Цар Алкохол

Глава 9

Моето влизане в компанията на пиратите на стриди се ознаменува с цяла редица гуляи. Техният живот и затъването ми в него, все повече ми харесваше. В паметта ми ще остане завинаги жив споменът за оная нощ, когато се обсъждаше планът за нападение на местата на стридите в компанията на ония едри храбреци, които бяха се събрали на шхуната «Ена»; те бяха всички врагове на закона, за които затворът отдавна плачеше; имаше между тях и бивши каторжници; гласовете им бяха груби, те носеха високи морски ботуши и мушами, а на поясите им висяха револвери.

О, знам сега, като се оглеждам назад, че там имаше и много мръсотия и глупост. Но аз не се оглеждах назад тогава, когато вървях рамо до рамо с цар Алкохол, и започнах да се примирявам с него. То беше див и смел живот и аз преживявах наяве ония приключения, за които по-рано само четях в книгите.

Нелсън, по прякор Младият Закачка (за разлика от баща му, когото наричаха Старият Закачка), беше господар на кораба «Северен елен», на който плуваше заедно със своя другар Раковината. Раковината беше много добър момък, но Нелсън беше просто като бесен. Той беше на двайсет години, по ръст и снага напомняше Херкулес. Подир две години го убиха и короньорът твърдеше, че мъртвешката стая никога не бил попадал такъв великан.

Нелсън не знаеше нито да чете, нито да пише. Той бе израснал в морето и рядко слизаше на брега. Необикновената му сила и бесният му нрав внушаваха страх на посетителите на всички кръчми в пристанището. Той беше много буен и в безразсъдния си гняв можеше да направи много пакости. Аз се запознах с него, когато моят «Разъл-Дазъл» за пръв път потегли за лов. Излезе силна буря: всички спряхме на котва и не се решавахме дори да слезнем на брега, а Нелсън се носеше със своя «Северен елен» по вълните и събираше стриди.

Нелсън съвсем не беше последна фигура в нашата компания. Затова аз бях много поласкан, когато веднаж Нелсън ме спря пред кръчмата «Раздяла» и заприказва с мене; когато пък ми предложи да влезем в кръчмата и се почерпим, аз съвсем се смутих. Отидохме при тезгяха и изпихме по чаша бира; разговорът ни се въртеше около стридите и корабите; сетне поприказвахме за загадъчната случка с кораба «Ени», главното платно на който било простреляно със сачми. Кой ли е направил това?

Много ми стана чудно, че след като си изпихме бирата, още дълго стояхме пред тезгяха. Разбира се, аз не се решавах да се оттегля оттам пръв. Подир няколко минути Нелсън предложи да пием още едно. Аз се зачудих много на неговото предложение, но побързах да се съглася. Пихме пак, поприказвахме още, а Нелсън не мислеше да тръгва.

В онова наивно време вървежът на моите мисли беше следният: мене ме ласкаеше, че Нелсън, когото всички в залива смятаха за герой, ме удостои със своето общество. За мое нещастие на него се хареса да ме черпи бира. Макар че не обичам бира и ми е противен вкусът й, но не мога пък, защото мразя бирата, да се откажа от почерпката и да се лиша от честта да бъда в обществото на Нелсън. Не ми оставаше никакъв друг изход, освен да се примиря.

И тъй ние изпихме по няколко чаши бира, без да престанем да приказваме. Нелсън сам заръчваше бирата и сам я плащаше. Очевидно Нелсън е продължавал да ме черпи от любопитство, като искал да знае докога аз ще се черпя на негова сметка и кога най-сетне ще се досетя, че е време и аз да го почерпя.

Когато бяхме изпили вече по шест чаши, аз си спомних за моето решение да не се напивам докрай и реших да прекратя тази работа. Казах на Нелсън, че трябва да се върна на моя кораб, който стои на пристанището, наблизо до кръчмата, сбогувах се с него си тръгнах, но царят Алкохол в образа на шестте чаши, които бях изпил, тръгна заедно с мене. Аз бях възбуден и се чувствах извънредно горд, чувствах се истински пират на стриди, който се връща на собствения си кораб, след като е успял да прекара времето си в приятелски разговор в кръчмата «Раздяла» с Нелсън, когото всички смятат за герой. Аз извиквах във въображението си картината, как ние стоим пред тезгяха един до друг с него с чаши в ръце, и този спомен будеше у мене чувство на тържество. Аз не можех да се освободя от една мисъл: колко е странно, че хората харчат — и изглежда, с удоволствие — пари да черпят един човек, който дори не обича това питие. Но малко по малко започнах да си припомням, че пред мене често влизаха в «Раздяла» и други, двама по двама, и се черпеха един другиго поред. Спомних си още как на «Айдлер» аз, китоловецът и Скоти извадихме на масата парите си, за да купим с тях уиски. Спомних си също така обичая, който съществуваше между момчетата вестникопродавачи: ако някое момче почерпи друго с едно сладко, на другия ден второто момче трябва да се отплати със същото.

Тогава разбрах защо Нелсън тъй дълго стоя пред тезгяха. Той е чакал, че след като изпия неговата почерпка, ще предложа да почерпя и аз. А аз изпих цели шест чаши и не го почерпих. И това го направих с кого? Със самия Нелсън! Не знаех къде да се дяна от срам. Седнах на една греда и закрих лицето си с ръце. Зачервявал съм се неведнъж през живота си, но не помня да бе се случвало с мене нещо подобно по-рано: този път се зачерви не само лицето ми — червенината обля челото и врата ми.

Докато седях така на гредата, премислих много работи и на много неща почнах да гледам другояче. Аз съм роден в бедно семейство, бедствал съм цял живот и нерядко съм гладувал. Никога не съм знаел какво значи да имаш собствени играчки. Доколкото са помня от ранно детинство, немотията ме е придружавала през целия ми живот. Когато бях на осем години, за пръв път облякох риза, която бе купена от магазина. Но понеже тази риза ми беше едничка, когато я перяха, аз трябваше да обличам грубите ризи, приготвяни у дома. Тази риза много ми харесваше и аз исках да я нося така, че да се вижда и да няма нищо друго над нея. За тази работа не се спрях дори пред свада с майка си. Аз се разплаках истерично и майка ми, ще, не ще, се принуди да ми позволи да нося моята риза така, че всички да я виждат.

Само онзи, който е гладувал, може да оцени както трябва храната; само онези, които са пътешествали по море или из пустиня, могат да оценят водата за пиене и само дете, надарено с богата фантазия, може да оцени онези неща, от които е било лишено детинството му. Аз рано се запознах с истината, че никой освен мене не ще може да ми даде онова, което искам. Преживяната през време на детинството нужда ме бе направила скъперник. Първите неща, които бях придобил самостоятелно, бяха картинки от кутии и цигари, плакати за нови цигари и албум за премии от тютюнджийски магазини. Парите, които изработвах, давах в семейството, а за да се снабдя с някои неща, които ми трябват, вечер продавах извънредните издания на вестниците. Когато ми попаднеха по два екземпляра от нещо, разменях ги с момчетата срещу друго. Благодарение на професията си ходех из целия град и това ми облекчаваше възможността да сключвам всевъзможни комерчески сделки. По такъв начин събрах пълна колекция от плакатите на всички тютюневи фабрики: тука бяха и «Най-известните коне-бегачи от цял свят», и «Парижките красавици», и «Жени от всички националности», и «Знамената на всички държави», и «Знаменити актьори», и «Шампионите на света» и т. н. Всички серии имах в три вида: картинки от цигарени кутии, плакати и албуми за премии.

След това започнах да събирам втори екземпляри от трите серии. Като правех размяна, аз получавах от другите момчета неща, които те бяха купили с пари, получени от родителите им. Разбира се, тези момчета не познаваха така добре ценността на нещата, както аз, комуто никой не даваше пари и който ги печелеше сам. Аз пущах в оборот за размяна всевъзможни неща: имаше и пощенски марки, и минерали, и птичи яйца, и топки, и всякакви други предмети, които имат особена ценност в очите на децата. Топки имах цяла колекция. Започнах с това, че едно момче ми остави няколко като залог срещу двайсет цента, които му дадох назаем. След това то попадна в колонията за малолетни престъпници, без да успее да си откупи топките, и по такъв начин те останаха у мене.

Аз сменях моите неща за всичко, каквото се случи, и ги сменях дотогава, докато не ми попаднеше в ръка някой ценен предмет. Скоро станах известен в тази област, но едновременно с това започнах да минавам и за страшен скъперник; пазарях се така, че дори купувачът на стари дрехи можеше да изпадне в отчаяние. Затова другите момчета често ме молеха да продам някои техни предмети, като празни бутилки, дрипи, къс желязо, тенекии, стари торби и пр. и срещу това ми даваха известна комисионна.

И този вариклечко, който получаваше десет цента на час за изнурителна работа при машината, седеше сега на една греда на крайбрежието и мислеше върху това, че една чаша бира, която изчезва в гърлото без всякаква следа, струва цели пет цента. Аз живея сега между хора, които възбуждат у мене благоговение, и обществото на които много скъпя. Моето скъперничество не ми даваше нито сянка от онова удовлетворение от живота, което изпитвам сега, когато станах пират на стриди. Кое прочее представлява по-голяма ценност — насладата ли, или парите? За тези хора не значи нищо да хвърлят пет цента и колкото щеш пъти по пет цента. Те не дават цена на парите и са в състояние да почерпят осем души, като похарчат по десет цента за всекиго, както направи Французинът Франк. Нелсън също похарчи тази вечер шейсет цента, за да ме черпи бира.

Какво да се прави? Аз разбирах, че ще трябва да се спра на някакво решение и да направя избор. Кое е по-ценно за мене: хората или парите, удоволствието ли, или спестяването? Трябва ли да се откажа от предишното си отношение към парите и да ги харча без съжаление надясно и наляво, или да се откажа от обществото на тези хора; моят избор се спря на хората, ще трябва да се приспособя към тяхната странна склонност към спиртни питиета и вече да не скъпя парите така, както по-рано.

Аз се върнах назад в «Раздяла». Нелсън стоеше на вратата.

— Ела да пием — предложих аз.

Пак се изправихме пред тезгяха, пихме и разговаряхме, но този път аз платих десет цента. Да, аз похарчих десет цента, спечелени с цената на уморителна работа при машината, похарчих ги за нещо, което абсолютно не ми трябваше и беше противно на вкуса ми. Но не съжалявах за това. Решението ми беше взето и гледището ми за нещата бе съвсем променено. Парите отидоха за мене на втори план, а на пръв остана човешкото общество.

— Да пием още — предложих.

Пак пихме и пак аз платих. Нелсън, с предпазливостта на опитен пияница, помоли кръчмаря да не му пълни чашата; Джони кимна с глава и му наля само една трета от чашата, но от това цената й не се намали.

Но мене и това не ме възмущаваше. Аз се занимавах с наблюдения и се учех как трябва да се живее. За мене ставаше ясно, че в този случай на взаимна почерпка най-главна роля не играе количеството. Съществено значение има компанията. Аз с особено удоволствие се възползвах от правото си да поръчам непълни чаши и с това да облекча неприятните длъжности, налагани от чувството на другарство.

— Аз трябваше да отида на кораба за пари — казах с престорено равнодушие, за да обясня неприличното си поведение, когато оставих Нелсън да черпи шест пъти наред.

— Нямало защо — каза Нелсън. — Джони щеше да ти даде на версия. Нали, Джони?

— Разбира се — отговори тоя и се усмихна приветливо.

— Я виж, колко имаш да вземаш от мене? — попита Нелсън.

Джони извади изпод тезгяха книгата, отвори я на онази страница, където бе записана сметката на Нелсън, и пресметна: общо излезе няколко долара. Аз реших, че ще трябва да се стремя и аз да бъда записан за дълг в тази книга: мислех, че това ще бъде последната чертица, която не ми достига, за да бъда същински мъж.

Изпихме още по две чаши. Нелсън поиска да ги плати, но аз не го оставих. След това Нелсън каза, че вече му е време да си отива. Сбогувахме се като добри познати и аз си отидох на «Разъл-Дазъл». Паякът палеше печката и се канеше да готви вечеря.

— Къде си се насърбал така? — попита той усмихнат.

— Бях с Нелсън — отговорих аз нарочно небрежно, но тайно горд за това.

Дойде ми на ум една бляскава идея: да почерпя Паяка; щом ще вървя из новия път, да вървя докрай.

— Да отидем при Джони да пием нещо — предложих.

На крайбрежната срещнахме Раковината, който беше другар и компаньон на Нелсън. Той беше висок, красив, дългокос брюнет на трийсет години, който се отличаваше с пъргавина и храброст.

— Ела да се почерпим — предложих и на него.

Той се съгласи на драго сърце и тръгна с нас. Пред вратата на кръчмата срещнахме Пат, брата на Царицата, който излизаше оттам.

— Къде отиваш? — спрях го аз. — Ела с нас да пийнем.

— Ей сега изпих една чаша бира — отговори той.

— Нищо, ще пиеш още една.

Пат се съгласи. Като изпи две чаши, той пламна от най-приятелски чувства към мене. Тогава аз се запознах с някои нови свойства на царя Алкохол. С неговото посредничество един човек, който хранеше към мене не съвсем дружелюбни чувства и беше готов да стане мой враг, за десет цента стана мой приятел; той ме гледаше с дружелюбен поглед и приятелски разговаряше с мене за местата на стридите и за нашите общи работи.

— На мене недей пълни, Джони, — казах аз на кръчмаря, след като другите заръчаха големи чаши. Изговорих тази фраза с такъв естествено небрежен тон, като че ли бях постоянен посетител на кръчмата и хиляди пъти съм произнасял тези думи. Изглеждаше, че всички повярваха това с изключение на кръчмаря.

— Къде се е насмукал тъй? — попита Паякът шепнешком Джони.

— С Нелсън пиянстват тука почти от пладне — също шепнешком му отговори Джони.

Аз се престорих, че не чувам разговора им, макар че последните думи предизвикаха у мене безгранична гордост. Те пиянстваха тука с Нелсън почти от пладне! — с такива изрази се говори само за истински мъже. Вълшебни думи, равносилни с посвещаване за мъж.

Спомних си, че когато купувах «Разъл-Дазъл», Франк черпеше и кръчмаря. Преди да пием от новите чаши, аз му казах:

— Пийте с нас по едно, Джони.

Помъчих се с тона си да дам да се разбере, че отдавна съм искал да кажа това, но съм забравил, погълнат от интересния разговор с Раковината и Пат.

Джони ме погледна бързо, разбира се, погледът му изразяваше възторг пред моите успехи — и си наля уиски от една особена бутилка, от която не наливаше никому. Малко ме заболя това, че той си наля уиски, което струва десет цента чашата, когато ние пиехме бира по пет цента. Но се постарах да загладя това чувство на недоволство: смятах го за недостойно след решението, което бях взел тази вечер.

— Запишете, моля ви се, на моя сметка — казах, след като всички оставиха на тезгяха изпразнените чаши. С удоволствие видях как Джони отвори за мене нова страница в книгата и записа на моя сметка трийсет цента. Във въображението си аз си рисувах бляскаво бъдеще, когато цялата моя страница ще бъде запълнена с бележки, след това — задраскана и после ще се открие за мене нова страница.

Почерпих още веднаж цялата компания, а след това Джони ме изненада: той почерпи от себе си цялата наша компания и с това повече от щедро се разплати за чашата уиски от десет цента.

— Хайде сега да отидем в «Сен Луис», предложи Паякът, когато излязохме от кръчмата. Пат вече не беше с нас: той цял ден товарил въглища и сега си отиде, а Раковината отиде на «Северен елен» да готви вечеря. В «Сен Луис» отидохме двамата с Паяка. Аз влизах за пръв път в тази голяма кръчма. Там имаше около петдесетина души гости, повечето от които бяха носачи. След това дойдоха Суп Кенеди и Бил Кели, после Смит от «Ени» и Нелсън. Запознаха ме със стопаните на кръчмата, братя Виджи, и с някакъв човек с необикновена уродлива външност, който имаше зли очи и чип нос, но който свиреше на хармоника божествено.

Аз не се скъпях на почерпки (впрочем не черпех само аз), когато изведнъж ми дойде на ум, че ако карам така, май от седмичната ми печалба ще остане много малко. А трябваше да платя част от дълга си към старицата мама Джени, която ме бе облагодетелствала. — «Нищо — реших аз безгрижно или по-правилно казано, реши заради мене царят Алкохол, — ти си мъж и трябва да правиш компания с мъже. Мама Джени не се нуждае толкова много от пари. Тя не умира от глад и сигурно има още пари в банката. Тя може и да почака малко.»

Така открих у царя Алкохол още едно ново свойство: той понижава нравственото равнище на хората. В нетрезво състояние човек може да извърши много работи, които никога не би извършил трезвен.

С усилие прогоних спомена за дълга си към старата негърка, продължих да завързвам нови познанства и да се занимавам с наблюдение на нравите, при което неприятният вкус на алкохола не намаляваше, а се усилваше. Не помня кой ме е завел най-сетне в гемията… Навярно Паякът.