Цар Алкохол

Глава 32

Когато моят «Снарк» излезе от Сан Франциско, за да се впусне в далечно плаване, на борда му нямаше никакво спиртно питие или по-право, никой от нас нямаше понятие, че на борда има спиртни напитки, присъствието на които открихме след много месеци. Тази липса на алкохол беше хитрост, измислена от мене. Аз исках да изиграя една игра на цар Алкохол. Това доказва, че аз все пак се вслушвах донякъде към предупрежденията, които се обаждаха в съзнанието ми.

Разбира се, аз се мъчех да замаскирам това пред самия себе си и измислях извинения за цар Алкохол. При това се мъчех да намеря за него дори научни основания. Аз си казвах дори, че ще пия само в пристанищата. През време на плаването моят организъм ще се пречиства от алкохол и по такъв начин ще мога да дам при спирките двойна дан на цар Алкохол. Той ще започне по-силно да възбужда, по-остро и по-възхитително да ме смушква.

Пътуването от Сан Франциско до Хонолулу трая двадесет и седем дни. Още след първия ден на яхтата мисълта за пиене съвсем престана да ме безпокои. Искам да покажа с това, доколко алкохолът бе чужд на моята природа. Наистина понякога във времето на плаване, предвиждайки прелестта на закуските и обедите на очарователните веранди в Хавайските острови (бях ходил неведнъж там по-рано), аз мислех, разбира се, и за напитките, които ще пием там. Но като си представях тези напитки, не изпитвах никакво раздразнение, никаква досада, че пътуването е дълго. Аз чисто и просто си ги рисувах като част от веселите и приятни пиршества, които ни очакват там.

По такъв начин още веднаж доказвах на себе си, че съм в пълна мяра господар на цар Алкохол. Мога да пия или да се отвръщам от него по желание. Въз основа на този опит реших да пия и занапред, щом почувствувах желание.

Прекарахме около пет месеца по различните острови от Хавайската група. На брега пиех малко повече, отколкото преди тръгване от Калифорния. Изобщо населението на Хавай средно употребява малко повече спиртни питиета, отколкото населението от по-умерените широти. Говоря това не за украшение на речта и мога да кажа — вместо умерени широти — широти, по-отдалечени от екватора. Хавайските острови лежат в субтропичната зона. Колкото повече наближавах до екватора, толкова повече — излизаше — хората пиеха и толкова повече пиех с тях и аз.

От Хавай заминахме за Маркизките острови. Пътувахме дотам шестдесет дни и през тези шестдесет дни нито веднъж не слязохме на бряг и не срещнахме нито един параход. Но в началото на това плаване готвачът, като нареждал веднаж кухнята, намерил нещо. В самото дъно на дълбокия сандък за припаси той намерил дузина бутилки анжелика и мускател. По всяка вероятност донесли са ги на яхтата от чифлика заедно с други домашни консерви и стъкла сладко. Шест месеца, прекарани в кухнята, не бяха минали напразно за това гъсто и сладко вино — то бе станало още по-гъсто и още по-силно.

Опитах го. Възхитително. И оттогава всеки ден в дванадесет часа, след като завършвах необходимите изчисления и определях положението на яхтата, изпивах половин чаша вино. То имаше способността да дава чуден подем. То заглаждаше и най-ситните бръчки на моята жизнерадост и правеше и без туй красивото море още по-красиво. Всяка сутрин, докато се потях над своите хиляди думи, аз предвкусвах удоволствието, което ще полуда по пладне от чашката.

Неприятно беше това, че трябваше да споделям виното с другите, а мъчно можеше да се установи колко време ще продължи плаването. Ядосвах се, че се намериха само дванайсет бутилки. И когато се свърши, съжалих за всяка капка, дадена на другите. У мене се пробуди жаждата за алкохол и аз чаках с нетърпение Маркизките острови.

По такъв начин, когато стигнахме там, моята жажда можеше да се сравни с жаждата на редовен пияница. На Маркизките острови намерих неколцина бели хора, множество болни туземци, не малко великолепни изгледи, грамадно количество ром, предоволно абсент, но затова пък нито капка уиски или джин. Местният ром обгаря устата до такава степен, че слизестата ципа се отлепя. Но аз изобщо винаги лесно се приспособявам към обстоятелствата и свикнах с абсента. Ала неприятното беше в това, че трябваше да го пия в грамадни количества — иначе не се получаваше никакво впечатление.

Като напускахме Маркизките острови, аз се осигурих с достатъчно количество абсент до Таити, а там вече намерих шотландско и американско уиски и по такъв начин се застраховах от сухо плаване. Но аз не искам читателят да ме разбере погрешно. На моята яхта нямаше пиянство в общоприетия смисъл.

Опитният и първичен пияч се докарва до едва забелязано предпазливо полуотравяне и прави това през цялата година без всякаква видима вреда за себе си. В наше време в Съединените щати има стотици и хиляди такива хора, които се отравят с алкохол из клубовете, гостилниците и в собствените си къщи. Те никога не са пияни, но в същото време много рядко биват трезви, макар че повечето от тях ще отхвърлят с негодуване подобно обвинение. И те всички искрено вярват, както вярвах искрено и аз, че са господари на положението, доколкото работата се отнася до цар Алкохол.

По време на плаването пиех умерено, на брега си разрешавах да изпивам повече. Моята нужда от алкохол като че ли се увеличи при тропиците. Това е обикновено явление, защото всички знаят, че белите хора поглъщат на тропиците твърде голямо количество алкохол. Тропиците са неподходящо място за белите хора. Тяхната кожа е недостатъчно пигментирана, за да им бъде защита от ослепително силните бели слънчеви лъчи. Ултравиолетовите и други много чисти и невидими с око лъчи от горния край на спектъра разяждат и разрушават външните им покривки, също както хикс-лъчите са разрушавали тъканите на първите експериментатори, които не са знаели да се запазят от опасността.

Характерът на белите хора също така се подхвърля при тропиците на коренни промени. Те стават жестоки, безмилостни. Те извършват чудовищни злодеяния, мисълта за които никога не би се промъкнала в главата им, ако живеят в своя привичен умерен климат. Те стават нервни, раздразнителни, безнравствени и при това пият, както никога не са пили по-рано. Пиянството е една от формите на израждането, на което се подхвърлят белите хора под влияние на продължителното и силно действие на твърде белите слънчеви лъчи. При това количеството алкохол, което те поглъщат, нараства чисто механично. Белите хора не би трябвало да се задържат много дълго на тропиците. Смъртта ги дебне там и пиянството само ускорява срещата с нея. А те несъзнателно спомагат на това, като вършат всичко, за да ускорят процеса на разрушението. Аз прекарах на тропиците само две години и заболях от слънчева болест. През това време пих много, но не беше алкохолът причината на болестта ми и не беше той, който ни накара да прекъснем пътешествието. Аз бях силен като бик и много месеци се борих със слънчевата болест, която разрушаваше нервните ми тъкани и разяждаше покривката ми. На Новохебридските и Соломоновите острови, а така също под тропическото слънце между Кораловите острови на екватора аз работех за пет души въпреки маларията и няколко други по-незначителни болести като библейската сребриста проказа, които ме измъчваха.

Да видиш кораб през рифове, пясъчни плитчини проливи, покрай непознати брегове на коралови морета е само по себе си мъчна работа. Аз бях единственият опитен моряк на борда. Нямаше с кого да проверявам наблюденията си, нямаше с кого да се посъветвам в непрогледната мъгла между незаписаните на картата рифове и пясъчни издатини. Единствен аз изпълнявах всички дежурства, защото нямаше на борда нито един моряк, комуто да мога да поверя кораба. Аз бях в едно и също време и капитан, и боцман. Стоях на вахта двадесет и четири часа в денонощие и само откъслечно, когато позволяваха обстоятелствата, задрямвах там, на самото място. Трето — бях и доктор, а докторските длъжности на яхтата по това време също не бяха за шега. Всички до един боледуваха от малария, истинска тропическа малария, която да убие човека за три месеца; освен това мнозина страдаха от жестоки язви и от крастата нгари-нгари, която може да доведе човека до безумие. Нашият готвач-японец наистина се побърка от многобройните си болести. Един от моите полинезийски моряци насмалко щеше да умре от черна треска. Да, работа имаше до гуша: аз давах лекарства, наглеждах болни, вадех зъби и помагах на пациентите си да се справят с такива сравнително дребни злополуки като отравяне от птомаини.

Четвърто — аз бях писател. Всеки ден се потях над своите хиляда думи с изключение само на ония дни, когато ме хванеше маларията и ме изваждаше от строя или когато правеха същото с яхтата сутринните бури.

И пето — аз бях още и пътешественик, и писател, който жадно се стреми да види колкото може повече неща и да ги отбележи в тефтерчето си.

Шесто — най-после аз бях домакин и собственик на кораба, който пътуваше из далечни места, където посетителите са редки и привличат всеобщо внимание. Случваше ми се да приемам на яхтата гости, сам да посещавам плантатори, промишленици, губернатори, капитани на военни кораби, къдрави царчета-людоеди и техните президент-министри, не винаги достатъчно състоятелни, за да прикрият тялото си с някоя басмена риза.

Разбира се, аз пиех. Пиех със своите гости и домакини. Освен това пиех и сам. Като работех за пет души, аз се смятах в правото си да пия. Алкохолът влияе много добре на онези, които работят пряко сили. Виждах това по действието, което той имаше върху моята малка команда. За да вдигнат котвата от дълбочина четиридесет морски сажена, хората напрягаха крайно много силите си и след половин час напрягаме се задъхваха и всичките им членове започнаха да треперят. Но една добра порция ром бързо им вливаше нова сила. Дишането им ставаше по-спокойно, те избърсваха устата си и пак се залавяха на драго сърце за работа. А когато веднаж се случи да наклоним яхтата на една страна и между пристъпите на треската да работим до шията във вода, аз забелязах как непречистеният местен ром помагаше на работата.

Тук ние пак се сблъскахме с една нова страна на многостранния цар Алкохол. Изглежда уж, като че ли той ви дава нещо, без да получава нищо в замяна. Там, където силите са се изчерпали, той предизвиква нова мощ, уморения човек той отново вдига за работа. За известно време ние усещаме в себе си истински приток на сили. Помня как веднъж ми се случи в продължение на осем дни да товаря въглища на един океански параход. Работата беше адска и нас, носачите, поддържаха само с уиски. През цялото време ние работехме полупияни и без уискито не бихме могли да се справим със задачата си.

Силата, която дава цар Алкохол, не е фиктивна. Тя е истинска сила, която се извлича от същите източници както всяка сила. Но за нея човек е принуден да се разплаща, и то с лихвите. Ще седне ли обаче измъченият от работата човек да му мисли толкова далече? Той приема това вълшебно порастване на силите за онова, каквото то изглежда — за чудо. И не са малко преуморените работни хора, хората на умствения труд и черноработниците, които се позовават на това заблуждение и тръгват из пътя, по който цар Алкохол ги води към смъртта.