Царството на злото

ГЛАВА 16

На следващата сутрин в района на север и на запад от наблюдателния им пост на върха нямаше никакво движение. Нищо не вървеше по земята, нищо не летеше във въздуха.

През целия ден вървяха. Пренощуваха в една скрита вдлъбнатина в скала близо до малък поток, в който наловиха риба за вечеря. Нощта мина без произшествия. На следващата сутрин тръгнаха преди изгрев слънце.

Беше приятен ден и вървяха по равно. Йоланда, все така пред тях, се придържаше към долината между хълмовете и това правеше пътя лек. Високият хълм, който бяха използвали като наблюдателен пост, все повече се смаляваше на хоризонта зад тях и към пладне съвсем се изгуби. Според сметките на Харкорт се движеха главно на запад с леко отклонение на север. Той се надяваше, че Йоланда знае какво прави, и накрая реши, че сигурно е така.

След около час тя спря, изчака ги и им посочи нещо край пътеката. Очевидно някога беше било указателна табелка, сега закрита от шубраците. Половината от нея висеше само на един пирон, тъй като останалите отдавна бяха изядени от ръждата. Другата половина се беше разпаднала, но предната и част, с формата на стрелка, макар и малко наклонена нагоре, решително сочеше пътеката, по която вървяха. Някога върху табелката бе имало букви, но сега те бяха потъмнели от времето и почти не се разчитаха. Нещо повече — бяха останали само част от тях — началото. Харкорт отиде при табелата и разчете три букви — ПРО. Нищо друго. Останалите бяха изличени.

— П-Р-О — каза той. — Нищо не може да се разбере. Но не е и толкова важно. Можем просто да отидем до мястото, към което сочи табелката.

— Може да е „Пророкуващият кладенец“ — каза абатът. — Нали амбулантният търговец каза да следим за Пророкуващия кладенец.

— Разбира се — каза Йоланда. — Сигурно е кладенецът. Амбулантният търговец каза, че ако гледаме във водата, ще можем да видим бъдещето.

— Глупости — възрази абатът. — Човек не може да види бъдещето в кладенец.

— Може би си струва да опитаме — обади се Нъли. — В цялата история на човечеството едва ли е имало други четирима души, които да са се нуждаели повече от нас да узнаят какво ги очаква.

— Мога да ви кажа какво ще видите — присмя се абатът. — Ще видите собствените си физиономии, втренчени във вас.

— Тъй като и бездруго вървим в тази посока — каза Харкорт, — защо просто да не продължим? Ако намерим Пророкуващия кладенец, можем да погледнем във водата. Ако пък го пропуснем, мисля, че няма да изгубим нищо.

След по-малко от една левга стигнаха до кладенеца. Намираше се в средата на голяма поляна и беше ограден с каменна зидария, висока приблизително половин човешки бой. Зидарията беше добре направена и съвсем запазена. Стълбът и геранилото бяха провиснали и изкривени и макар още да не бяха паднали, не беше далеч времето, когато и това щеше да стане. Въжето, навремето завързано за геранилото, за да се спуска кофата в кладенеца, липсваше. Но на един клон на вековния дъб до кладенеца, точно срещу геранилото, седеше трол. Беше раздърпан, с прокъсани гащи, коженото му палто беше измачкано, а козината — сплъстена, изкаляна, с полепнали по нея бодили. Седеше на клона и ги гледаше изненадан, отпуснал устни, зад които се виждаха счупени зъби. На врата му имаше въже, чийто край беше завързан за клона, върху който седеше.

— Какво е това? — измърмори абатът. — Господ да ми е на помощ! Трол, който се кани да се обеси!

— Хич няма и да се опитваме да го спасим — каза Нъли и викна на трола: — Какво чакаш? Скачай!

— Ако въжето, което си е метнал на шията, е от геранилото — обади се Харкорт, — няма от какво да се страхува. Подир всичките тези години сигурно е изгнило. Ще се скъса.

— Дръпнете се! — изпищя тролът. — Не се опитвайте да ме спрете.

— Хич и през ум не ни минава — увери го Нъли. — Не сме дошли да те спасяваме. Ако е необходимо, след като увиснеш, ще ти услужим като се увесим на краката ти, та да ускорим задушаването.

— Но това е грях! — възрази абатът. — Грях е да се отнема нечий живот. Животът не принадлежи на онзи, който го има — той принадлежи на Бога.

— Много се съмнявам, че в случая е точно така — каза Нъли.

— Нямам желание да живея — изписка тролът. — Няма нищо, за което да живея. Моят мост…

— За разлика от моя приятел Нъли — увери го абатът, — аз няма да те подтикна да скочиш, но, за Бога, направи нещо: или скачай, или слез. Стига си седял там.

Тролът скочи, гмурна се във въздуха и повлече въжето подир себе си. Удари се в земята, падна и изпъшка. Въжето беше прекалено дълго и изобщо не се опъна.

— Нескопосана работа — каза Харкорт. Мразеше лошо свършените работи. — Дори да не премери въжето!

— Той се преструваше — каза Нъли. — Не е мислил да се беси.

— Не, не съм съгласен — поклати глава абатът. — Мисля, че просто е глупав.

Харкорт пристъпи напред, хвана с две ръце висящото от клона въже и го дръпна. То се скъса.

— Нали ви казах — заключи той. — Това въже е от геранилото и нямаше да издържи. — Хвърли края на въжето към трола, който се мъчеше да стане, и каза: — Ако наистина си решил да се обесиш, можеш да опиташ пак, макар да няма голям сми…

— Дракон! — изкрещя Йоланда.

Харкорт се обърна с меч в ръка и видя чудовището, което връхлиташе върху тях. Спускаше се под ъгъл и много бързо, накланяйки се настрана, за да не се блъсне в дървото, под което стояха. Краката с остри нокти бяха протегнати към него, ужасната, завършваща с човка глава беше насочена напред. Едното му крило почти забърса земята.

Стиснал с две ръце меча, Харкорт замахна с всичка сила към главата. Стоманата иззвънтя върху бронираната кожа, нещо го удари отстрани, той падна и се претърколи встрани от протегнатите нокти.

Драконът се хлъзна по тревата, а Харкорт скочи на крака. Иззад дървото тичаше абатът.

— Не! — изкрещя Харкорт. — Не излизай на открито!

Но абатът само се обърна и му махна. Ругаейки, Харкорт се затича след него. Трябваше да защити този глупак.

— Там — извика абатът.

Харкорт погледна натам, накъдето сочеше абатът, и видя дракона — беше паднал на земята и енергично размахваше крила, за да излети.

— Удари се в дървото — каза абатът. — Не може да литне. Няма да ни се изплъзне.

Харкорт скочи напред. Видя и Нъли да тича към тях, стиснал брадвата си. Йоланда не се виждаше.

Драконът успя да се изправи и се обърна към тях. Изглежда, не беше ранен. Но, както беше казал абатът, не можеше да излети. За да се издигне във въздуха, трябваше да се засили. И изведнъж Харкорт видя, че на врата му виси въже.

— Моят е! — извика Харкорт. — Аз самичък ще се справя с него. Той ми принадлежи!

— По дяволите, наистина е той! — извика абатът. — Обаче принадлежи на двама ни. Претендирам за правото и аз да опитам. Драконът се беше изправил на задните си крака и размахваше дългата си опашка, вдигнал високо глава.

Нещо изсвистя над главата на Харкорт и във врата на дракона се заби стрела.

Драконът побесня. Разлюля глава, после със светкавична бързина я спусна право върху Харкорт. Опашката замахна като камшик, бодливият и връх изсвистя във въздуха. Краката му се забиваха в земята и риеха големи буци пръст. Харкорт се хвърли настрана, за да избегне човката.

Ударът мина на косъм от него. Той замахна с меча към протегнатата шия, но успя да удари само дебелите люспи зад главата. Мечът се отплесна и едва не изскочи от ръката му. Човката го удари по крака и Харкорт падна. В същия миг видя една голяма метална топка, която удари дракона право по главата. Главата се отметна, удари абата по гърдите и го събори. Скрит на безопасно място в клоните на дървото, папагалът крещеше.

Харкорт скочи, застана над приятеля си с високо вдигнат меч и когато драконът отново нападна, замахна. Отрече човката, но главата го удари и той падна върху абата. Отново се чу свистене и в окото на дракона се заби стрела. Главата пак се вдигна нагоре. Нъли, яхнал шията и кръстосал крака под нея, сечеше с брадвата. Драконът се прегъна и се сгромоляса на земята.

Лявата страна на Харкорт пулсираше от болка, но той все пак успя да се изправи. Драконът беше повален, опашката му вършееше зад него, шията му беше почти отсечена. Нъли беше притиснат под шията. Харкорт се пресегна, хвана го за рамото, измъкна го и го смъмри:

— Постъпката ти беше неразумна. Да яхаш дракон!

Нъли само изсумтя, стиснал окървавената брадва. Абатът се изправи и вдигна жезъла си.

— Няма нужда — каза Харкорт. — Довършихме го.

— Удари ме — отвърна абатът. — Здравата ме удари.

Откъм дървото дотича Йоланда със стрела на тетивата на лъка.

Харкорт коленичи да избърше меча си, после с мъка се изправи.

— Милорд, ти си ранен — възкликна Йоланда.

— Малко съм натъртен — отвърна той. — Нищо страшно.

Драконът още потрепваше, но вирнатите му крака престанаха да дращят, бодливата му опашка замря неподвижна. Въжето на шията му се беше проточило по земята.

— Добре ли си? — обърна се Харкорт към Нъли.

— Само дето ми изкара въздуха, когато паднах на земята — отговори Нъли.

— Защо някой не попита мен как съм? — оплака се абатът.

— Е, хайде — каза Харкорт. — Как си?

— Отлично — отвърна абатът. — Малко съм посмлатен. Иначе съм добре. Но трябваше да попиташ.

— Нали те попитах.

— Да, ама след като ти напомних. — оплака се абатът.

— Спаси ни късметът — каза Йоланда.

— Не късметът — възрази абатът, — а нашата храброст.

— Не нашата храброст — каза Харкорт. — Нъли ни спаси.

— Всеки върши, каквото може — отвърна Нъли. — Всеки върши онова, което умее най-добре.

— С това се тури край — каза абатът. — Край на опита отпреди много години на две дванайсетгодишни момчета да си хванат дракон.

— Мислиш ли, че през всичките тези години драконът го е помнил? — попита Харкорт.

— Кой може да каже? — отвърна абатът.

Папагалът слезе от дървото и кацна върху поваления дракон. Заподскача върху трупа и закряска, като от време на време пляскаше с крила.

— Няма нужда да честваме победата си — подхвърли Нъли. — Чудатата птица на абата я чества вместо нас.

— Папагалът не е мой — отбеляза кисело абатът. — Вместо той да принадлежи на мен, аз принадлежа на него. Аз съм абатът на този папагал. Язди ме като кон. Разчита на мен да го храня и безмилостно, без капка уважение цапа расото ми.

— Трябва да се махаме оттук — каза Йоланда, — Тази битка може да е привлякла нечие внимание.

— Правилно — съгласи се Харкорт. — Трябва да тръгваме.

— Но ти куцаш — каза Нъли. — Ще можеш ли да продължиш?

— Казах ти, че съм само натъртен и ме боли — отговори Харкорт. — Мисля, че драконът ме удари с глава, но не съм сигурен.

— А къде е нашият приятел тролът? — попита абатът.

— Изчезна — отговори Йоланда. — Още щом драконът ни нападна. Хукна към гората, без дори да свали въжето от врата си.

— Да се надяваме, че все някъде ще намери някой здрав клон и този път въжето ще издържи — каза Нъли.

— Досега вървяхме неотклонно на запад и силите на Злото знаят това — каза Йоланда. — Ако някой от тях види дракона, а след време, това неизбежно ще стане — може би дори много скоро, — те ще решат, че продължаваме на запад и ще ни търсят в тази посока.

— Искаш да кажеш, че трябва да сменим посоката ли? — попита Нъли.

— Не напълно — отговори тя. — И не за дълго. Но за известно време може би трябва, да продължим на север.

— Но опасността може би е в тази посока — възрази абатът. — Когато наблюдавахме от върха на хълма, видяхме силите на Злото да отиват на север. Срещата с тях няма да е особено приятна.

— Аз ще вървя напред и ще следя — каза Йоланда. — Ако силите на Злото са наблизо, ще ги надуша. Пък и няма дълго да вървим на север. Един или два дни.

— Преди да тръгнем, имаме още една работа — каза Нъли — Нали сме при Пророкуващия кладенец. Трябва да погледнем в него. Трябва поне да се опитаме да надзърнем в онова, което ни очаква.

— Ти надзъртай, ако искаш — сопна се абатът. — Аз специално не изпитвам такова желание. Гледането в този кладенец е чиста глупост.

— Докато ти гледаш в кладенеца — каза Харкорт, — аз ще сваля въжето от врата на дракона. Достатъчно дълго го е носил на врата си. Въжето е мое.

Обърна се и отиде при дракона. Всичко беше толкова отдавна… и драконът беше толкова малък, не по-голям от дванайсетгодишното момче, което се опита да го хване, макар че и тогава съскаше, хапеше и не даваше да си играят с него.

Спря до мъртвия дракон и хвана въжето. Видя, че примката се е протрила. Само по една случайност драконът все още носеше въжето на врата си. Съвсем скоро то щеше да се прекъсне и да падне.

Харкорт постоя един миг размишлявайки, после пусна въжето и се отдалечи. „Нека драконът го задържи — каза си той. — Носил го е достатъчно дълго и има право да го притежава.“ Макар и без да мисли, Харкорт го беше дал на дракона, беше му направил подарък. А подарък не се взима. Той, Харкорт, нямаше да ограби мъртвец.

Откъм Пророкуващия кладенец дойде Нъли и Харкорт го попита:

— Какво видя?

— Какво да видя? — намръщи се Нъли. — Себе си.