Цар Алкохол

Глава 6

Дойде момент, когато трябваше още веднаж да премеря силите си с царя Алкохол. На четиринайсетгодишна възраст, когато бълнувах за различни приключения и морски пътешествия и мечтаех за тайнствените острови на тропическите страни, аз се снабдих с една малка лодка с платна, с която се разхождах из Оукландския лиман и из залива на Сан Франциско. Искаше ми се да замина в далечно плаване, да се махна от глупавото еднообразие на моя живот. По това време аз бях млад дивак, цъфтящ юноша с наклонност към романтика и приключения и исках да живея свободен и волен живот между смели и свободни хора. По същото време бях далеч от мисълта, че алкохолът играе такава видна роля в този живот.

Веднаж, когато се готвех да вдигна платната на моята лодка, към мене се доближи един младеж на около седемнайсет години. Той каза, че името му е Скоти, че бил избягал в Австралия от някакъв английски кораб, пристигнал с друг в Сан Франциско и сега иска да постъпи на някой китоловен кораб. От другата страна на залива, между китоловните кораби, стои на котва яхтата «Айдлер», там служи като пазач един моряк от китоловния кораб «Бонанса». Не бих ли се съгласил да го превозя с моята лодка до яхтата, за да може да поговори с моряка?

Дали да го превозя? Бях слушал толкова много за тази яхта «Айдлер», която носела контрабанда опиум на Сандвичевите острови. А морякът, който я пазеше, винаги бе възбуждал у мене силна завист: шега ли е това, той може да не си отива никак у дома, той по цели дни прекарва на «Айдлер». А аз трябваше всяка вечер да се връщам на сушата. Макар че беше само на деветнайсет години, той ми изглеждаше герой. Когато минавах с лодката си покрай неговата яхта, той нито веднаж не ме дори поглеждаше. Значи, аз трябва да превозя този избягал моряк на яхтата «Айдлер», която се занимава с контрабанда! Разбира се, ще го превозя!

На яхтата чуха нашия вик. На палубата излезе един моряк и ни покани да се качим горе. Когато се допирахме до кораба, аз поисках да покажа, че съм опитен моряк, и се погрижих моята лодка да не одраска бялата боя на яхтата, после я вързах с едно дълго въже на борда и се спуснахме долу. Тука за пръв път видях вътрешността на кораб. На една стена на каютата висяха дрехи, които издаваха не съвсем приятна миризма. Но какво от това? Не беше ли това същинското моряшко облекло: кожени куртки, подплатени с велветин, сини куртки от тъй нареченото лоцманско сукно, зюйдветки, високи ботуши и непромокаеми наметки.

От пръв поглед се хвърляше в очи, че всичко тука се свежда главно към грижата да заеме колкото може по-малко място: пейките бяха тесни, масите — сглобяеми, долапчетата — невероятно малки. На медни пръстени висяха лампа и компас. В ъгъла лежаха небрежно сгънати карти, на стената висеше календар, забоден с пергел, на друго място висяха сигнални флагове, наредени в азбучен ред. Най-сетне аз можах да видя истински живот. Аз седях като равен между един китоловец и един избягал английски моряк.

Двамата младежи поискаха да ми покажат, че те са възрастни мъже. Китоловецът забеляза, че не е зле да пийнем малко, а Скоти извади от джоба си няколко сребърни и никелови монети и ги хвърли на масата. Китоловецът отиде с празна бутилка до някакъв вертеп (легални кръчми в околността нямаше) и подир известно време се върна със същата бутилка, напълнена с евтино уиски. Ние започнахме да пием направо от чашите. Нима бива да се посрамя пред моряка и китоловеца? По начина, по който пият, отведнъж се вижда, че те са възрастни мъже. И аз се мъчех да не оставам назад от тях в опустошаването на бутилката долнокачествено уиски, макар че, по съвест казано, никога не бих дал за него моите прекрасни сладки. Всяка глътка предизвикваше у мен тръпки, но аз понасях това стоически и не давах да се разбере.

Докато се мръкне, ние успяхме да донесем от брега не една бутилка уиски. Аз имах в джоба си само двайсет цента, но стоически ги похарчих всички, макар и не без вътрешно съжаление: с тези пари можех да купя толкова сладки! Алкохолните пари започнаха да замъгляват главите ни. Скоти и китоловецът говореха за нос Хорн, за ураганите, които свирепстват в устието на Лаплата, за мусоните, тайфуните и за приключенията на китоловците между ледовете.

— В ледената вода съвсем не може да се плува — казваше китоловецът. — Моментално те свиват тръпки и отиваш към дъното. Ако китът обърне лодката, единственото спасение е да легнеш по корем върху веслото и тогава няма да потънеш, когато студът те свие одве.

— Разбира се — повтарях аз с такъв тон, че никой не можеше да се съмнява, че аз ще се занимавам с ловитба на китове в Ледовития океан и ще плувам върху весло.

Съветът на този китоловец помня и до днешен ден.

Отначало не влизах в разговора — бях момче и още не беше ми се случвало да плавам в океана. Аз само слушах мълком как разговарят помежду си изпитаните морски вълци и се мъчех да се сравня с тях в пиенето. Но резултатът от алкохола започна да личи. Думите на Скоти и на китоловеца ми действаха като пориви на свеж вятър и аз се пренесох с въображението си в дивия безумен свят на безкрайните приключения.

Ние се разпуснахме. Сдържаността и мълчаливостта ни изчезнаха. Почувствахме един към друг най-гореща симпатия и тържествено се заклехме отсега нататък да плаваме само заедно. Китоловецът без всякакво самохвалство ни разправи за множество свои несполуки; Скоти заплака, като си спомни своята стара майка, която живеела в Единбург: той каза, че тя била от голям, но изпаднал род, с големи лишения за себе си успяла да спести нужната сума за заплащане неговото учене на кораба, като се ласкаела от надеждата, че той ще стане някога капитан, а сега ще се разочарова, като узнае, че нейният син е дезертьор и че трябва да служи на друг кораб като прост моряк…

За да покаже, че всичко това не е измислица, Скоти извади от джоба си писмо и започна да пролива над него горчиви сълзи; ние присъединихме нашите сълзи към неговите и се заклехме, след като спечелим пари на китоловния кораб «Бонанса», да отидем заедно с него в Единбург и да дадем на добрата старица целите си заплати.

Цар Алкохол ми помогна да победя моята срамежливост и мълчаливост и аз започнах да разправям на новите си познати за моите приключения в залива на Сан Франциско — как съм тръгвал с мъничката си лодчица, когато свирепства такъв ураган, че дори големите кораби не се решават да отплават. След това аз, или по-право въплътеният в мене цар Алкохол, се похвалих пред Скоти, че той може да е добър моряк, но в управляването на лодка с платно аз съм готов да му дам сто напред.

Това не беше измислица: аз наистина знаех добре да управлявам лодка с платно. Но ако не беше се вселил в мене цар Алкохол, за нищо не бих се разхвалил така.

Скоти, у когото също бушуваше опиянението, се почувства, разбира се, обиден от моите думи. Но аз не се уплаших от това. Щом дойде работата дотам, аз ще набия моряка-дезертьор, та макар да е на седемнайсет години. Ние скочихме на крака, като готови за бой петли, но китоловецът ни смири, като наля още по чаша и ние моментално изстинахме, и се помирихме, и пак започнахме да се прегръщаме и да се кълнем, че ще бъдем приятели, както направиха някога Черният Мат и Том Морисей в Сан Матео. Споменът за тях ме убеди окончателно, че съм съвсем възрастен мъж, макар че съм само на четиринайсет години.

Разбира се, пиенето завърши с моряшки песни. Пееха Скоти и китоловецът, а аз им пригласях. Тука, в каютата на «Айдлер», аз за пръв път чух: «Вятърът събаря», «Облаци» и «Уиски, Джон, уиски!» Аз блаженствах. Да, ето, това е истински живот. Не е като еднообразните дни в Оукландския лиман, глупавото разнасяне на вестници, на лед и нареждането на кеглите. За мене бе достъпен целият огромен свят, пред мене лежаха открити всички пътища и царят Алкохол разпали фантазията ми и ми рисуваше в примамлива перспектива всичките приключения, които ми беше писано да преживея. Ние оставихме назад делничното и се чувствахме мъдри, силни и великодушни като млади богове.

След като минаха няколко години, аз ще кажа сега съвсем искрено, че ако цар Алкохол бе способен да държи човека за дълго в такова състояние, аз нямаше да бъда трезвен нито една минута от живота си. Но на тоя свят трябва за всичко да се плаща: за подема на духа ние заплащаме с упадък на духа, за издигането — с падане, за въобразяваното величие — с унижение и срам, за моментите, когато се чувстваш бог, — с моменти, в които се чувстваш пълзящо животно. Когато искаме да сгъстим цели дни и седмици скучна проза в един момент на издигаща духа поезия, принудени сме да заплащаме всичко това с лихвата.

Интензивността и продължителността са също такива непримирими врагове, както водата и огънят. Те взаимно се унищожават. Могъщият вълшебник цар Алкохол е също така подчинен на законите на органичната химия, както и ние, простите смъртни. Ние заплащаме за всяка маратонска победа на нашата нервна система и царят Алкохол няма такава власт, че да ни освободи от разплатата. Той може да ни даде минута подем, но да го продължи не е в неговата власт; ако беше другояче, всички биха му се молили.

За тези изблици на подем ние сме принудени да заплащаме скъпа цена.

Впрочем всичко това можах да разбера по-късно. Тези мисли бяха чужди на четиринадесетгодишното момче, което седеше в каютата на «Айдлер» с храбрия китоловец и беглеца-моряк, вдъхваше острата миризма на моряшките дрехи, които издават разнообразни морски аромати, и ревеше от цяло гърло моряшки песни.

Аз имах здрав организъм и стомах на щраус, способен да мели и камъни. Затова още се държах юнашки, когато Скоти пропадна. Езикът му започна да се заплита, той не намираше думите, които му трябваха, а онези, които произнасяше, приличаха на някакви нечленоразделни звуци. Мъгла обви съзнанието му, очите му станаха мътни, а погледът му стана безсмислен. Мускулите му също не се подчиняваха вече на мозъка. Той искаше да пие още, но чашата се изплъзна от ръцете му и падна на пода. След това видях зачуден как Скоти изплака, довлече се криво-ляво до пейката и падна на нея като труп. Подир минута каютата бе огласена от високото му хъркане.

Аз и китоловецът продължавахме да пием и се подсмивахме отвисоко над бедния Скоти. Ние изпихме още една бутилка, като се вслушвахме в хъркането на по-малко издържливия наш другар по чаша. След това дойде ред да се повали на пейката й китоловецът, така че аз единствен се почувствах световен шампион.

Аз, или по-право цар Алкохол, се пукнах от гордост. Чувствах се възрастен мъж. Тъкмо що пих в компанията на възрастни опитни мъже и излязох по-издържлив от тях. Аз стоя твърдо на краката си, докато те се търкалят по пейките като трупове. Излязох на палубата, за да освежа с пресен въздух възпалените си дробове. След този случай аз се убедих, че имам яка глава и здрав стомах. По онова време много се гордеех с тези предимства, но по-късно промених мнението си с диаметрално противоположно. Какво щастие да не бъдеш в състояние да изпиеш повече от две чашки и да се опиваш от тях дотолкова, че виното да не иска повече да отива в гърлото ти! Много по-лошо е, когато човек е в състояние да изпие много чаши и да остава в състояние ни рак, ни риба, когато е необходимо да пие, да пие, за да получи най-сетне «търсения удар с бич».

Слънцето вече залязваше, когато излязох на палубата. Можех да остана тая нощ на яхтата. Пейки имаше за всички. Но исках да се държа като истински мъж. Там беше моята лодка. Вятърът се засилваше, появиха се белите зайчета и на изхода от залива ясно личеше течението на отлива. Аз слязох в лодката, дигнах платното, седнах при кормилото и потеглих. Вълните блъскаха лодката насам и натам като треска, обливаха ме от глава до крака, но аз бях силно възбуден и пеех песни. В този момент аз не бях четиринайсетгодишно момче, което води сънлив живот в град Оукланд. Аз бях мъж, бог и стихиите ми бяха подвластни.

Отливът бе оголил онова място при пристанището на лодките, което по-рано непокрито с вода; сега то представляваше покрито с тиня пространство, приблизително до сто ярда.

Аз спуснах платното и започнах да отблъсквам лодката с веслото. И тогава се убедих, че мишците ми се подчиняват вече на волята на цар Алкохол, а не на моята. Изгубих равновесие и паднах с главата надолу право в тинята, като се закачих за някакъв железен предмет, и раних ръката си. Изправих се с мъка на крака, озърнах се безсмислено наоколо и се убедих, че наистина съм пиян. Хе, какво от това! Оттатък залива оставих двама силни, опитни моряци в безчувствено състояние, а аз изпих не по-малко от тях и все още стоя на краката си. Реших да отида до брега пешком и тръгнах, като подтиквах лодката и пеех от цяло гърло.

Разбира се, разплатата не се забави.

В продължение на два дни бях болен, раничката на ръката ми започна да се подува. Цяла неделя чувствах болки в ръката и с мъка се обличах и събличах. Зарекох се, че това няма вече да се повтори. Не си струва мъката. За един кратък миг интензивен живот не си струва да се разплащаш с дълъг период песимизъм и тежки физически страдания.

Когато поднових плаванията си с лодката, гледах да бъда по-далечко от «Айдлер». Скоти съвсем не се виждаше, а китоловецът продължаваше да стои в яхтата, но гледах да не се срещам с него. Струваше ми се, че той пак може да ме съблазни да пием, като извади някое стъкло уиски от джоба си.

Но цар Алкохол притежава могъщо обаяние: аз си спомнях пиянството на «Айдлер» като един от най-ярките моменти в моя скучен, монотонен живот и на драго сърце повтарях в паметта си всичките му подробности. Бях събрал много нови и интересни сведения, например за живота на Скоти и майка му, чух интересните разкази на китоловеца за приключения, които ме смайваха. Пред мене се откри нов свят, нови перспективи, които ми изглеждаха не по-малко достъпни за мене, отколкото за моите другари по чаша. Отдаде ми се случай да видя човешката душа възвисена, и в това число моята собствена, и бях в състояние да оценя нейните богати възможности.

И досега помня добре този епизод — ярко петно в моя монотонен живот в Оукландското пристанище. Винаги си го спомнях с удоволствие, но заплатих много скъпо за него и не исках да се повтори. Започнах пак да намирам прелестни «оръдейните; снаряди» и мексиканските сладки. Това за сетен път потвърждава, че имам напълно здрав и нормален организъм, който в самото си същество е враждебен на алкохола.

Аз не само не обичах алкохола — той ми беше противен. И все пак всичко се слагаше така, че систематично се запознавах все по-близо и по-близо с цар Алкохол, така че трябваше в края на краищата радикално да променя мнението си и да започна да го превъзнасям като мой най-добър приятел и покровител. Аз не го обичам и сега, той и сега не предизвиква нищо друго у мене освен отвращение, но все пак той е мой приятел… Странен приятел, разбира се.