Цар Алкохол

Глава 15

В 1892 година, в ранна пролет, аз реших да замина за далечно плаване. Това решение всъщност не беше във връзка със случая в дена на демонстрацията на Ханкокската пожарна команда. Аз все още продължавах да живея и да посещавам кръчмите; аз буквално живеех в кръчмата. Да пиеш уиски беше според мене опасно, но нямаше в това нищо лошо. Уискито е страшно нещо, както и много други неща в света. От уиски са умирали хора; но от друга страна и на рибаря понякога лодката може да се обърне и той се удавя или скитникът, който пътува безплатно, попада под влака, който го нарязва на късове. За да устоиш против вятъра и вълните, против влаковете и кръчмите, трябва да имаш известна съобразителност. Колкото се отнася до мене, аз реших никога вече да не изпивам наведнъж кварта уиски.

Друго едно обстоятелство ме подбуди да стана моряк: по това време аз за пръв път си представях мислено пътя към смъртта, по който цар Алкохол води своите привърженици. Тази картина впрочем аз си рисувах още достатъчно смътно; при това тя ми се представяше откъм две страни, които за мене в това време често се преплитаха помежду си.

Наблюдавайки средата, в която се движех, аз започнах да забелязвам, че този начин на живеене, който водим ние, е по-пагубен, отколкото животът, който водят мнозинството хора. Цар Алкохол унищожава у човека нравственото чувство, тласка го към престъпление. Много често съм виждал как хора в пияно състояние са вършили такива работи, които не биха им дошли на ум, ако бяха трезви. И това още не беше най-лошото. След престъплението идваше наказанието. Престъплението погубваше хората. Мнозина мои приятели, с които се срещах в кръчмите и с които заедно пиех, бяха в трезво състояние добродушни и безобидни момчета; затова пък, когато се напиеха, те бяха способни на най-долни, безумни постъпки. И тогава полицаите ги отвеждаха и ги затваряха и аз отивах да се сбогувам с тях, когато ги водеха отвъд залива, където им обличаха дрехата на каторжници. И колко пъти съм имал случай да чувам тогава едно и също оправдание: Ако не бях пиян тогава, за нищо на света не бих извършил това! — Понякога под влиянието на цар Алкохол се извършваха най-ужасни постъпки — постъпки, от които потреперваше дори моето закоравяло сърце.

Имаше и друга страна този път на смъртта: това беше пътят на отчаяните пияници. Такъв човек може всеки момент да замине за онзи свят без дори видима причина. Когато пияниците заболяваха — дори от най-незначителна болест, от която всеки нормален човек би оздравял, — те просто угасваха като свещица. Понякога ги намираха мъртви в леглото, понякога изваждаха телата им от водата; или пък просто ги сполетяваше нещастен случай както например с Бил Кели. В пияно състояние той разтоварвал един кораб и му се откъсна пръста; а можеше да се случи да се откъсне главата му вместо пръста.

И така, аз започнах да се замислям над положението си и дойдох до заключението, че моят начин на живеене за нищо не го бива. Много бързо той водеше към гроба, а моята младост и присъщата ми жажда за живот не можеха да се примирят с мисълта за смъртта. Но имаше само един начин да напусна този живот — да замина в далечно плаване. В залива Сан Франциско зимуваше цяла флотилия, която се готвеше за лов на морски котки; в кръчмата срещнах шпикери, помощниците им, ловци, и гребци. Запознах се с ловеца Пит Холт и приех неговото предложение да стана в неговата лодка гребец и да постъпя в една шхуна с него. Още там ние поляхме съглашението с половина дузина шишенца.

Веднага се събудиха моите предишни неспокойни стремежи, които бяха като че ли улегнали под влияние на цар Алкохол. Аз почувствах, че ми е дотегнал до смърт животът в кръчмите и Оукландското пристанище; аз не можех дори да разбера защо всичко това някога ми изглеждаше така привлекателно. В ума ми през всичкото това време се носеше картината на «пътищата на смъртта» и аз започнах вече да се страхувам да не случи с мене нещо преди отплаването, което бе определено за януари. Започнах да се държа по-предпазливо, по-малко пиех и по-често си ходех у дома. Когато пиенето се превръщаше в дива оргия, аз побягвах. Когато Нелсън се наливаше до безумие, винаги се изхитрях и офейквах.

На 12 януари 1893 г. аз навърших 17 години, а на 20 подписах договор за постъпване на кораба «Софи Сезерланд». Това беше тримачтова шхуна, която заминаваше за лов покрай бреговете на Япония. Разбира се, договорът трябваше да се полее. Джо Виджи ми размени банкнотата, която получих в предплата; най-напред почерпи Пит Холт, после аз, после Джо Виджи, после другите ловци. Какво да се прави? Такива бяха нравите на старите моряци. А кой бях аз — 17-годишно хлапе, — за да се отклонявам от обичаите на тези едри, широкоплещести възрастни мъже.