Царството на злото

ГЛАВА 25

Огънят беше изгаснал. В тъмнината някой плачеше. Светлината беше изчезнала, а с нея и тътенът. Въпреки тъмнината на фона на звездното небе Харкорт различи мержелеещите се корони на дървета и инстинктивно разбра, че това не са дърветата от омагьосаната долина, където се бяха скрили от Злото.

Плачът продължаваше и Харкорт се надигна и залази към мястото, откъдето идваше. Женски плач. „Йоланда — помисли той. — Какво ли може да и се е случило?“ Почти веднага разбра, че не е Йоланда. Значи беше Нан. Допълзя до свитото тяло, пресегна се слепешката, хвана старицата и я притегли до гърдите си. Прегърна я и започна да я люлее като малко дете.

— Не плачи — прошепна той. — Няма нищо.

Чуха се и други гласове, между тях и един остър, който можеше да е само на амбулантния търговец.

— Замълчете всички! Не говорете! Легнете и мълчете! Пазете тишина!

Една ръка опипа Харкорт.

— Чарлз, ти ли си? — чу се дрезгавият глас на абата.

— Аз съм — отговори Харкорт.

— Къде сме, Чарлз?

— Един Господ знае.

„Магията — каза си той — по някакъв начин ни е пренесла от сигурното убежище.“ Той знаеше, че не са на предишното място. Тук беше тихо, както и в омагьосаната долина, но тишината беше друга. „Къде сме? — запита се той. — На една левга, на десет левги, на сто левги може би дори по-далеч от нашата цел, отколкото когато тръгнахме. Може би сме спасени от Злото, спасени от неговите лапи? Но за това няма никаква гаранция.“ Нан тихо плачеше и мълвеше:

— Марджори. Марджори, Марджори, Марджори… Не влагаше чувство. Просто произнасяше името. Отново и отново. От тъмнината изпълзя нещо бяло.

— Хайде — каза Йоланда. — Остави я на мен. Скърби за дъщеря си. Избута го с лакти, прегърна Нан и започна да я утешава.

Очите на Харкорт вече свикнаха с тъмнината. Наоколо се движеха сенки — другите от групата.

— Орк! — изкрещя папагалът почти до ухото му.

— Удуши тая проклета птица! — изръмжа амбулантният търговец. — Удуши я, извий и врата, ако няма друг начин да я накараш да замълчи.

— По-скоро бих удушил теб — озъби се абатът — В каква ужасна каша ни забърка?

Харкорт се огледа и различи дървета и между тях нещо, което разпозна — приведена, тромава фигура. Гагоил!

„Значи още са с нас — помисли той. — С нас и вече на пост. Но какво ли е станало с другия член от групата ни — трола с примка на шията?“ Последния път, когато го видя, тролът бягаше далеч от тях, далеч от битката. От друга страна, имаше достатъчно основания да бяга. Беше член на групата и ако попаднеше в ръцете на силите на Злото, животът му бе обречен. Ако ли пък е знаел за убежището отвъд хълма, значи е знаел, че омагьосаната земя е забранена за него, че не може да се надява да влезе в нея.

Тези мисли повдигнаха въпроса знаели ли са силите на Злото за това убежище? Сигурно са знаели, А ако са знаели, защо не им бяха попречили да стигнат до него? „Отговорът — каза си той — е в техния брой. Групата, която ни нападна на хълма, е трябвало да ни задържи. Но нещо не е станало както трябва.“ Явно нарушавайки заповедта да ги задържат, силите на Злото са ги нападнали, вместо да лежат и да чакат пристигането на подкреплението. Тази малка група се е надявала да спечели слава, сама да ги хване, вместо да чака да се съберат всички. Най-вероятно младоци, които са искали да се прославят. Но тяхната тактика се беше провалила.

— Елате насам — прошепна с дрезгав глас амбулантният търговец. — Елате по-близко, но се движете колкото се може по-тихо. Имам да ви кажа нещо важно. Не мога да говоря високо.

Нан престана да ридае. Йоланда все още стоеше до нея. Абатът, който беше близо до Харкорт, се отмести — най-вероятно тръгна към амбулантния търговец. Харкорт докосна ръката на Йоланда.

— Хайде, елате и двете. Амбулантният търговец иска да ни каже нещо. Всички се събраха около него в тъмното.

— Пазете тишина — каза той — и слушайте внимателно! Не ме прекъсвайте! Ако искате да питате нещо, говорете тихо!

Нъли, застанал отдясно на Харкорт, изсумтя възмутено.

— Силите на Злото са все още тук — каза амбулантният търговец. — Може би са много близко. Ние сме в околностите на търсената от вас вила, макар че не мога да ви кажа точно къде.

— Силите на Злото пазят вилата — каза абатът. — Това знаем. Може би са много. Направили са капани и засади и трябва да бъдем предпазливи.

— Нямам намерение от предпазливост да кисна тук — каза Нъли. — Предлагам да не чакаме до сутринта, та да видим силите на Злото над главите си.

— Откъде си сигурен, че сме близо до вилата? — попита римлянинът.

— Нашите приятели в убежището знаеха къде искаме да отидем — обясни амбулантният търговец. — От тях нищо не може да се скрие. Преди да действат, те са надзърнали дълбоко в душите ни.

— Но защо ще искат да…

— Вие търсите призмата, нали? — каза амбулантният търговец. — В онази свята земя лежи един, който е много загрижен тя да бъде намерена, и други почти толкова загрижени. Вие сте първите и единствените, които от много столетия насам са се отдали на такова свято дело, с изключение може би на вуйчото на Харкорт, Тогава защо да не ви помогнат?

— За мен тази помощ е разбираема — каза абатът.

„Амбулантният търговец говори за светеца — помисли Харкорт, — но казаното не е истина, защото нали душата му е извадена. В земята са погребани само тленните останки.“ Той се намръщи, опитвайки се да проумее загадката, неспособен да стигне до същината. Може би амбулантният търговец имаше предвид и погребаните там магьосници, макар че защо магьосниците трябваше да са толкова загрижени? Освен, ако не бяха действали заедно със светеца, който не е бил достатъчно силен, за да изхвърли Злото от света, и е потърсил помощ от магьосниците. А може и никога да не бе имало такъв светец и цялата легенда да е плод на фантазията на разказвачите, и да няма никаква душа, затворена в призма, и голямото им рисковано пътуване да е чиста глупост.

Той клекна благодарен, че тъмнината скрива от другите тревогата му. Би могъл да попита амбулантния търговец, но не желаеше. Затвори се в себе си, за да скрие липсата на вяра. Освен това се страхуваше, че отговорът на амбулантния търговец може да не му хареса. Въпросът обаче бе зададен от абата.

— За мен казаното има смисъл с изключение на една дреболия — каза той. — Тъй като душата на нашия светец е затворена…

— Други говорят вместо него — обясни спокойно амбулантният търговец. — Други действат вместо него.

— Помагат му?

— Това не знам. Но е имало много мъдреци, които са знаели за него и за онова, което се е опитал да направи. И се възхищавали от него. Имало и такива, които казвали, че го обичат.

— Това не е отговор — каза навъсено абатът, — но предполагам, че трябва да се задоволим с него. Ала светецът Лазандра…

— Лазандра е нещо съвсем друго — рече амбулантният търговец. — Предател на братството. Той е от онези хора, които за власт и богатства са готови да се продадат.

Нъли дръпна Харкорт за ръкава и стана. Без да се замисля, Харкорт го последва.

— Ще се кача на хълма — каза Нъли. — Нямам намерение да стоя долу като прасе в кочина, което грухти и чака касапина.

— Идвам с теб — отвърна Харкорт. — Един от гагоилите е на хълма.

— Да, преди малко го видях.

— Не ми харесва този мазен, подмилкващ се амбулантен търговец — каза Нъли. — Изобщо не съм сигурен, че е толкова уверен в това, което казва.

— Аз също — призна Харкорт.

Нъли тръгна нагоре по хълма. Движеше се като сянка — плавно и безшумно. Стъпвайки колкото се може по-тихо, макар и не толкова, колкото Нъли, Харкорт вървеше подире му. Стигнаха до гагоила и Нъли му каза:

— Ела с нас. Но внимавай да не вдигаш шум.

Гагоилът не отговори. Сякаш не го чу. Но когато продължиха нагоре, ги последва, движейки се толкова тихо, колкото и те.

По средата на склона Нъли спря и се обърна към Харкорт.

— Ние сме между два хълма. Сврели сме се в тясната долина между тях. Силите на Злото може да са разположени на единия или на другия, а най-вероятно и на двата. Не можем да си позволим утрото да ни завари тук. А този малоумен амбулантен търговец изглежда напълно доволен от положението.

— Той няма военна подготовка — отвърна Харкорт. — Просто не разбира.

— Но е инат. — Ако трябва, ще му избия ината.

— Най-лошото от всичко е, че е не само инатлив, но и високомерен.

— Като стигнем на върха, ще знаем какво трябва да направим.

Изкачиха се на билото и клекнаха. Гагоилът остана прав. Под тях се простираше долината, а над нея, на фона на небето, се мержелееше съседният хълм.

— В долината има нещо — каза Нъли. — Виждаш ли го?

— Съвсем неясно — отговори Харкорт. — Нощта е много тъмна. Прилича на издатина, на начупена бяла линия.

— Според мен не е линия, а стена.

— Вуйчо спомена, че около вилата имало стена, но не каза каква. Пък и ние не попитахме. За много неща не се сетихме да питаме.

— По всичко личи, че на този хребет няма сили на Злото — каза Нъли.

— Ако вилата е в долината — каза Харкорт, — бялата линия трябва да е стена. Но каква стена?

— Може би каменна. Вероятно дебела и висока.

— Вуйчо каза, че била охранявана. Опитал се да влезе, но го спрели. От това заключавам, че охраняваната стена може да не е много висока.

— Не се заблуждавай. Няма да е лесно да я преминем. Преди да предприемем нещо, трябва внимателно да я проучим.

— Ти остани тук — каза Харкорт, — а пък аз ще огледам хребета.

— Вземи и гагоила.

— По-добре да съм самичък.

— Какво ще търсиш?

— Не знам. Всичко.

Харкорт тръгна надясно. Движеше се предпазливо. От време на време спираше, за да огледа по-добре долината и тъмната издатина, която можеше да е вилата. Не видя нищо повече от онова, което бяха видели с Нъли.

По-голямата част от билото беше покрита с гора, но имаше и голи места, които той пресичаше колкото се може по-бързо. Усещаше, че силите на Злото са наблизо. Чувстваше се потиснат. Но нямаше никакви други следи, никакво шумолене, изобщо никакъв шум. Никакво доказателство за тяхното присъствие. Хребетът рязко се спускаше, сякаш някакъв гигантски юмрук го беше ударил, нащърбил и издълбал дълбок жлеб. Харкорт тръгна надолу и скоро стигна в някаква странна седловина. Огромни каменни плочи лежаха разхвърляни, а над тях се издигаше скала, открояваща се с белотата си в тъмнината. На нея се виждаше вход на пещера — не много дълбока, не много широка, но пещера. Между камъните пред нея се издигаха дъбове. Никога не беше виждал толкова дебели дървета. Но пък не бяха много високи — клоните им се простираха ниско над земята. Зад тях се откриваше изглед към долината. Харкорт мина под дърветата и се взря надолу. Едва различаваше тъмното петно, което може би беше вилата. От бялата линия на стената се виждаха само отделни участъци. За момент му се стори, че там мъждука слаба светлина. Дори наистина да беше светлина, тя изчезна толкова бързо, че не беше сигурен дали не му се е привидяло. После отново се появи, този път не мъждукаща, а трепкаща светлина, която за момент блесна, после почти угасна, събра сила и отново блесна, след което изгасна съвсем. Той почака със затаен дъх отново да се появи, но не видя нищо. Дали не беше сигнал? Може би беше сигнал за него, макар че изглеждаше невероятно някой да знае, че е наблизо. „Може би Елоиз знае — каза си той. — Може би по някакъв начин е усетила, че най-после съм дошъл за нея.“ В представите си я виждаше облечена в свободна бяла дреха, с тънка свещ в едната ръка, с другата заслонила пламъка от вятъра, взираща се в мрака, за да го види. Беше с развяна коса, с паднал върху лицето и кичур — такава, каквато я беше виждал в сънищата си.

— Елоиз! — почти извика той. Искаше му се отново и отново да произнася името и, макар това да бе смешно. Просто знаеше, че тя е там долу.

Без да се пита откъде знае, щастлив, че го знае, той се зачуди как ще стигне до нея. Вуйчо му беше казал, че вилата е силно охранявана. Значи не можеше да се превземе с фронтална атака. Вуйчо му беше опитал да се промъкне покрай охраната, но не беше успял.

Зад него се отърколи камъче и той бързо се обърна. На каменните плочи, точно пред входа на пещерата, се появи дребна фигура. Харкорт усети, че му се повдига.

— Значи си ти — каза той. — Никога ли няма да се отърва от теб?

— Досетих се навреме, че ще дойдеш тук — изфъфли тролът, — и побързах да дойда, защото трябва да съм с теб, докато не ми построиш мост. Без мост съм нищо, дори по-малко от нищо.

— Стига си дърдорил за този мост — сряза го Харкорт. — Знаел си, че ще бъда тук? Откъде?

— Вървях много и бързах. — отвърна тролът, — и съм много изтощен. Първо трябваше да обикалям, за да избегна ордата зли сили от моето племе, които без съмнение са разгневени, че вървя с вас. После трябваше да направя едно още по-голямо отклонение около омагьосаното място и…

— Ти си знаел къде отиваме?

— Подочух нещичко. Нищо не пропускам. Щях да ти кажа къде е това място, но ти ми беше много сърдит. За какво — не знам. Не ми даде никаква възможност да ти кажа. На няколко пъти се опитвах, но ти все ме гонеше. Толкова ли не ме обичаш?

Харкорт отиде до трола, измъкна от ръката му края на въжето и го дръпна така, че примката се затегна.

— След като си тук — изсъска Харкорт, — можеш ли да ми кажеш как да се промъкна покрай стражата на вилата?

— Ти няма да можеш — отвърна тролът. — Много си голям и тромав. Но аз мога. Сигурен съм, че само аз мога да стигна до вилата.

— И каква полза от това?

— Не знам, добри ми господине. След като вляза, може би ще измисля нещо. Трябва да направя нещо, за да ти се отблагодаря предварително за моста, който ще ми построиш.

Харкорт захвърли края на въжето с възмущение. Тролът бързо се пресегна и го хвана.

— Ела с мен — каза Харкорт. — Но пази тишина. Да не си посмял да говориш!

Върнаха се при Нъли.

— Виждам, че си намерил и приятел — каза той.

— Не съм го намерил аз. Той ме намери. Настигна ме. Чак се е изприщил от желание да ни помогне.

— Колкото до помощта — каза Нъли, — ще почакаме и ще видим.

— Намерих пещера в скалата под хребета. Добре скрита от паднали камъни и дървета. По-добре е, отколкото да клечим в долината. От нея се виждат долината и вилата и е добра за наблюдателен пост. Ако Злото ни нападне, поне гърбът ни ще е защитен.

— Ти остани тук и наблюдавай трола — каза Нъли. — И ако много шава, прережи му проклетото гърло. Нямам му никакво доверие.

— Аз също — отвърна Харкорт.

— Остават няколко часа до разсъмване. Ще сляза да доведа другите. — Той се обърна към гагоила, който стоеше на пост малко по-настрана. — Ти остани тук с Чарлз!