Цар Алкохол

Глава 25

След пералнята сестра ми и мъжът й ме наредиха за Клондайк. Това беше първото пътуване към тая страна за злато, което започна през есента на 1897 година. Аз бях на 21 година. Физически се чувствувах много добре. Помня как в края на прехода от 28 мили, с товар, през Чилкутския превал, от брега на Дайе към езерото Линдерман, аз не само не оставах назад от индианците, но дори веднъж ги преварих. Преходът от последната спирка до Линдерман е три мили. Аз минавах това разстояние по четири пъти на ден дотам и назад и всеки път, когато отивах за Линдерман, носех 150 фунта товар. Другояче казано, аз правех по ужасен път 24 мили, от които 12 под тежестта на 150 фунта.

Да, аз изпратих кариерата по дяволите и пак тръгнах из пътя на приключенията — да търся щастие. И разбира се, из пътя на приключенията срещнах цар Алкохол. Из тоя път както винаги се трупаха мъжествени рицари, романтици, скитници и търсачи на приключения, които лесно понасяха глада, но не можеха да минат без уиски. Уискито вървеше в крак с тях, а брашното лежеше небутнато край пътя, в ямите за пазене припасите.

За щастие трима от моите другари не пиеха. Затова аз пиех доста рядко само когато попадах в компания, която пие. Имах между припасите си кварта уиски, но през време на пътуването не я отварях. Едва шест месеца по-късно, когато стояхме в самотния лагер я отворих за доктора, който трябваше да оперира един болен без упойка. Докторът и пациентът пресушиха наедно моята бутилка. Чакаше ги операция.

След една година се върнах в Калифорния, за да се оправя от скорбута, и узнах, че баща ми е умрял и че по такъв начин аз оставах главна и единствена поддръжка на семейството. Ако ви кажа, че от Берингово море до Британска Колумбия пътувах с един параход като огняр, а оттам до Сан Франциско като пасажер на палубата, ще разберете, че не донесох от Клондайк нищо друго, освен скорбута.

Бяха тежки времена. Мъчно беше да се намери някоя случайна работа. А можех да се надявам само на нещо подобно, защото все още не знаех никакъв занаят. За кариера не мислех. Бях свършил с нея веднъж завинаги. Сега върху мене лежеше грижата да намеря препитание за две гърла освен моето и да запазя покрива над нашите глави. При това трябваше още да се снабдя със зимен костюм, защото моят го биваше само за през лятото. Съвсем необходимо беше да намеря веднага някаква работа. След това, като отпочина малко, бих могъл да помисля и за бъдещето си.

В тежки времена безработицата се отразява преди всичко върху неквалифицираните работници. Аз не знаех нищо друго освен пералното и морското дело. Отговорността пред семейството ми пречеше да отплавам в морето, а работа в някоя пералня не успявах да намеря. И седях така без работа. Името ми бе записано в пет кантори за търсене на работа. Дадох обявление в три вестника и обиколих всичките си малобройни познати, които можеха да ми помогнат да намеря работа. Но те или не можеха, или не искаха да направят това.

Положението беше отчаяно. Заложих часовника си, велосипеда и мушамата си, оставена от баща ми, който много се гордееше с нея. Тази мушама беше едничкото наследство, което съм получил през живота си. Тя струваше 15 долара, но оценителят ми даде за нея само два. Веднъж дойде при мене един от моите бивши другари по морска служба и донесе един костюм, увит във вестник. Той не можеше да даде никакво удовлетворително обяснение как е попаднал този костюм у него, но и аз не настоявах да го питам. Поисках да взема този костюм, но съвсем не за да го нося. Дадох за него на приятеля си цял куп стари дрехи, които не приемаха за залог и които поради това бяха безполезни за мене. Той ги разпродаде на дребно и спечели няколко долара, а аз заложих костюма за 5 долара на една заложна къща и доколкото знам, той и досега е там. Никога не съм мислил да го откупувам.

Но все не можех да намеря работа, макар че без друго трябваше да имам известна цена на пазара на труда. Бях на 22 години, тежах 165 фунта без дрехите и всеки мой фунт беше напълно годен за работа. Последните следи от моя скорбут изчезнаха благодарение на лекуването със сурови картофи. Нямаше дупка, където да не се заврях да търся работа. Опитах се да стана модел в едно ателие по живопис, но безработни момчета с хубави телосложения се оказаха твърде много и аз не можах да издържа конкурса. Обаждах се на обявления на престарели инвалиди, които си търсят компаньони, и щях да стана агент по разпродаване шевни машини на комисионни начала, без заплата. Но бедните хора не купуват шевни машини в тежки времена, така че трябваше да се откажа и от това. Разбира се, наред с такива лекомислени занятия търсех работа за носач, но зимата настъпваше и работническата армия в града всеки ден се увеличаваше благодарение на притока на нови сили от село. Освен това аз, който бях безкрайно блуждал по всички страни на света и в царството на разума, не бях член нито на един трейдюнион.

Аз залавях всичко, каквото попаднеше, работех с надница и на час, косях поляни, подрязвах плетища, отковавах килими и пак ги заковавах на мястото им. Дори се подготвих за изпит да постъпя на гражданска служба по пощите и издържах изпита по-добре от всички. Но уви, нямало ваканции и пак трябваше да чакам. Търсейки място, аз се занимавах с всичко, каквото успявах да намеря, и между другото се опитах да спечеля 10 долара, като описах едно мое пътуване с открита лодка надолу по Юкон, при което бях взел 1900 мили за 19 дни. Нямах никакво понятие за вестникарска работа, но твърдо вярвах, че ще получа за разказа си 10 долара.

Ала не можах да ги получа. Най-големият вестник в Сан Франциско, където пратих по пощата ръкописа си, не ми отговори нищо, но и не ми върна ръкописа. Колкото продължаваше да го държи, толкова повече у мене крепнеше увереността, че е приет.

Чудно нещо! Някои хора като че ли се раждат късметлии, а на други късметът пада от небето. Мене пък съдбата ме подгоняше с тояга към щастието и тази тояга я размахваше горчивата необходимост.

Отдавна бях се отказал от мисълта да ставам писател и като започнах разказа, искрено се стремях само към това да спечеля 10 долара. Това беше пределът на моите желания, защото 10-те долара щяха да ми помогнат да издържа, докато намеря постоянна работа. Ако през това време по пощите се откриеше някоя ваканция, щях с радост да се заловя за нея.

Но ваканция не се откриваше и постоянна работа не се намираше. Продължавах да се занимавам с всичко, каквото ми падне под ръка, и в същото време пишех една повест от 21 000 думи за «Другар на младежта». Обработих я и я преписах на машината за 7 дни. Струва ми се, че това беше причината, заради която ми я върнаха.

Докато моята повест пътуваше назад и напред, опитах се да напиша няколко малки разкази. Един от тях продадох за 5 долара на «Месечник», а за друг — «Черен котарак» ми плати цели 40 долара. «Месечник» ми предложи по 7,5 долара за разказ, плащането след напечатването. Откупих велосипеда, часовника и мушамата на баща си и взех под наем една пишеща машина. Освен това изплатих дълговете си в няколко дюкянчета, които бяха ми открили малък кредит. Един бакалин-португалец, помня, никога не оставяше моите сметки да се покачват над четири долара, а Хопкинс, друг търговец, нищо не можеше да го принуди да надмине пет долара.

Но неочаквано един ден получих от пощенското ведомство покана да отида да получа служба. Тя ме тури в извънредно затруднено положение. 65 долара заплата — постоянен месечен приход — това беше за мене почти непреодолимо изкушение. Не знаех какво да реша. И струва ми се, че никога няма да простя на началника на пощенската станция в Оукланд неговата обноска с мене. Аз отидох и се опитах да се обърна към него като човек към човека. Обясних му откровено положението си.

— Изглежда — казах му, — като че ли ще мога да изкарвам от литературен труд. Добра работа е, но не е съвсем сигурна. Помолих го да прескочи този път моя ред, като назначи вместо мене оня кандидат, който иде след мене по списъка, а когато се открие нова ваканция, пак да ми съобщи…

Но той ме прекъсна остро:

— Значи, вие не искате да заемете това място?

— Напротив, искам — възразих аз, — но ако вие ме прескочите този път…

— Ако искате да получите това място, трябва да постъпите веднага — каза той студено.

За щастие студената жестокост на този човек ме разсърди.

— Прекрасно — казах, — отказвам се от мястото.