Царството на злото

ГЛАВА 6

Харкорт се прибра в стаята си късно. На трапезата имаше голяма веселба. Най-вече майка му бъбреше безспир за завръщането на брат си. Дядо му седеше необичайно мълчалив, изръмжаваше от време на време в отговор на запитванията и пиеше повече от обикновено. Абатът не каза почти нищо, а това не беше в неговия стил. Безсловесността му учудваше само на пръв поглед, защото през цялото време устата му беше пълна и той не можеше да говори. Глиганът се оказа много вкусен и абатът го оцени по достойнство; на светлината на свещите брадата му лъщеше от стичащата се мазнина. Останалите обаче последваха примера на домакинята и бъбреха наравно с нея. Вечерята мина необикновено весело.

Когато се върна в стаята си, Харкорт неочаквано откри, че няма никакво желание да си ляга, и докато крачеше неспокойно, разбра какво го тревожи. Проумя, че тревогата му идва от това, което абат Гай бе казал следобеда за падането на замъка Фонтин. През всичките изминали години семейството му много внимаваше да не споменава за трагедията в негово присъствие и той им беше благодарен за това. Мълчанието му бе помогнало в известна степен да забрави. От друга страна, беше чакал този поток от думи за случката, която се опитваше да заличи от ума си. Навремени беше успявал почти да я забрави, но тя никога не беше излизала напълно от ума му. Елоиз все още беше в мислите му, все още чакаше.

Харкорт спря неуверено насред стаята, загледан към писалището в ъгъла. Взе свещта от масата до леглото, отиде до писалището, постави я върху него и отмести стола. Седна, извади ключа и отключи най-долното чекмедже отляво. Извади книгата. Не му беше трудно да я намери: знаеше точно къде е. Сложи я на писалището, отвори я и премести свещта по-близо.

Ярките цветове, илюстрациите по полетата, винетките завладяха погледа му. На светлината на свещта всичко беше по-красиво, отколкото го беше запомнил, и той тежко въздъхна.

Взираше се в отворените страници на книгата и търсеше нежността — онази нежност, която бе изпитвал преди години. Не самосъжалението, не тъгата или безутешността, не горчивината, а нежността, изпълваща го с любов. Но не можа да я намери — тя беше избледняла много отдавна.

Книгата беше стара — отпреди столетия. Нейното създаване се губеше някъде в годините на отдавна забравения ренесанс, когато хората, след дълги векове мрак, отново бяха намерили в умовете и в душите си красота. Дълги години книгата бе принадлежала на семейството на Елоиз. Тя я беше получила от ръцете на покойната си баба. Елоиз му я даде — най-невероятният подарък, защото никой не бе подозирал, че той с часове ще се любува на красотата на една книга. Никой освен Елоиз. Тя прозря и му подари книгата — едно семейно богатство, дадено на човека, когото обичаше и който също я обичаше.

Опита се да си спомни думите и когато му даде подаръка, какво си бяха казали, но не можа; всичко беше отминало. Беше заличено, той знаеше това, от горчивината и тъгата. И сега, посред нощ, Харкорт най-сетне си даде сметка какво му струва тази горчивина. Тя беше докосвала тази книга; пръстите и я бяха прелиствали. Тя я бе ценяла, трябва да я е ценяла, както и семейството и в продължение на столетия. Но му я беше дала, тази Елоиз, от чието лице сега си спомняше само бръчиците около очите, когато се засмее.

Дълго съзерцава книгата, фината миниатюра, изобразяваща роби — едни прибират в кочините шопари, други, покачени на дървета, берат плодове, трети правят кръстци, докато жетварите жънат с превити гърбове; в далечината слабо се очертават стройните камбанарии и кули на замък, но не като този, в който живееше неговото семейство.

Във времето, когато бе нарисувана картината, хората са гледали на света с други очи — бяха видели деня по весел, а хората по-щастливи; Харкорт често се беше питал дали Елоиз не е мислила, че те двамата биха могли да гледат на света с такива очи, с каквито го е гледал древният художник.

Стоя дълго до писалището с примигващата свещ, втренчил в книгата невиждащ поглед. Съзерцаваше онова, което беше в ума му, опитвайки се отново да си спомни какво бе означавало то някога за него. Накрая затвори книгата, прибра я в чекмеджето, заключи го и сложи ключа на мястото му.

„Всичко се обърка — каза си той. — Нищо не стана.“ Паметта му изневеряваше и той не можеше да си спомни. Острото, вълнуващо чувство на любов между тях беше преминало. Прекалено дълго беше страдал.

Харкорт отиде до гардероба, извади дебело наметало и го сложи на раменете си.

Докато минаваше през залата, от един коридор се появи майка му — беше тръгнала на обичайната си вечерна проверка, за да се увери, че всички са си легнали. Откакто се помнеше, тя го правеше всяка нощ.

— Чарлз — каза неодобрително майка му, — трябва да си в леглото и да спиш. Днешният ден не беше лек.

— Ще изляза да глътна малко свеж въздух — отговори Харкорт.

— Същият си като баща си — човек отдаден на размисъл, на самонаблюдение, когото никой не разбра. Дори аз, която го обичах. Не съм сигурна дори дали той самият разбираше себе си. Това, че не го разбирах, може би произтичаше от факта, че бяхме много различни — той от тази сурова северна страна, аз от южната част на Галия, една мека и приятна, бих казала цивилизована страна, не като тази тук. Макар че, честно казано, с радост го последвах тук. Бих тръгнала с него накрай света. Където и да отидеше, щях да го последвам. Ти много приличаш на баща си, Чарлз, и трябва да се пазиш от мрачни настроения.

Майка му рядко споменаваше неговия баща, но Харкорт беше сигурен, че няма ден от живота и през който да не мисли за него. Той не помнеше баща си. Преди да навърши годинка, баща му беше убит по време на лов. Стрела беше пронизала гърлото му. Макар никой да не беше му казвал, той често се питаше дали баща му е имал такива врагове, че да забият стрела в гърлото му. Но какъвто и човек да е бил, сега той лежеше в гроба си в манастира заедно със своя баща и бащата на неговия баща и всички Харкорт, измрели, откакто е било построено абатството във владенията и с покровителство на рода Харкорт.

Чарлз израсна под грижите на дядо си по майка, който дойде от юг, за да помогне на дъщеря си да се справи с феодалното владение. Със себе си беше довел Нъли, а по-късно беше пристигнал и вуйчо Раул. Какво бе точното положението на майчиното му семейство на юг в Галия, той така и не разбра, макар да имаше впечатлението, че е било клон от голяма търговска къща. По едно време майка му надълго говореше за любимата страна, която била напуснала, но повече за самата страна, отколкото за положението на семейството си там. Това, че след смъртта на баща му не се беше омъжила повторно, беше предмет на много приказки в замъците и чифлиците по цялата река. Понякога Харкорт мислеше, че не се е омъжила не само от любов и вярност, а и от грижа за него — вероятно се бе страхувала, че ако се омъжи за някой недостоен човек, може да застраши наследството на сина си. С дядото в замъка нямаше нужда от друг мъж, за да се управлява феодалното владение. През годините, докато Харкорт придобие необходимите умения, старецът се беше грижил за владението като за свое собствено.

— Не стой дълго навън — посъветва го майка му. — Ти си млад и няма да ми повярваш, но наистина имаш нужда от сън.

Подвижният мост беше спуснат. Напоследък рядко го вдигаха, защото не ги грозеше никаква заплаха. Но на портата винаги имаше достатъчно охрана, която, ако се наложеше, можеше бързо да го вдигне. На портата беше старият Реймънд.

— Недей да стоиш дълго навън — предупреди го той — и не отивай надалеч. Наскоро чух да вият вълци. Цяла глутница. Ако искаш да глътнеш малко въздух, защо просто не се разходиш по стената?

Харкорт поклати глава.

— По това време вълците не нападат. В гората има достатъчно храна. Човек трябва да се плаши от тях единствено през зимата.

Реймънд измърмори нещо, но Харкорт не му обърна внимание — Реймънд винаги мърмореше.

Нощта беше тъмна. Закритата от облаци луна беше ниско на запад. Останалата част на небосвода беше ясна, осеяна с ярки звезди.

Той тръгна по склона към коларския път, който минаваше през житните ниви. Мисълта му се върна към деня, в който Злото беше вдигнало обсадата, а той заедно с малка, добре въоръжена група отиде да разбере какво се е случило с техните съседи, защото нападението — бяха сигурни в това — едва ли се бе ограничило само върху замъка Харкорт и манастира. Най-вероятно бе обхванало широк фронт от реката.

Всичко беше добре, докато не стигнаха до замъка Фонтин. Там Злото беше успяло да пробие отбраната и не беше оставило нищо живо — убити бяха дори кокошките. Тежка миризма висеше над замъка, навсякъде бяха разпръснати човешки тела. И не само човешки — имаше и други: огри, троли, дори няколко дракона и разни други отвратителни същества. Замъкът Фонтин беше паднал, но цената, платена от Злото за победата, беше висока.

Работата по събиране на мъртвите беше ужасна, опитите да се разпознаят телата — безрезултатни. Единственото решение беше да погребат в общ гроб труповете, които няколко дни бяха лежали на слънце.

— Тази работа не е за теб — бе му казал Реймънд. — Остави други да я свършат.

Харкорт бе поклатил упорито глава.

— Не, тя трябва да е тук и аз съм длъжен да я намеря. Тя трябва да бъде погребана отделно, а не да бъде хвърлена в трапа заедно с другите.

Гай, който се беше присъединил към тях, когато минаха покрай ограбеното абатство, също се опита да го разубеди, но Харкорт дори не пожела да го чуе.

Не я намериха, но Харкорт знаеше, че това не означава, че не е там. Много от мъртвите бяха разкъсани и така осакатени, че почти не приличаха на човешки същества. Най-лоши бяха личинките — личинките, пълзящи по мъртъвците.

Заровиха онова, което беше останало от хората, в общ гроб. Абат Гай — тогава обикновен монах — извърши богослужението, докато останалите, вързали шалове на носовете си, хвърляха пръст в ямата.

Харкорт стигна до края на житната нива и погледна назад към замъка. „Защо правя това? — запита се той. — Защо искам отново да изживея този ден с всичките му мъчителни подробности? Защо трябва сега да се разхождам в тъмнината и да мисля за миналото — сякаш искам страданието да продължи, сякаш искам да се вкопча в мъката и да накажа себе си за вина, която не съществува?“

Замъкът се издигаше като черна грамада, в която тук-там просветваше. Зад реката лежеше Пустата земя — среднощна тъмна маса под осеяния със звезди хоризонт. Там, отвъд реката, беше бърлогата на Злото. Там някъде, ако вуйчо му беше прав, беше призмата на Лазандра. Гай — Харкорт беше сигурен в това — сега лежеше буден в абатското си легло и мечтаеше да отиде в Пустата земя, за да спаси призмата, да я върне в абатството и да я сложи в храма. Той продължаваше да таи в душата си мисълта, че навремето тя е била подслонена в древната обител, на чието място днес се издигаше абатството.

Вдигна глава и погледна към звездите. Ето я Голямата мечка — първото от съзвездията, които му бе показал Нъли — двете звезди, които образуваха задната страна на небесната колесница, сочеха към висящата над хоризонта северна звезда.

— Винаги е на север — беше му казал Нъли. — Намери тази ярка звезда и посоките ще са ти ясни.

Изведнъж му стана студено. Но студът не идваше от тъмнината на нощта, нито от северозападния вятър. Харкорт знаеше, че идва отвътре, от самия него. Беше стигнал дотам, докъдето бе трябвало, и сега знаеше, че тази разходка в тъмнината му бе нужна, за да му припомни миналото. Спомни си го и сега с това минало беше свършено. Харкорт бавно тръгна назад към замъка.