Царството на злото

ГЛАВА 10

Духовете отново се приближаваха към него — дори и на дневна светлина. Харкорт не можеше да ги види, макар навремени да му се струваше, че ги вижда — леко трептене на въздуха като омара над нива със зряла пшеница в горещ слънчев ден. Те му говореха. Непрекъснато му говореха. Не разбираше какво казват, но от време на време му се струваше, че долавя смисъла. Повечето думи бяха просто бръщолевене като онова, което често бе чувал на минаване покрай затворената врата, зад която майка му и жените прекарваха следобеда в шиене, но най-вече в бъбрене.

Харкорт газеше до кръста. Ботушите му бяха пълни с тиня. Другите вървяха подир него. Духовете дърдореха. Рояци насекоми се въртяха над главата му и той току размахваше ръце да ги разгони, но те продължаваха да хвърчат като някакъв блестящ водовъртеж на слънцето.

Достигна до островчето, към което се бяха насочили, и изпълзя върху него. Йоланда беше втора и когато наближи, Харкорт я изтегли до себе си. Нъли не беше много след тях, а след него пъхтеше зачервеният абат. Харкорт подаваше ръка на всекиго и му помагаше да се измъкне на твърда почва.

Седяха мокри, мълчаливи, прекалено уморени, за да говорят.

— Никога не бих се съгласил на такова нещо — обади се накрая абатът. — Разбира се, знаех, че много ще се ходи, и не съм против ходенето. Но газенето през такава кал е далеч от представата ми за приключение.

— Може би нямаше да ни се наложи да газим, ако беше оставил на мира онази бабуна — подметка Нъли. — Ама не, трябваше да я направиш на каша.

— Надявам се, че онези, другите бабуни зад нас — каза абатът, — не са последица от тази моя постъпка. Или искаш да кажеш, че останките от нея са се спуснали по хълма и всяка от тях се е превърнала в нова бабуна, която копнее да ни хване?

— Не знам — отвърна Нъли. — Никой не може да каже. През живота си съм чувал странни и страхотни разкази за бабуните. Онзи хълм може да е бил любимият им, гнездото, където се оформят. Може да са били необходими векове за създаването на всички, но когато новината се разнесла…

— Новината се разнесла? — възкликна абатът.

— Да, новината, че са нападнати. Затова са побързали да се съберат и да си отмъстят…

— Да си отмъстят! — изръмжа абатът, вдигна жезъла си и удари по земята. — Ако ме беше оставил, наистина щях да им дам основание за отмъщение.

— Стореното — сторено — намеси се Харкорт. — Защо не спрете поне за малко? — После се обърна към Йоланда. — Струва ми се, че видях продължение на пътеката.

— Значи наистина сме вървели по пътека и не сме я изгубили — зарадва се тя. — Когато свърши, помислих, че сме тръгнали по грешна следа и че може би изобщо няма пътека. Но ако си прав, има. Била е само залята и това е нейното продължение.

Харкорт вдигна рамене.

— Може отново да я изгубим и то не веднъж и не дваж, защото това е несигурна страна. Но ще продължим да вървим. Как смяташ, дали сме минали половината?

— Едва ли. Добре ще е, ако успеем да се измъкнем от това мочурище преди да падне нощ.

— Може би ще успеем — каза Нъли. — Ако променим темпото. Не трябва да спираме да почиваме и да подхващаме празни приказки винаги, когато достигнем до твърда земя.

— Ако не спираме от време на време — възрази абатът, — изобщо няма да можем да се измъкнем от това мочурище. Човек трябва да има възможност да събере сили за следващата си атака.

— Ти си най-големият и най-якият слабак, когото съм срещал — каза възмутен Нъли.

— Винаги съм те харесвал, Нъли — отвърна абатът. — Колкото и да изглеждаш смешен, винаги съм те уважавал. Но в безсърдечните ти постъпки явно прозират черти на духовна бедност, която досега не бях забелязал…

— Престанете с тази препирня! — намеси се Харкорт. — Всичките участваме доброволно. Никой не е накаран насила.

— Искам да знам защо трябваше да газим в мочурището? — каза абатът. — Четиримата бихме могли да разкъсаме обръча от бабуните и да заобиколим по суша. В края на краищата бабуните не биха могли да направят кой знае какво, за да ни спрат. Онази в лагера просто я размазах.

— Според мен това е справедлив въпрос — каза Харкорт на Нъли. — И аз се чудех. Разбира се, ние ти повярвахме…

— Въпросът наистина е справедлив и аз с радост ще отговоря — каза Нъли. — Онази бабуна в лагера нямаше възможност да разбере какъв маниак има пред себе си. Понеже никога не е срещала такъв. А този благочестив и смирен християнин просто отиде при нея, вдигна десеткилограмовия си жезъл и…

— А какво трябваше да направя? — викна абатът. — Тя ни заливаше с вонята си!

— Опитах се да те предупредя — каза Нъли, — но беше късно. Ако можех, щях да те спра, но след като ти беше свършил своето дело, беше безсмислено. Единственото разумно действие беше да се махнем оттам. Трябва да призная, че и за момент не допуснах, че от земята ще излязат други бабуни, за да ни обсадят. Това, доколкото знам историята и характера на бабуните, беше немислимо. Наричам ги бабуни, защото вие ги нарекохте така, но те си имат друго име, историческо име…

— Много приказки изприказва — каза абатът, — но не каза нищо. Кажи ми сега, само с няколко думи, защо не трябваше да разкъсваме обсадата на бабуните?

— Съществуваше минимален шанс да успеем — отговори Нъли, — но само минимален шанс, при това на ужасно висока цена. Вие почувствахте Злото в тях, нали?

— Разбира се, че го почувствахме — отговори Харкорт. — Всичките го почувствахме. И вонята. Не знам кое от тях, Злото или вонята, се вкопчи в мен. Опитах се да го…

— В мен не се вкопчи — каза абатът.

— Говориш така, защото не си чувствителен — рече Нъли. — Проповядваш за душите, но самият ти нямаш душа и което е още по-лошо…

Абатът се изправи, вдигна жезъла си и извика:

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Как смееш да казваш…

— Седни — заповяда Харкорт с леден глас. — И остави този проклет жезъл. Трябва да се държим достойно, дори и да загинем. Мърморейки, абатът седна, но не пусна жезъла.

— А сега — обърна се Харкорт към Нъли, — отговори на въпроса, без да увърташ.

— Отговорът е, че имаме работа със същество, което не прилича на никое друго в този свят — започна Нъли. — То идва от най-първичната обща същност на природата. Там са неговите корени. А ако си замислим, виждаме, че природата е жестока. Жестока и безучастна. Природата не проявява любов; тя не се интересува какво се случва на някого или на нещо. Няма начин да бъде омилостивена. Човек живее, съобразявайки се с нейните правила. Направете само едно малко отклонение от тях и тя ще ви убие, ще убие всички ни. Определението на Злото е липсата на любов. Едно същество може да бъде истински лошо само ако е напълно лишено от това чувство, ако няма представа за него. Истински лошият може да не обича дори себе си. Бабуните не са искали живот. Той им е бил даден по някаква неизвестна, загадъчна алхимия, която се намира в мъртвата и умираща материя на почвата. Те може дори да не харесват живота, да са ядосани и изплашени от това наложено им появяване в един свят, за който никога не са се молили. Започвате ли да разбирате с какво имаме работа?

— Да — отговори сериозно Харкорт. — Мисля, че започвам да разбирам.

— Ако бяхме атакували бабуните — продължи Нъли, — те може би щяха да ни убият, преди да можем да стигнем достатъчно близко до тях. Щяха да ни унищожат със Злото, което е в тях, или да ни задушат с вонята, или да ни отровят с отровата, която съдържат, или по някой друг начин. По-пълен отговор не мога да ви дам, защото повече от това не е известно за тях. Никой не може да претендира, че е специалист по бабуните. Преди да стане специалист, човек умира. — Той замълча, после попита: — Това удовлетворява ли ви? Този отговор достатъчен ли е? Никой не проговори. — Любимото им място за излюпване — продължи Нъли, — ако може да се нарече излюпване, е горската почва в необезпокоявани райони, където в продължение на години са се натрупвали слоеве от дървесни отпадъци, осигуряващи онези неизвестни фактори, които им дават живот. Онази почва в гората вероятно се е натрупала от незапомнени времена. Никога обаче не съм чувал за подобно нещо. Дори в най-древните легенди на моята раса не се говори за много бабуни, излезли едновременно. Мисля, че разправата с първата е накарала другите да излязат преждевременно. Нито знам, нито мога да си представя как са научили за атаката. В нашите легенди не се казва, дори не се намеква, че могат да говорят.

— А могат ли да ни достигнат тук? — попита Йоланда.

— Не вярвам. Макар че могат да се движат и понякога, подозирам, доста бързо, те предпочитат да стоят близко до родното си място. Според мен бабуните няма да напуснат гората. И няма да се решат да влязат в мочурището. — Той поклати глава. — Не е трудно да се досетите, че за мен това беше голяма изненада. Те датират от древността. Някога, така се казва в старите легенди, бабуните били много. Но с изсичането на горите и изораването на земята намалявали все повече и повече. Когато тяхната естествена среда била унищожена, останали съвсем малко. Ако ме бяхте попитали за тях; щях да ви кажа, че вече не съществуват, изчезнали са, и че това са просто истории от миналото.

— Никой не те попита — каза Харкорт, — защото никой не знаеше за тях, а и ти никога не си ги споменавал.

— Да тръгваме — каза Нъли и се изправи. — Нали каза, че си видял пътека, Чарлз?

— Да — отвърна Харкорт. — На един остров ей там. От тревата и тръстиката не се вижда.

— Чувате ли шепнене и дърдорене? — попита абатът и се обърна към Йоланда. — Ти каза, че това са духове, нали?

Тя кимна.

— Духове са. Поне така казват — неспокойни духове на хора, умрели без благословията на Светата църква. Те бродят тук и на много други места. Навярно тук са умрели много бежанци, криейки се от Злото.

— Може ли да се направи нещо за тях? Няма ли начин да им се осигури мир?

— Не знам — отговори Йоланда. — Знам само, че са тук. Никога не съм говорила с някого за тях. Разбира се, на мен, както на всеки добър християнин, ми е мъчно за тези души.

— Може да опиташ да ги поръсиш със светена вода — каза Нъли на абата.

Гай изсумтя, изправи се и вдигна полите на расото си. Бяха кални и подгизнали. Отново тръгнаха. Харкорт нагази във водата пръв, другите го последваха.

Не беше дълбоко — на места едва стигаше до глезените, а в най-големите дълбочини — до кръста. Дъното беше покрито с тънък хлъзгав кален пласт, на места с дънери на паднали дървета и камъни. Вървяха бавно, за да не се препънат. От време на време стигаха до открити водни пространства, но по-често вървяха през тесни криволичещи коридори, оградени с висока тръстика и треви. От мочурището се подаваха мъртви дървета — приличаха на скелети.

Докато почиваха и разговаряха на островчето, духовете се бяха отдръпнали или поне бяха спрели да говорят. Сега, когато газеха из водата, те се върнаха и подновиха бърборенето. Харкорт се опита да си запуши ушите и да не им обръща внимание, но му беше трудно, защото те се притискаха в него и продължаваха нескончаемото си бръщолевене. Почувства, че го обхваща ужас от тяхното мърморене, но не се срамуваше, защото всеки дух внушаваше някаква неопределена тревога и дори страх. „Човек — самоуспокояваше се той — няма да е човек, ако не гледа на духа като на нещо много важно.“ Но след като ги беше слушал часове наред, ужасът и първоначалната тревога преминаха в раздразнение. Духовете се бяха превърнали в напаст, която макар че все още можеше да вдъхва страх, беше повече досадна. И понеже не можеше да направи нищо друго, той се опита да не им обръща внимание. Но независимо от силата на волята си, не можа да го направи. Бяха прекалено близко до него, гласовете им бяха прекалено натрапчиви, за да не им обръща внимание. Впечатлението, че на моменти го хващат за ръката, беше, или най-малкото той си внушаваше така, само въображение.

Приказките им бяха неразбираемо ломотене, но от време на време му се струваше, че различава отделни думи или фрази, макар да не беше съвсем сигурен дали ги е чул, или подсъзнателно си ги е помислил. „Връщай се! — казваха те, или поне му се струваше, че казват така. — Връщай се, грози те опасност!“ Един път звучеше като предупреждение, друг път като молба. „Помогни ни! За Бога, имай милост към нас! Смили се! В този свят на сенките ние сме между живота и смъртта — нито живи, нито съвсем мъртви. Ако не ни помогнеш, ще останем вечно така.“ Разбира се, всичко това не беше изразено с думи и изобщо не беше изречено, но в гласовете им имаше молба, която достигаше до съзнанието му. Внезапно абатът изрева:

— Наведете се! Бързо се наведете и се скрийте!

Инстинктивно, без да знае защо трябва да се наведе и да се скрие, Харкорт приклекна до тръстиките. Обърна се към другите, Бяха приклекнали и застинали като пилета в селски двор, когато над тях кръжи сокол. Абатът сочеше към небето. Харкорт вдигна глава и ги видя — три мокри парцала на фона на синьото небе, спокойно размахващи криле. Не отиваха наникъде; кръжаха над мочурището, готови да се спуснат върху всяка жертва, която съгледат. Летяха високо — толкова високо, че приличаха на точки.

„Дракони — каза си той. — Три дракона, излезли на лов, може би същите три, които нападнаха еднорозите.“ Присви очи, за да види дали някой не е с въже на шията, но бяха твърде високо и не можа да разбере.

Времето минаваше, а драконите продължаваха да кръжат. За малко слязоха по-ниско, но после отново се издигнаха. Харкорт ги наблюдаваше и мълчаливо проклинаше. Губеха ценно време — драконите им отнемаха от времето за минаване през мочурището. Беше много важно преди мрак да прегазят през тази несигурна водна пустош. Така както вървяха нещата — криене в гъсталака, за да наблюдават еднорози, криене в мочурището, за да не ги забележат драконите, — нямаше никога да стигнат там, закъдето се бяха запътили.

Когато бяха в замъка, мислеха, че знаят с какво ще се сблъскат — огри и троли, дракони и други сили на Злото, — но сега той знаеше, че Пустата земя е нещо много по-сложно. За толкова малко време се бяха сблъскали с още две неща, за чието съществуване дори не бяха подозирали: бабуните на хълмовете и духовете в мочурището. Колко ли други изненади ги очакваха занапред?

Духовете се приближиха. Дърдоренето им до такава степен изпълни ума му, че изключи всичко друго. Думите им — ако бяха думи — не означаваха нищо.

Но после той чу една дума, която означаваше нещо. Нещо за него. Елоиз!

Той се изправи и извика високо:

— Елоиз? Какво за Елоиз?

— Клякай! — извика абатът. — Клякай, проклет глупак!

Харкорт клекна и отново погледна към небето. Драконите все още бяха там, развяващи се като мокри парцали в синевата.