Цар Алкохол

Глава 7

Щом навърших петнайсет години, постъпих в една консервна фабрика. В продължение на няколко месеца работех не по-малко от десет часа в денонощие. Ако към десет часа работа при машината се прибави един час за обед, време за отиване от дома до фабриката и от фабриката у дома, за обличане сутрин и за закуска, за вечеря, събличане вечер и лягане в леглото, от двайсет и четирите часа мъчно можеш да скроиш девет часа, които са потребни на едно здраво момче, за да се наспи. От тези девет часа, вече легнал, когато очите сами се затварят, аз се изхитрях да откъсвам време за четене.

Но често се случваше, че свършвах работата си не по-рано от полунощ. Понякога ми се случваше да работя по осемнайсет и по двайсет часа наред. Веднаж работих при машината без прекъсване в продължение на трийсет и шест часа. Имаше седмици, когато свършвах работата си не по-рано от единайсет часа, отивах си у дома и лягах да спя в единайсет и половина, а сутринта ме събуждаха в пет и половина. Обличах се, закусвах и тръгвах за работа, за да успея преди свирката в седем часа.

Тогава вече не можеше да се откъсва време за четене на моите любими книги. Какво можеше да направи цар Алкохол с такъв усърден работник, с такъв петнайсетгодишен стоик? — Всичко, каквото щеш. Ей сега ще ви докажа.

Аз си зададох въпроса: нима смисълът на живота е в това — да бъдеш работен добитък? Не бях видял нито един кон в Оукланд, който да работи толкова часа, колкото работех аз. Спомних си за моята лодка, която лежеше без работа в пристанището, облепена с раковини; спомних си вятъра, който свиреше всеки ден в залива, изгревите и залезите на слънцето, които никога вече няма да видя; соленият мирис на морето, допирането на солената вода до тялото ми, когато се къпех в морето. Спомних си цялата красота и обаяние на радостите, които сега ми се отнемаха. Имаше само един начин да се отърва от тази убийствена работа. Трябва да отида в морето. Трябва да си изкарвам хляба в морето. А пътят към морето неизбежно води към познанство с цар Алкохол. Аз не знаех това. Но когато го узнах, все пак имах достатъчно кураж да не се върна обратно при своята скотска работа с машината.

Аз исках да бъда там, където вее свежият вятър на приключенията. А вятърът на приключенията гони лодките на пиратите на стриди по продължението на целия залив Сан Франциско, от стридните плитчини до градските корабостроителници, където сутрин идват купувачи, разносвачи и съдържатели на кръчми. Нападението на стридните плитчини беше престъпление, което се наказваше със затвор, шарена арестантска куртка и тежка работа. Но какво от това? Арестантите работят по-малко, отколкото аз работех при машината и в положението на стриден пират и дори арестант имаше много повече романтизъм, отколкото в положението на роб на машината. Разни съображения имах, но най-силно от всички съображения у мене викаше духът на младостта, духът на романтиката и приключенията.

Поговорих на тази тема с мама Джени, моята стара кръчмарка, чиято черна гръд съм сукал като дете. Тя беше по-богата от моите близки. Тя наглеждаше болни и получаваше добро възнаграждение. Дали не би дала назаем малко пари на своя «бял възпитаник»? Да даде назаем ли? Всичко, каквото тя има, принадлежи на мене.

Тогава аз намерих французина Франк, пират на стриди, който както бях чувал, искал да продаде своята гемия с платно «Разъл-Дазъл», където днес приемаше гости. Гемията в това време стоеше на котва при Аламеда до моста. Той се съгласи да ми я продаде, но ме помоли да почакам до утре, защото днес е неделя и имал на борда гости. Утре ще може да се напише договорът и аз ще стана господар на гемията. Той ме покани да сляза сега долу и да се присъединя към гостите. Компанията се състоеше от двете сестри Меми и Тес, мисис Хадлей, която ги съпровождаше, и двама млади стридари на шестнайсет и на двайсет години — Боб, по прякор Уиски, и Хили, когото наричаха Паяка. Уиски беше пират на стриди, а Паякът търгуваше в пристанището. Меми, племенницата на Паяка, беше известна под името Царица на пиратите на стриди и нерядко беше начело на техните пиянства. Франк, както се научих после, бил влюбен в Царицата, но не се ползвал с взаимност.

Франк реши, че трябва да се полее нашата сделка и ми наля чаша червено вино. Аз си спомних червеното вино, с което бяха ме напоили, още когато бях дете у италианците, и ми се втърси: бирата и уискито ми бяха по-малко противни. Но Царицата ме гледаше в очите и държеше недопитата си чаша в ръка. Това събуди самолюбието ми и аз поисках да й докажа, че макар да съм на петнайсет години, пак съм възрастен мъж, не по-лош от другите. Сестрата на Царицата, мисис Хадлей, и мъжете държаха чашите си в ръце… Аз поисках да докажа, че не съм момче, и изпих чашата си на един дъх.

Дадох на Франк предплата двайсет долара злато и той беше много доволен от сделката. Той наля на всички още по една чаша. Аз реших да не оставам назад: знаех, че стомахът и главата ми са достатъчно здрави и яки, за да издържат дори и цяла седмица пиене. Започнаха да пеят. Паякът изпя арестантската песен «Бостънският крадец» и «Черната Лулу»; Царицата — «Бих искала да бъда птичка», а сестра й — «Не обиждайте дъщеря ми». Веселбата ставаше шумна. Всички пиеха и всяка минута се чукаха, а аз гледах да не допивам чашата си докрай и скришом плисках виното зад борда.

Аз мислех така: всеки човек си има някои странности; очевидно тези хора намират някаква прелест в това противно червено вино… Какво, най-сетне… въпрос на вкус. И аз трябва да се преструвам, че ми харесва, за да не изгубя в тяхното мнение. Добре тогава: нека мислят, че го обичам, а пък аз ще се постарая все пак да пия колкото може по-малко. Царицата внезапно почувства прилив на симпатии към мене: тъй като аз се присъединих към компанията на пиратите на стриди в качеството си на самостоятелен господар. Тя ме покани да се разходим двама на палубата. Тя, разбира се, е знаела, че Франк, който остана долу в каютата, се измъчва от бясна ревност, но аз нямах ни най-малко понятие за това. Малко по малко започнаха да идват при нас отдолу: дойдоха сестра й Тес, Паякът и Боб; сетне дойдоха мисис Хадлей и Франк. Огромната бутилка също се качи горе; всички продължаваха да пият и да крещят — само аз единствен бях трезвен.

Не се съмнявам, че това пиене доставяше на мене много по-голямо удоволствие, отколкото на всички тях. Мен ми харесваше тази бохема — нейният живот така не приличаше на еднообразния трудов живот, който до вчера беше моя съдба. Тука около мене бяха весели, храбри хищници, които не желаят да робуват на машината и да се подчиняват на закона, който стеснява свободата им — храбър народ, който всяка минута рискува свободата и дори живота си. Царят Алкохол ми бе помогнал да се сближа с тези мъжествени свободолюбиви хора.

Вечерният вятър освежи дробовете ми. В канала започна вълнение, от морето започнаха да се връщат кораби и със свирки искаха да се вдигнат подемните мостове. Минаваха буксири и дигаха вълни около «Разъл-Дазъл». Една гемия със захар се влечеше на буксир в морето. Слънцето се къпеше в развълнуваната вода. Животът беше хубав. Паякът пееше арестантската песен:

Ето го протестиращият дух на метежа, приключенията, романтиката, забранените постъпки, които се извършват смело и благородно. Аз знаех, че утре няма да отида на фабриката при моята машина. Утре вече ще бъда пират на стриди, освободен дотолкова, доколкото е възможно в условията на живота на нашия век и във водите на Сан Франциско. Паякът вече се съгласи да бъде «екипаж» на моя кораб, а така също и готвач; а на мене ще остане работата на палубата. Утре сутринта ще приготвим запас от провизии и прясна вода, ще вдигнем главното платно, когато духне вятърът и започне отливът, и ще излезем от лимана. Сетне ще отслабим платното и с първия прилив ще отидем към Спаржевите острови, където ще хвърлим котва на няколко мили до брега. Най-сетне ще се осъществи мечтата ми — ще спя на кораб. На другата сутрин ще се събудя в морето. И след това ще прекарвам в морето всичките си дни и нощи.

Когато вечерта французинът Франк спусна лодката, за да изпрати гостите си на брега, Царицата ме помоли да я превозя до брега с моята лодка. Аз не разбрах защо французинът Франк изведнъж се отказа да кара лодката сам и поръча на Боб да откара гостите, а той остана на борда. Аз не разбрах нищо и дори след като Паякът ми подмигна хитро и подхвърли: — Ти, както виждам, не си глупак. — Но как можех аз, петнайсетгодишен хлапак, да разбера, че тоя побелял петдесетгодишен човек е започнал да ревнува от мене своята изгора?