Царството на злото

ГЛАВА 4

Много преди да стигне до края на пътеката Харкорт чу тракане на метал и силни гласове. Когато излезе на билото, спря коня и загледа групата въоръжени мъже пред замъка, Бяха римски войници, облечени в походно облекло. Шлемовете, ризниците и наколенниците им лъщяха на светлината на късното следобедно слънце. Двуметровите им метални копия хвърляха дълги сенки.

Един стотник с алени пера на шлема подкара коня си към Харкорт и вдигна ръка за поздрав. Харкорт също му отговори с вдигане на ръка.

— Съобщиха ни, че идвате по пътеката с болен на носилка — каза стотникът. — Изчакахме да минете, понеже ни казаха, че била тясна и стръмна. Ти си Харкорт, нали?

— Да, Чарлз Харкорт. А ти кой си?

— Деций Аполинарий Валентуриан, командир на рота от тази разпокъсана кохорта. Ще бъда искрен и ще ти разкрия, че сме в намален състав. Това подразделение се води за кохорта, но войниците и са наполовина. Легионът намали всичките си подразделения наполовина.

— Положението навсякъде е лошо — каза Харкорт.

— Вярно е — съгласи се Деций. — И особено в Рим. Там имаме за император един глупак и идиот и за папа жена.

— Не знаех — призна Харкорт, развълнуван от чутото.

— Това са последните новини — каза стотникът, — Докато новините достигнат дотук по официалните канали, може да са остарели и неверни. Съобщенията навсякъде са прекъснати и никой не знае какво става.

Харкорт искаше да научи нещо повече за жената папа, но не посмя да попита. Подозираше, че това е просто лоша шега и че е най-добре да не пита. Глупакът идиот не го разтревожи. Империята не за пръв път се оглавяваше от глупак. Не беше нещо ново.

— Патрулна задача ли изпълнявате? — попита той.

— Нещо повече от патрулна задача — отговори стотникът. — Отиваме на разузнаване в Пустата земя. Научихме, че там са се промъкнали варвари и Злото е неспокойно. Ако е вярно, всичко може да се случи. Не знаем дали Злото може да устои срещу варварите. Ако не устои, никой не може да каже какво ще направи. Може да се разпростре във всички посоки.

— Вашето подразделение ми изглежда малко за такава задача — каза Харкорт. — По-малко от кохорта ли каза?

— Погледни ги. Приличат ли ти на кохорта?

— Не, не приличат. Но по външния им вид личи, че са добри бойци.

— Изметта на земята — каза гордо стотникът — и най подлите копелета. Опитни са по пазене на границата и са люти в боя.

— Е, нали е само разузнаване. Няма да се биете.

— Благоразумието изисква да не влизаме в бой — отговори стотникът. — Бързо влизане, оценяване на положението и бързо излизане. Но нашият трибун е на друго мнение. Той жадува за слава, та ако ще всички да загинем.

— През последните няколко години Злото мирува — каза Харкорт. — От голямото нападение насам не сме имали неприятности. Често съм се чудил… Може би ти ще можеш да ми кажеш. Когато Злото връхлетя върху нас и едва не ни погуби, ние се бихме самоотвержено. Но къде беше легионът?

Това беше болезнен въпрос, който от много време не му даваше мира.

— Стояхме хладнокръвно в лагера си — отговори Деций. — Ако се бяхте огънали, щяхме да се намесим.

— Но не се огънахме — отбеляза Харкорт. — Отблъснахме силите на Злото отвъд реката.

— Надявам се да си прав, че в последно време не ви създават проблеми — каза стотникът. — Може би няма да тръгнат срещу нас. Но не мога да бъда спокоен. Онези там твоите хора ли са?

Харкорт се обърна.

— Да, моите. Ей, сега ще освободят пътеката и ще можете да тръгнете. Благодаря, че ни изчакахте. Ако се бяхме срещнали, щеше да стане голяма бъркотия.

Шестима мъже се потяха под носилката по склона. Подир тях вървяха други, които бяха носили допреди малко.

— Това е вуйчо ми — каза Харкорт. — Болен е.

— В замъка ми казаха. Надявам се да се оправи.

Харкорт се въздържа от по-нататъшни обяснения, а стотникът не зададе други въпроси. „Очевидно — рече си Харкорт — дядо ми не е казал нищо на римляните.“ Ако стотникът знаеше, че Раул идва от Пустата земя, въпросите нямаше да имат край. Хората с носилката минаха покрай него и се отправиха към замъка.

— Преди мръкване трябва да минем реката — обясни стотникът. — Казаха ни, че мостът е в добро състояние.

— Вярно е — отговори Харкорт. Надяваше се, че в думите му не е прозвучала гордостта, която изпитваше.

От години семейството му се грижеше за моста и досега беше оправдало доверието. Беше много важно мостът да се поддържа в добро състояние, защото той беше един от малкото по реката.

Стотникът обърна коня си, вдигна ръка и рязко я пусна надолу. Колоната тръгна напред. Оръжието подрънкваше. След първите войници потеглиха две волски каруци, натоварени с храна. Подир тях вървеше останалата част от отряда.

Деций изравни коня си с Харкорт и двамата загледаха маршируващите покрай тях войници.

— Не маршируват много добре — каза стотникът. — Разпусната команда са, но доброто маршируване не означава добри войници. Тези тук са най-добрите. Всеки е роден главорез. Не дават пукната пара за нищо освен за месо, за пиене и за жени.

Личеше им. Харкорт никога не беше виждал такава сбирщина. „Изметта на земята“ — беше казал стотникът и те наистина бяха такива. Глутница вълци.

— С тези каруци ще трябва да внимаваш — каза Харкорт. — На места пътят е много тесен.

— Ще минем — отвърна безгрижно стотникът.

Харкорт погледна през рамо и видя, че процесията, носеща вуйчо му, минава по подвижния мост на замъка. Римлянинът му подаде ръка и каза:

— Надявам се пак да се срещнем. Може би ще се върнем по същия път…

Харкорт стисна ръката му и отговори:

— Непременно се отбийте. Ще пийнем по нещо.

Стоеше и наблюдаваше римляните, докато изчезнаха надолу по пътеката, после обърна коня си и се отправи към замъка.

Загледан в двете тумбести кули, той отново си спомни как преди седем години бяха победили нападащото Зло. И без никаква връзка си припомни и нещо друго — че по това време замъкът се ползваше от услугите на един магьосник, който, след като отблъснаха Злото, претендираше, че главната заслуга за победата била негова. В замъка вече нямаше магьосник. И толкова по-добре. След като всичко беше преминало, дядо му го беше изгонил.

— Не мога да търпя този негодник — беше казал дядо му. — През цялото време седеше в стаята си, скимтеше, гореше някакви отвратително миришещи вещества и си говореше сам, докато останалите бяха на стената и се биеха. Нашите силни ръце и верни саби, да не забравяме и майсторството на нашите стрелци, прогониха врага. А след като опасността премина, този мошеник се измъкна от бърлогата си и взе да разправя, че успехът се дължал на него. Докато съм жив, в замъка няма да стъпи кракът на магьосник. Нъли се опита да спори със стареца.

— Съгласен съм, че този, когото изгони, беше много противен тип — каза той. — Но смяташ ли, че е разумно, приятелю, да отричаш всички магьосници? Човек не може да каже кога ще има нужда от магьосник. След като изгони този, и добре стори, не мислиш ли, че е разумно да намерим някой по-добър?

— Всички магьосници са шарлатани — отговори старецът.

И с това тури край на въпроса. Оттогава в замъка нямаше магьосник.