Цар Алкохол

Глава 20

Конопената фабрика не изпълни задължението си — не повишиха заплатата ми до долар и четвърт на ден. В отговор на това аз, чиито деди са участвували във всички войни, като почнеш с отдавнашната дореволюционна борба с индианците — аз, младият и свободен американски гражданин, се възползувах от правото си да си избирам по свое желание работа и напуснах фабриката.

Все още държах за предишното си намерение — да постъпя на постоянно място — и затова почнах да се оглеждам наоколо дали няма да се намери нещо подходящо. Ясно беше едно. Неквалифицираният работник получаваше просяшка заплата. Необходимо е да се научи някой занаят. Реших да стана електротехник. Нуждата от тях се чувстваше все повече и повече. Но как да стана електротехник? Да постъпя в техническо училище или университет нямах средства; пък и нямах твърде високо мнение за теоретичната наука. Аз бях практик и живеех в свят, в който господствуваше практиката. Освен това все още вярвах в легендите, които бяха необходима принадлежност на мирогледа на всяко американско момче в мое време.

Нали е успяло едно момче-лодкар да стане президент? Всяко момче, постъпило на служба в някое търговско или промишлено учреждение, може със спестовност, енергия и умереност само да усвои работата, постепенно да се издига, да заема все по-отговорни длъжности и най-после да стане младши съдружник на фирмата. А след това вече да стане старши съдружник е лесна работа: само въпрос на време. Често се случвало — така се казва във вълшебната приказка, — че момчето е успявало благодарение на своето старание и усърдие да се ожени за дъщерята на своя господар. Към това време аз вече успях твърдо да повярвам в своето умение да задирям момичета и нито за минута не се съмнявах, че ще се оженя за дъщерята на господаря си. Бях твърдо убеден в това. Така са постъпвали всички митически момчета, щом са ставали възрастни.

Затова аз реших завинаги да се простя със скитническия живот. Отидох на електрическата станция, която снабдяваше с енергия една от линиите на Оукландския трамвай. Заведоха ме при самия главен директор. Той ме прие в кабинета си, разкошът на който буквално ме замая. Но все пак храбро заговорих. Обясних му, че бих искал на практика да изуча електрическото дело, че не се боя от работа, че съм свикнал на тежък труд; стига само да ме погледне, за да се убеди в моята сила и издръжливост. Казах му, че искам да започна от долните стъпала и с труда си да се издигам нагоре, че съм готов да посветя цял живот на това занятие и на своята работа.

Директорът просто светна. Като чу какво му казах, той ми отговори, че съм създаден от същото тесто, от което се изработват ония хора, които сполучват. Той сам винаги помагал на всеки млад американец, който иска да си пробие път. Господарите винаги търсят именно такива младежи като мене; но за жалост много рядко ги намират. Моето намерение е похвално и достойно за всяко уважение. Той сам ще следи лично, за да ми се даде пълна възможност да го изпълня. (Аз го слушах и сърцето ми трептеше и си мислех, че може би именно за неговата дъщеря ще се оженя след време).

— Най-напред, преди да си пробиете път и започнете да изучавате по-сложните и трудни отрасли на занаята — каза той, — вие, разбира се, ще трябва да поработите във вагонната работилница при поправката и поставянето на моторите. (Тук аз окончателно дойдох до заключение, че тъкмо неговата дъщеря ще бъде, и съобразявах дали той ще има много акции от предприятието).

— Но — продължи той — вие сам разбирате, не ще съмнение, че не можете да започнете с длъжността помощник на електротехника, който работи по моторите. Това ще дойде по-късно, когато стигнете с работата си до тази длъжност. Вие трябва всъщност да започнете от самото начало. Вашите длъжности във вагонната работилница ще се състоят в метене на пода, миене на прозорците, общо почистване на помещението. Когато докажете, че умеете да вършите тази работа, тогава ще можете да станете помощник-електротехник.

Не ми беше съвсем ясно по какъв начин метенето и миенето на пода могат да служат като подготовка за професията на електротехника; но аз знаех, че в книжките всички момчета са започвали с най-черната работа и чрез добросъвестно изпълнение на тази работа са ставали в края на краищата собственици на цялото предприятие.

— Кога мога да започна? — попитах аз, като бързах колкото се може по-скоро да тръгна по пътя, който откриваше пред мене такива бляскави перспективи.

— Но — каза директорът — както вече се уговорихме, вие ще трябва да започнете от самото начало. Вие не можете отведнъж да влезете във вагонната работилница дори като чистач. Вие трябва по-напред да минете през машинното отделение и да поработите известно време като смазвач. Сърцето ме прободе леко: за миг си представих, че пътят, който ме отделяше от неговата дъщеря, става някак много дълъг, но веднага пак се ободрих. Запознанството с парния двигател ще ми бъде полезно: ще стана по-добър електротехник. Ако работя като смазвач в машинното отделение, ще успея да изуча устройството на машините във всичките им детайли — аз знаех, че няма да изпусна такъв случай. Господи! Моята кариера ми се представяше в още по-бляскав вид, отколкото по-рано.

— Кога да се явя на работа? — попитах с дълбоко признателен тон.

— Но — каза директорът — вие не можете да очаквате още от първия ден да ви турят в машинното отделение. Ще трябва да се подготвите за това. Няма защо да ви казвам, че ще трябва да минете през котелното отделение. Впрочем аз знам, че вие отлично разбирате това. Вие ще видите, че дори подклаждането на въглищата е научна работа и не е дреболия, към която човек може да се отнася с пренебрежение. Знаете ли вие, че ние претегляме всеки фунт въглища, които изгаряме? По такъв начин ние узнаваме достойнствата на този или онзи сорт, който купуваме; ние до най-малките дреболии, до последния грам пресмятаме разходите във всеки отрасъл на производството. Заедно с това ние забелязваме кой огняр разходва повече въглища и кой поради неумение или небрежност ги използува по-зле от другите. — Лицето на директора пак се разля в усмивка. — Виждате какъв важен е незначителният наглед въпрос за въглищата; колкото по-добре усвоите тази работа, толкова по-добър работник ще бъдете — по-ценен и за нас, и за самия себе си. Е, сега съгласни ли сте да се заловите за работа?

— Когато обичате — мъжествено отговорих аз — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре — каза той. — Елате утре към седем.

Заведоха ме и ми показаха какви ще бъдат моите длъжности. Казаха ми и условията на работата: десет часа работен ден; работа всеки ден, включително неделните и празничните дни; един свободен ден в месеца; заплата — тридесет долара на месец. Нямаше от какво да почувствам възторг! Още преди няколко години, когато работех във фабриката за консерви, аз получавах по един долар на ден за десет часа работа. Утешавах се с мисълта, че моята работа не се оценява сега по-скъпо само защото бях все още неквалифициран работник. Но сега работата ще тръгне другояче. Сега ще работя именно за да получа квалификация, да се науча на занаят, да си създам кариера и състояние и да получа ръката на директорската дъщеря.

И започнах именно така, както се полагаше — от самото начало. Това беше най-важното. Трябваше да подавам въглища на огнярите, които ги изсипваха в пещта и изработваната от тях енергия се превръщаше в пара; а парата от своя страна в машинното отделение се превръщаше в електрическа енергия, с която имаха работа електротехниците. Без съмнение от подаването на въглищата започваше всичко — ако, разбира се, на директора не му скимне да ме изпрати в рудниците, където се добиват въглищата, за да получа по-пълна представа за произхода на електрическата енергия, която туря в движение градските трамваи.

Работата? — Излезе, че аз, който досега не отстъпвах в работата на възрастните мъже, не съм имал дори понятие, какво се казва истинска работа. Десет часов работен ден! Аз трябваше да подавам въглища и за дневната, и за нощната смяна; макар че работех през цялото време на обедната почивка, никога не успявах да свърша работата по-рано от осем часа вечерта. Работех по дванадесет и по тринадесет часа и не ми плащаха за извънредната работа както във фабриката за консерви.

Нека бъде така, отведнъж ще открия тайната. Аз вършех работата на двама души. До моето постъпване дневната смяна обслужвал един възрастен силен работник, а нощната — друг, също такъв възрастен и силен. Всеки от тях получавал по четиридесет долара на месец. Директорът, за да направи икономия, ме придума да изпълнявам работата на двама мъже за тридесет долара месечно. Аз си въобразявах, че той ми помага да изучавам електротехническото дело. А той просто спестяваше на компанията петдесет долара на месец.

Но аз всъщност още не знаех, че замествам двама работника. Никой не ми каза това: директорът предупредил всички да мълчат. С каква храброст се залових за работа първия ден! Работех с максимална бързина, пълнех желязната количка с въглища, тичешком я возех до кантара, претеглях я, а оттам я изтъркалях в котелното отделение и изпразвах върху железните плочи пред пещта.

Работа! Аз вършех повече, отколкото двамината, които замествах. Ония просто возели въглищата с количката и ги изсипвали върху плочите. Аз правех същото само с въглищата при дневната смяна; въглищата за нощната смяна трябваше да насипвам на купчина до стената на котелното отделение. Това помещение беше много малко. Първоначално то се е предназначавало за работника, който набавя въглища за нощната смяна. Благодарение на това аз трябваше да правя много висока купчина и да насипвам въглищата все по-нагоре и по-нагоре, като ги подпирам с яки дъски. В края на краищата трябваше да върша двойна работа: най-напред да изсипвам количката на пода, а после с лопатата да подмятам въглищата по-нависоко.

Цял тънех в пот, но нито за секунда не спирах работата, макар да чувствах, че започвам да изнемогвам. Към десет часа сутринта вече изразходвах толкова енергия, че се почувствах гладен: тогава извадих бързо един от дебелите двойни бутерброди, които бях си донесъл за обяд, и го изядох прав, без да измия праха от въглищата, който ме покриваше от глава до пети; през това време нозете ми просто трепереха. По такъв начин към единадесет часа успях да изям целия обяд. Но не е ли все едно? Затова пък сега ще мога да работя през цялото време на почивката и целия ден. Здрачи се, а аз все още продължавах да работя на лампа. Отиде си огнярят от дневната смяна и дойде нощният, аз все се возех и возех въглища.

В осем и половина, едвам държащ се на крака, аз се измих, преоблякох се и тръгнах към трамвая. До дома имаше три мили; имах билет за безплатно пътуване, но имах право да сядам само ако има излишно място и никой от платилите пътници не е останал прав. Свих се в един ъгъл на открития вагон и се молех в душата си дано моето място никому не потрябва. Но трамваят малко по малко се напълни и още не бях изминал половината път, когато влезе една жена, за която вече нямаше място. Поисках да стана, но за голямо учудване видях, че не мога. Седенето на студения вятър сякаш бе парализирало измореното ми тяло и то буквално бе зараснало на скамейката. Едвам успях към края на пътя си да размърдам изтръпналите си стави и мускули и да стъпя на долното стъпало на вагона. А когато дойде време да слизам, насмалко щях да падна на земята.

С мъка тътрейки крака, изминах два квартала и куцайки влязох в нашата кухня. Докато майка ми приготвяше вечеря, аз се нахвърлих на хляба с масло; но не успях да се наям, както трябва, и бифтекът не бе се още изпекъл, и аз заспах като мъртъв. Напразно майка ми ме дърпала; тя не успяла да ме събуди и да ме нахрани с месо. Тогава повикала баща ми и двамата успели криво-ляво да ме довлекат до моята стая, където съм паднал като сноп на кревата. Баща ми и майка ми ме съблекли и сложили. Сутринта, когато започнаха да ме будят — нова мъка. Цялото тяло ме болеше и нещо по-лошо — китките на ръцете ми бяха подути. Аз си прихванах на закуската за пропуснатата снощи вечеря и най-после тръгнах, накуцвайки към трамвая, като си взех за обяд двойно повече храна от вчера.

Работа! Нека с опита едно осемнадесетгодишно момче да надмине двама възрастни работника и да превози и насипе въглища повече от тях. Работа! Много преди пладне изядох скромния си обяд до последна трохичка. Но бях твърдо решил да покажа на всички на какво е способен един смел юноша, който иска да си пробие път. Най-лошо беше това, че китките на ръцете ми бяха съвсем подути и отказваха да ми служат. Почти всеки знае как боли да стъпиш, когато изопнеш сухожилието. Затова лесно можете да си представите какво страдание е, когато трябва да работиш с лопата и да возиш тежка количка при разтегнати жили в двете китки.

Работа! Колко пъти, когато нямаше никой наоколо, аз сядах и плачех от злоба и досада, от умора и отчаяние. Този втори ден беше за мене най-тежък. Издържах до вечерта и завърших работата само благодарение на огняря от дневната смяна, който ми пристегна китките на ръцете с широки ремъци. Той така здраво стегна ремъците, че се получи нещо като подвижна гипсова превръзка. Този кожен калъп придаде сила на моите китки и с това ги освободи донякъде от напрежението. При това той така плътно ги обхващаше, че подутината не можеше да се увеличава.

Така се учех на електротехника. Ден след ден се довличах до дома вечер и заспивах, без да успея да закуся; събличаха ме и слагаха в леглото. А сутрин бързах, куцукайки, на работа, като носех със себе си все повече и повече внушителни обеди.

Вече не можех да чета и не взимах книги от библиотеката. Разходките с познати момичета също трябваше да се прекратят. Превърнах се в истинско работно говедо. Само работех, ядях и спях; а мозъкът ми през цялото време дремеше. То беше някакъв кошмар. Работех всекидневно, като се смятат и неделните дни, и отдалече мечтаех за единствения свободен ден, който ще ми дадат, като изтече месецът: реших, че цяло денонощие ще лежа в кревата и ще си отспя.

Най-странното в цялата тази работа е това, че през цялото време не турих в устата си нито капка и за вино дори не си спомнях. А между това знаех, че при прекомерна работа хората почти винаги започват да пият. Виждал съм такива случаи и понякога сам съм прибягвал към това след тежък труд. Но бях така малко склонен към алкохолизъм, че дори не ми минаваше през ума да търся облекчение в пиянството. Приведох този пример, за да докажа, че нямах ни най-малко вродено разположение към алкохолизъм. Цялата същина на този пример е в това, че после, след много години, постоянното съприкосновение с цар Алкохол все пак най-после възбуди у мене желание да пия.

Неведнъж забелязвах, че огнярят от дневната смяна ме поглежда някак странно. Най-после той се реши и ми каза всичко, започна с това, че взе от мене клетва да не го издам. Директорът му забранил да ми казва това и той рискувал да изгуби мястото си. Той ми разправи за двамата работника, които работели преди мене — един за дневната, друг за нощната смяна. Аз получавах трийсет долара за работа, за която те получавали осемдесет. Огнярят призна, че щял да ми открие тази тайна и по-рано, но бил уверен, че няма да издържа и ще напусна. А сега той видял, че аз простори копая гроба без всякакъв смисъл. Според неговите думи аз просто подбивам цената на труда и отнемам работата на двама души.

Като американец, при това и самолюбиво момче, аз не напуснах отведнъж. Зная сам, че това би било глупаво от моя страна, но реших да не оставям работата, докато не докажа на директора, че мога да я изпълнявам, без да падна. Тогава именно ще напусна и той ще разбере какъв отличен работник губи.

Така и направих — което бе крайно глупаво. Продължих да работя, докато към шест часа не изсипах последните колички въглища. След това отидох да заявя, че се отказвам от мястото, а заедно с това и от надеждата да науча електротехническото дело чрез изпълнение работата на двамата възрастни мъже за заплата, която се дава само на малки момчета. А след това си отидох у дома, повалих се да спя и спах цяло денонощие.

За щастие аз не стоях дълго на тази електрическа станция и не успях да се пресиля. Впрочем цяла година след това трябваше да нося кожени ремъци като гривни. Затова пък тази работа на един дъх ми внуши пълно отвращение към физическия труд. Чисто и просто аз вече не исках да работя. Ставаше ми зле само като помисля за работа. Дори ако никога не се настаня здраво някъде — не е ли все едно? По дяволите всякакви усилия да изуча някой занаят! Несравнено по-добре е да скиташ по света и да се веселиш, както правех по-рано. И тогава пак тръгнах да скитам. Този път се насочих към изток по траверсите на железопътната линия.