Царството на злото

ГЛАВА 20

Не тръгнаха на следващия ден, както мислеха; останаха, за да може абатът да се възстанови. Привечер той се вдигна и добре си похапна от елена, който Нъли беше убил сутринта. Нан не остана по-назад от абата.

— На масата ми — каза тя, докато дъвчеше — много рядко има месо. Не можете да си представите колко не ме бива за ловец, а злите сили, които идват да търсят помощ от мен, не носят нито храна, нито подаръци. Дори не са достатъчно учтиви. Не знаят как да ми благодарят.

— Друго и не може да се очаква от такива лишени от душа същества — каза абатът. — Те нямат нашата чувствителност. Не познават нищо добро. По-лоши са и от животните. Дори един кон, едно куче или котка намират начин да благодарят на хората за грижите им към тях.

— Понякога ми донасят ръкописи — каза тя. — Намират ги из руините на жилищата. Може би смятат, че са медицински и магически и ще са ми от полза, когато идват при мен за помощ. Малко от тези ръкописи обаче имат стойност за мен. Повечето са балади или легенди за древното рицарство, или други подобни безполезни неща.

Прекараха приятно вечерта и след като определиха дежурство, си легнаха рано, за да си починат и да тръгнат още призори. Абатът, макар че се оплакваше от ужасен сърбеж на заздравяващите рани, за което винеше мехлема на Нъли, изглеждаше съвсем във форма и очакваше с нетърпение да продължат пътуването.

— Още колко път може да има до катедралата? — запита той Нан. — Чарлз ми каза, че си разговаряла със свещеника, който живее там.

— Най-много два дни — отговори тя. — Два дни лек преход. Разговарях със свещеника, но само веднъж, и то съвсем малко. Защо питаш за него?

— Надяваме се, че той знае нещо важно за нас — отговори абатът.

— Не съм ви питала за целта на вашето опасно пътуване — отбеляза Нан — и няма да ви питам. Но сигурно наистина е важна.

— Жизненоважна — заяви абатът тържествено. — Може да бъде от изключително значение за Църквата.

На следната сутрин потеглиха заедно със старата Нан и трола, който стеснително тръгна подир тях.

Денят беше ведър и приятен. Гората бе пременена в меката, нежна зеленина на ранната пролет, а тревата между дърветата бе осеяна с цветя. През горските поляни нямаше пътека. Нан ги водеше, а те вървяха подире и благодарни, че е с тях, защото нямаше никакви ориентири, които да следват.

От силите на Злото нямаше и следа. „Възможно ли е — чудеше се Харкорт — най-сетне да сме се отървали от тях?“ Не му се вярваше и той непрекъснато се озърташе, но през целия ден не видя нищо.

Абатът се чувстваше изненадващо добре. Харкорт и Нъли се грижеха много за него и често спираха, за да може той да си почине.

— Знам защо го правите — зъбеше им се той. — Глезите ме, но искам да ви кажа, че не е необходимо. — Протестите му обаче не отиваха по-далеч. Харкорт предполагаше, че тайно той им е благодарен за тези почивки.

Спряха да нощуват в една горичка край малко поточе. Нан и Нъли се заеха да приготвят вечерята. Харкорт се изкачи на близкия хълм и седна под един дъб, за да наблюдава. Чу зад себе си стъпки, обърна се и видя Йоланда.

— Изглеждаш неспокоен, милорд — каза тя. — През целия ден нещо те тревожи. Мога ли да ти помогна?

Той поклати глава.

— Днес всичко върви много добре — само това ме безпокои.

— Безпокои те сполуката?

— През тази земя си проправяхме път с бой — е, не с бой, но с бягство. Бягахме от една опасност и налитахме на друга. Винаги с чувството, че сме преследвани. А днес пътуването ни прилича на приятна разходка.

— Ти си изпълнен с тревоги — каза тя. — Не искаш да се разделиш с никоя от тях. Носиш ги тайно в себе си. Не искаш да ги споделиш. Довери ми се и ще ти олекне.

— Една тревога достатъчна ли е, за да престанеш да ми додяваш? — попита Харкорт и се засмя.

Тя кимна.

— Добре тогава — рече той. — Само една. — Мислеше си за онова, което го глождеше, което беше заровил Дълбоко в съзнанието си и до този момент не му беше позволил да излезе оттам. — Спомняш ли си — започна той — нощта, която прекарахме в мочурището върху скалите? Двамата с Нъли се изкачихме чак на върха.

— Да, спомням си. Беше глупаво. Рискувахте живота си. Изкачването по камъните е опасно.

— И когато слязохме — продължи Харкорт, — Нъли ти съобщи, че горе сме намерили скелет на разпънат на кедров кръст огър. Вие с абата слушахте и не обърнахте ни най-малко внимание, сякаш в това нямаше нищо необикновено. Приехте го като поредната случка по пътя ни. Нъли, изглежда, също мислеше, че не е толкова важно.

— Не е. Наистина не е от голямо значение.

— Но нима не разбираш, че огърът е умрял на кръста?

— Спомням си, че ти седеше намръщен, докато Нъли разказваше за това.

— Тогава може би греша.

— Не, може би не грешиш. Може би аз не разбирам. Обясни ми. Какво те тревожи? Надявам се, че не е съчувствие към огъра. Ти не изпитваш съчувствие към тях. Баща ми разказа как от стената на замъка си стрелял срещу тях, как си ги проклинал и си ги убивал.

— Не става дума за огъра — каза Харкорт, — макар че сигурно е умрял в ужасни мъки. Трябва да е умрял от жажда. Приковали са го и са го оставили, и той е изсъхнал като отронен лист.

— Щом като не е огърът, тогава какво е?

— Кръстът! — извика Харкорт.

— Кръстът? — Нашият Спасител е умрял на кръст.

— И какво от това? Оттогава насам и други са умрели на кръст.

— Кръстът е свят — викна Харкорт. — Ние се молим пред него. Носим го на вратовете си. Окачваме го на броеници. Той е свещен инструмент на смъртта. Много лошо, че други, както каза, също са умрели на него. Но един огър? Една зла сила да умре на кръст!

Тя го прегърна през раменете и го притисна към себе си.

— И ти страдаш за това, без да кажеш на никого от нас!

— На кого да го кажа?

— Но сега го каза на мен.

— Да — съгласи се той. — Казах ти го.

Тя свали ръката си и промълви:

— Извинявай. Исках да те успокоя.

Той се обърна към нея, погали я и я целуна.

— Да, успокои ме. Аз наистина имах нужда от това. Може би съм глупак, че се тревожа толкова…

— Не си глупак — отвърна тя. — В теб има неподозирана нежност и всички трябва да те обичат заради нея.

— Ти трябва да разбереш, че си единствената, на която можех да го кажа.

Зачуди се защо ли го казва. Не беше вярно. Би могъл да го сподели с абата. Нямаше нищо, което не би му казал. И въпреки това не го бе казал на абата.

— Има нещо, за което трябва да говоря с теб — каза тя. — Нан ме наблюдава. Следи ме много внимателно. Опита се да ме разпита. Предпазливо, разбира се, без да прилича на разпит. Но в приказките и имаше въпроси.

— Надявам се, че нищо не си и казала.

— Нищо. Ти самият нищо не ми казваш. Но от онова, което приказвате, вие тримата помежду си, от случайни забележки, се досещам.

— Не съм се опитвал да го крия от теб — отвърна Харкорт. — Само мислех…

— Няма нищо.

— Ти мислиш, че Нан се е опитала да изкопчи от теб целта на нашето пътуване?

— Трябваше да допусна такава мисъл. Нещо повече, тя е такава, за каквато се представя.

— Какво искаш да кажеш?

— Облечена е в парцали. Ходи боса. Косата и е разчорлена; никога не се реши. Опитва се да ни накара да мислим, че е проста старица. И все пак си личи каква е.

Харкорт се развесели.

— Според теб каква е?

— С благороден произход, жена от висшето общество, това е толкова дълбоко вкоренено в нея, че не може да скрие — начина на говорене, когато не се контролира, някои постъпки, маниерите и. Всичко това я издава. А на ръката си има пръстен, за който иска да вярваме, че е евтина дреболийка, обикновено стъкло. Но аз знам, че не е. Кълна се, че не е. Това е безценен рубин.

— Как разбра?

— Всеки би го разбрал. Всяка жена би го разбрала. Мъж не. Мъжете не обръщат внимание на такива неща като пръстени.

— Ще му хвърля един поглед — обеща Харкорт. — Радвам се, че ми каза. Сега хайде да слезем долу и да хапнем.

Вечерята беше готова и абатът вече ядеше.

— Бях много гладен и не можах да ви дочакам — оправда се той. — Седнете и почвайте да се храните. Нашият приятел Нъли е изключително добър готвач. Кой друг би се сетил да прибави към основното блюдо настъргано сирене и парчета бекон, и зеленчук, набран в гората? И да смеси всичко това. Много е вкусно. И пак залапа.

— Тоя лакомник напълно се възстанови — подхвърли Нъли.

— Като се изключи това, че изпитвам ужасен сърбеж от отвратителния мехлем, с който намаза раните ми — възрази абатът.

— Утре ще стигнем при катедралата и тогава ще трябва се разделите с мен — каза Нан. — Ще бъда много заета с търсенето на билки и корени.

Късно следващия следобед от върха на един хълм видяха катедралата.

— Ето я — възкликна абатът, — ето я най-после катедралата, която търсим слепешката в тази безбожна страна.

Намираше се в малка долина, през която се виеше кристално бистър поток. Скриваха я големи стари дървета.

— Ще нощуваме тук и рано сутринта ще слезем долу — каза Харкорт. — Няма смисъл да се препъваме в тъмното.