Цар Алкохол

Глава 26

Така изгорих корабите си и се отдадох на писателство. Страх ме е, че винаги съм бил склонен към крайности. Така и тука — от ранно утро до късна нощ не се откъсвах от работата си, пишех, преписвах на машината, изучавах теорията на словесността и се запознавах с живота на известни писатели, за да видя как са успели. От 24-те часа употребявах за сън не повече от пет, а през останалите 19 работех почти без почивка. Лампата в моята стая светеше обикновено до два или три часа сутринта и това обстоятелство бе навело дори моята добродушна и малко романтично настроена съседка на заключения в духа на Шерлок Холмс. Като не ме виждала никога през деня, тя заключила, че съм картоиграч и че светлината в прозореца я поставя майка ми, за да служи като фар на нейния син — нощен скитник.

Главната мъчнотия за начеващите писатели е в дългите периоди безпаричие, когато издателските чекове престават да се получават, а всичко, което може да се залага, отдавна е заложено. Аз минах доста благополучно зимата с летния си костюм, но затова пък, като дойде пак лятото и всички богати хора — издатели и редактори — се пръснаха на летуване, а ръкописите мирно почиваха в канторите на издателствата до края на ваканцията, преживях дълъг и тежък период на нужда.

Тежестта на моето положение се изостряше още и от това, че нямах с кого да се посъветвам. Нямах нито един познат между писателите или между хора, които са се опитвали някога да пишат. Не познавах дори нито един репортьор. Освен това скоро ми стана ясно, че за да мога да работя успешно в новото поприще, трябва да забравя всичко, което ни учеха преподавателите и професорите по литература във висшата школа и в университета. Тогава то ме възмущаваше много, но сега разбирам защо е било необходимо. Професорите и преподавателите не са могли да предугадят в 1885 и 1896 година ония изисквания, които ще се предявяват на писателите след пет години. Те бяха прекрасно осведомени по всичко, което се отнася до класиците, но на американските издатели от 1898 год. всичко това беше съвсем ненужно. Те искаха нещо в съвременен дух и предлагаха за това такива големи пари, че преподавателите и професорите по словесност без друго биха напуснали специалностите си, ако можеха да набавят такъв материал.

И така се блъсках, предумвах месаря и бакалина, пак заложих часовника, велосипеда и мушамата на баща си и работех, работех без почивка, отделях за сън само малки промеждутъци време между занятията си. Мнозина критици ме упрекваха, че един от моите герои, Мартин Идън, много бързо получил образование. В три години съм го превърнал от прост моряк в известен писател. Критиците казват, че това е невъзможно. Ала Мартин Идън съм самият аз. Към края на трите години напрегната работа — от които двете отидоха за висшето училище и университета, едната за литературна работа, а и трите бяха изпълнени с най-интензивни занятия — аз вече печатах разкази в такива списания, като «Атлантически месечник», правех коректурата на първата си книга, помествах статии по социология в «Космополит» и «Мак-Клюр», отклоних направеното ми телеграфически от Ню Йорк предложение да стана съредактор на едно списание и се готвех да се женя.

Сега искам да се спра на тая тежка подготвителна работа, особено на нейната последна година, когато изучавах своя писателски занаят. И през тая година аз отделях малко време за сън, напрягах мозъка си до последни предели, но не пих и не чувствувах ни най-малко желание да пия. Алкохолът просто не съществуваше за мене. Понякога страдах от силна умствена преумора, но алкохолът никога не ми се струваше лекарство, което би могло да ми донесе желаното облекчение. О, небеса! Чековете на издателите и съобщенията, че моята работа се одобрява — ето единственото лекарство, което жадувах. Тънките пликове от издателя между сутрешната поща ме възбуждаха повече, отколкото половина дузина коктейли. А ако от плика се покажеше и някой чек за прилична сума, това произшествие просто ме опияняваше.

През този период от живота си аз изобщо нямах представа какво е коктейл. Когато излезе първата ми книга, неколцина приятели от Аляска, членове на бохемски клуб в Сан Франциско, устроиха в моя чест вечеря в клуба. След вечерята ние се настанихме в чудесните кожени кресла и започнахме да поръчваме напитки. Никога не бях чувал дотогава такъв голям брой вина и ракии. Не знаех какво е ликьор и не разбирах, че «шотландка» значи просто уиски. Бяха ми познати само ония питиета, които са достъпни за бедняците и се пият из кръчмите в пограничните и пристанищни градове — евтина бира и съвсем евтино уиски, което се наричат просто уиски, а не другояче. Бях в пълно смущение, като не знаех на какво да се спра, и лакеят насмалко щеше да падне в несвяст, когато си поръчах за питие след вечерята червено вино.