се, за да се отърва от възможността да се трудя в бъдеще, и се залових за тази работа сериозно, като се усмихвах над себе си при мисълта за този парадокс.

Забравих всякаква юношеска любов — а заедно с нея и Хеди, и Люис Шаток, и вечерните разходки. Нямах време. Записах се в литературния кръжок на името на Хенри Клей и започнах да ходя у някои от неговите членове. Там срещах симпатични момичета, които носеха вече дълги рокли. Влизах и в частни кръжоци, където приказваха за поезия, изкуство и за различни тънкости на граматиката. Освен това станах член на местния социалистически клуб, където изучавахме политическа икономия, философия, политика и ораторствахме на различни теми. От общодостъпната библиотека вземах книги по пет, по шест и през цялото време се занимавах с четене, което вървеше за мене успоредно с учението.

Цяла година и половина не турих капка в устата си и нито веднъж дори не си спомних за пиене. За пиянство нямах време, пък и желание нямах. Службата, учението и невинните развлечения като шахмата например не ми оставяха нито една свободна минута. Постепенно прониквах в нов свят и му се предавах с такава страст, че старият свят, където царуваше цар Алкохол, с нищо не можеше да ме прелъсти. Впрочем сбърках: все пак веднъж се отбих в кръчмата. Отидох при Джони Райнхолдс в «Раздяла», но отидох при него, за да поискам пари назаем. Ето още един от образите на цар Алкохол. Съдържателите на кръчми винаги се ползуваха със славата на добри и сърдечни хора. Може да се каже, че средно взето, те бяха много по-щедри, отколкото тъй наречените делови хора. И ето, когато веднъж ми стана нужда по някакъв начин да намеря десет долара и нямаше към кого да се обърна, аз отидох при Джони Райнхолдс. Бяха минали вече няколко години, откакто за последен път бях влизал в неговото заведение и харчил пари. Но и този път, когато отидох да му поискам десет долара, не пих нито една чаша. И все пак Джони Райнхолдс ми даде парите, без да поиска нито лихва, нито гаранция.

Но и след това, в продължение на краткия период на моята борба за образование, аз неведнъж се отбивах при Джони Райнхолдс и вземах от него пари назаем. Когато постъпих в университета, заех от него четиридесет долара без залог, без лихва, без да му платя дори за една чашка, но затова пък — и това е същността на работата, това го изисква обичаят и неписаният кодекс — след много години, когато станах състоятелен човек, честичко се отбивах нарочно при Джони Райнхолдс, за да похарча при него малко пари — лихвата на предишните заеми. Не мислете, че Джони искаше това или го очакваше. Не, аз постъпвах така, подчинявайки се, както вече казах, на онзи неписан кодекс, който бях изучил, когато минавах цялата наука на цар Алкохол. В тежка минута, когато човек няма към кого да се обърне за помощ, когато не може да заложи нито най-малък предмет, или би се съгласил да погледне злият лихвар — той винаги може да отиде при някой познат кръчмар. Благодарността е черта, свойствена на човешката природа. Когато такъв човек спечели пари, можете да бъдете уверени, че част от тях ще отиде на тезгяха, в касата на оня, който му се е притекъл на помощ.

Спомням си началото на моята литературна дейност, когато малките суми, които спечелвах с разказите си, помествани в списанията, ми се изпращаха с поразителна неточност, която водеше буквално до трагизъм, а между това тогава аз криво-ляво издържах цяло семейство, което постоянно се увеличаваше: жена, деца, майка, племенник, а освен това и моята мама Джени и нейния старец, за който бяха настанали тежки времена. Имаше две места, откъдето можех да взема пари назаем: бръснарницата и кръчмата. Бръснарят ми вземаше по пет процента лихва на месец, предплатени. С други думи, когато вземах от него назаем сто долара, даваше ми в ръцете само деветдесет и пет. Другите пет долара задържаше за лихва за първия месец. За втория му плащах още пет долара и така всеки месец, докато най-после не направих стачка на моите издатели; спечелих стачката и можах да изплатя дълга си.

Другото място, където можех да се обърна, беше кръчмата. Съдържателят на тая кръчма, за която говоря сега, познавах от две години. Никога не бях изпил при него нито една чаша; дори когато отидох да искам пари не похарчих нито пара за вино. И все пак той не ми отказа нито веднъж. За жалост той се пресели в друг град, преди аз да забогатея. И досега съжалявам за това.

Разправям всичко това съвсем не с цел да правя панегирики на кръчмарите. Не, разправям го, за да покажа цялото могъщество на цар Алкохол, за да илюстрирам с пример една от милиардите причини, които влекат човека към него; а това сближение свършва с това, че в края на краищата човек вижда, че вече не може да мине без него.

Но да се върна към моя разказ. Аз бях сега вече далеч от всякакви приключения и цял бях потънал в учението. Всяка секунда беше ми заета и съвсем забравих, че на света съществува цар Алкохол. Работата е там, че около мене никой не пиеше. Ако се намереше около мене някой любител на пиенето и ме почерпеше, аз, разбра се, пак щях да почна да пия. Но такъв нямаше и аз прекарвах малкото си свободни часове или с шахмат, или пък се разхождах със симпатични госпожици — студентки, или най-после яздех велосипеда в ония редки, щастливи дни, когато той не беше в заложната къща.

Непрекъснато подчертавам следното: у мене нямаше ни най-малък признак на оная жажда за пиене, която е характерна за алкохолиците, въпреки продължителната и строга школа, която бях минал под ръководството на цар Алкохол. Аз скъсах с оня предишен живот и ме хвърляше във възторг чисто аркадската простота в отношенията на студенти и студентки, а на това отгоре бях си пробил път в царството на мисълта и бях духовно опиянен. Както скоро узнах, и след духовното опиянение се случва един вид напиване.