Царството на злото

ГЛАВА 23

Бяха минали не повече от две левги и изкачваха един хълм, когато силите на Злото ги нападнаха. Показаха се на върха на хълма, съвсем наблизо пред тях, и се втурнаха надолу — подтичваха, подрипваха, скачаха, приближаваха се към жертвите си.

Нъли ги видя пръв и извика. Харкорт се озърна и видя три огъра да се насочват към него. Сега силите на Злото не идваха вкупом, както при катедралата, а разделени на малки групи. Абатът стоеше отляво и малко назад, а Нъли и римлянинът — отдясно, малко по-напред. Йоланда и Нан бяха зад тях. Тролът побягна. Папагалът беше хвръкнал от рамото на абата и кръжеше и крещеше. Гагоилите стояха най-отпред.

Харкорт, стиснал меча си, очакваше нападението на огрите и се опитваше да заеме по-сигурна стойка върху наклонения терен. Знаеше, че боят на склона ще е труден, но не можеше да направи нищо. „Такъв ни бил късметът — помисли той, — Да ни нападнат на гол хълм.“

Водещият огър беше почти върху него и той замахна с меча. Чу зад себе си радостния вик на абата, но нямаше време да погледне, за да разбере какво става.

Главата на огъра отхвърча. Бликна фонтан от кръв и трупът полетя към него. Харкорт се опита да се отмести, но се подхлъзна и не можа да избегне падащия огър. С крайчеца на окото си зърна как един от гагоилите се нахвърля върху другите двама огри от челната група, как приличните му на тояги ръце се стоварват върху тях така, както се стоварва падащо дърво. Огрите рухнаха.

При падането си Харкорт беше изпуснал меча и сега, подпрял се на ръце и на колене, се мъчеше да го достигне, проклинаше и се озърташе, очаквайки нещо да налети отгоре му. Но нищо не налетя.

Успя да докопа оръжието си, скочи и видя, че силите на Злото тичат надолу по хълма… отдалечавайки се от него, отдалечавайки се от всички. „Проклети глупаци! — помисли той. — Смятали са да ни унищожат като ни атакуват по нанадолнището.“ Атаката, както Злото сигурно добре разбираше, се беше провалила — при атакуване по нанадолнище нападателите минават покрай целта, без да могат да нанесат значителни щети.

Коленичила, Йоланда слагаше стрела на тетивата. Нан беше клекнала до нея. Малко по-нагоре абатът беше оставил жезъла и се пресягаше към лъка си. Атакуващите сили на Злото вече се обръщаха и се изкачваха по склона.

— Ще ги победим — измърмори Харкорт. Приказваше си сам. — Ще победим тия проклети копелета. Той пъхна меча в ножницата и се пресегна през рамото си, за да извади лъка от колчана. „Оръжие на страхливец — каза си той. — Ще използвам оръжие на страхливец, щом като няма друго.“ Би било лудост да хукне надолу с меч в ръка. Оттук щяха да избиват силите на Злото като зайци.

В подножието на хълма един трол падна със стрела в гърдите. Друг се катереше нагоре на четири крака. Харкорт вдигна лъка, опъна тетивата, докато перото на стрелата достигна почти до ухото му, пусна стрелата и се пресегна за друга. Тролът се просна. Стрелата потрепери между лопатките му. Точно зад трола един огър размаха ръце и падна, пронизан в гърлото.

От хълма слезе един гагоил и се настани до Харкорт. Друг зае позиция зад Йоланда. „Настаниха се да ни защитават — каза си Харкорт, — в случай че Злото дойде много близко. Гагоилите изглеждаха доволни, че силите на Злото падат, поразявани от стрелите.“

Някои от по-малките сили на Злото, главно импи и гоблини, заотстъпваха надолу. Очевидно куражът им не стигаше за такава битка. Но по-големите — троли, огри и харпии — продължаваха нагоре. Една харпия подскочи тежко във въздуха и размаха отчаяно криле да излети. Харкорт хвърли поглед наляво. Там беше Нъли с готова стрела на тетивата. Деций стоеше, стиснал меча си. Летящата харпия се сви във въздуха, замаха безпомощно с криле и се строполи на земята.

Два огъра паднаха последвани от един трол. Фронтът на настъпващите сили на Злото се разколеба. Стрелите летяха към тях, все повече тела падаха. После линията се разкъса и силите на Злото хукнаха да бягат.

Харкорт въздъхна облекчено и пъхна лъка в колчана. Отстъпващият враг беше извън обсега на оръжието му. Деций дойде при него и каза:

— Отново ги разбихме. — Харкорт вдигна рамене. — Само малка група. Няколко младоци, жадни за слава.

— Преценката им беше лоша — поясни римлянинът. — Тактиката неправилна. Втурнаха се право към нас. Не можаха да спрат. Преди да успеят да спрат, вече ни бяха подминали.

— Следващия път няма да постъпят така — каза Харкорт.

— Може да няма следващ път.

— Ще има — увери го Харкорт. — Много са и са решили на всяка цена да ни убият.

— Йоланда каза, че имало някакво убежище.

— Не можем да разчитаме на него. Информацията и може да не е вярна. А дори и да има, може да сме го подминали.

Двама гагоили бяха отишли сред убитите и събираха стрелите. Абатът и Нъли дойдоха при Харкорт и Деций. Йоланда и Нан се изкачваха по хълма.

— Добре ли са всички? — попита Харкорт.

Изглежда, бяха добре. Деций имаше рана на рамото — един трол го беше закачил с ноктите си. Лявата ръка на Нан беше ожулена от камък. Останалите нямаха никакви наранявания.

— Дай да видя ожуленото — каза Харкорт на Нан.

— Няма нищо, милорд. Ожулих се при падане.

Тя се пресегна и стисна ръката му, благодарна за неговата загриженост. Той погледна ръката и и видя червения камък на пръстена. „Рубин — беше казала Йоланда. — Не някаква евтина стъклена дреболийка, а безценен рубин.“ Камъкът блестеше на слънчевата светлина, сякаш в него гореше огън. Не можеше в парче стъкло да се крие такъв огън.

— Добре — рече Харкорт. — Тогава да тръгваме.

Заизкачваха се по хълма. Нан вървеше до Харкорт.

— Какво мислиш за приятелите гагоили? — попита тя.

— Не мисля нищо — отговори и Харкорт. — Но се радвам, че са тук. Нямах време да помисля.

— Те са силни съюзници — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Харкорт. — Спасиха ни при нападението в катедралата.

— В тях има магия — каза Нан. — Който ги е изрязал, е вложил магия в тях.

— Може би ти знаеш кой може да ги е изрязал.

— Не, не знам — отвърна тя. — По едно време мислех… И спря, без да довърши мисълта си.

— По едно време какво? — попита Харкорт.

— Няма значение. — Нан поклати глава. — Старите надежди са мъртви. Най-добре е да си останат мъртви.

Харкорт забърза напред, изравни се с Йоланда и попита:

— Какво казва раковината?

— От известно време мълчи — отговори Йоланда. — Последния път ми говори, когато се изкачвахме по хълма. Каза, че убежището е право пред нас.

— Далече ли е?

— Не каза.

— Надявам се да не е много далече — рече Харкорт. — Ако предположението ми е вярно, силите на Злото се събират. Следващия път ще дойдат много.

От високото по-хълма се зададе един гагоил. Когато дойде при тях, той хвана ръката на Харкорт и посочи надолу. Харкорт се обърна и видя силите на Злото бавно да се изкачват. Бяха далече и не можа да различи какви са — плътна линия от черни тела, които бавно се движеха напред. От тях се излъчваха решимост и сила — смъртоносна сила.

— Все още са на хълма под нас — каза тихо Йоланда.

— Този път няколко стрели няма да ги спрат — отвърна Харкорт. — Може би ще ги забавят, но няма да ги спрат.

Деций ги настигна запъхтян и каза:

— С тази глупава атака са целели да ни спрат, да ни задържат, за да могат да се съберат повече.

— Вероятно — съгласи се Харкорт. — Оттатък по хълма може би идват още. Ще ни стиснат като в менгеме.

— Във всеки случай трябва да построим позицията си на върха на хълма. При това положение няма никакъв смисъл да бягаме. Само ще се разделим и ще ни избият един по един — обади се абатът.

— Съвсем вярно — съгласи се Деций. — Трябва бързо да се изкачим на върха и да заемем позиция.

Билото беше съвсем наблизо. Абатът беше прав — само това можеха да направят. Но там всичко щеше да свърши. Малката им група не можеше да устои на пълчищата на Злото. Този път гърбът им нямаше да е защитен от катедралата и силите на Злото щяха да ги обградят от всички страни. Сигурно Злото щеше да плати висока цена, но те не можеха да направят нищо за спасението си.

Над тях прозвуча вик. Харкорт вдигна глава и съзря на върха човек с вързоп на гърба, нисък, гладко избръснат, с потъмняло от слънцето, почти черно лице. Държеше тояга и я размахваше към тях. Беше с парцаливи панталони и овчи кожух с козината навън. Абатът ахна от изненада.

— Амбулантният търговец! За Бога, амбулантният търговец!

— Идвайте горе — извика търговецът. — Тичайте!

— Търговецо — провикна се Йоланда, — какво търсиш тук?

— Как какво, дете? — отвърна той. — Дошъл съм да ви спася. Да ви спася от собствената ви чудовищна глупост.

Когато стигнаха на билото, Харкорт видя от другата страна дълбока долина, покрита с мъгла. Не беше утринно изпарение. До него абатът дишаше тежко.

— Друго проклето мочурище! Отказвам да газя.

— Уверявам те, че не е мочурище — каза амбулантният търговец. — Бягай право надолу и се шмугвай в мъглата. Там ще бъдеш на сигурно място. Не се бави.

Харкорт понечи да възрази. Тук на върха поне имаха възможност да продадат скъпо живота си, но ако ги настигнеха, докато бягат надолу, или ги нападнеха в долината…

— Хайде, глупако! — изрева амбулантният търговец. — Не чу ли какво казах на абата?

— Няма да отида — отвърна Харкорт. — Ще остана тук и ще се бия.

— Самичък? — попита амбулантният търговец. Харкорт се огледа и видя, че наистина е самичък, защото останалите вече тичаха надолу.

— Самичък — отвърна Харкорт. — Да, ако трябва, ще се бия самичък.

— Ти като че ли не ми вярваш много — каза търговецът.

— Изобщо не ти вярвам — отговори Харкорт. — Вярвам само на здравата си дясна ръка и на Всемогъщия Бог.

— Нещастен идиот! — изкрещя амбулантният търговец. — Не разбираш ли какво ти казват? Това долу е убежище, В тази мъгла никакво Зло не може да влезе. В нея всички сте на сигурно място.

Харкорт погледна надолу по пътя, по който бяха дошли. Сега силите на Злото бяха по-близо, почти по средата на хълма, и бързо напредваха. Оттам се чу яростен рев, от който кръвта му замръзна. Абатът и другите вече достигаха мъглата, която забулваше долината.

— Аз тръгвам — каза амбулантният търговец. — Моля те да дойдеш с мен. Безсмислено е да се изправиш самичък срещу тях.

Харкорт вдигна рамене.

— Предполагам, че си прав. — Той се усмихна свирепо. — Но ако тази долина не е убежище…

— Убежище е. Уверявам те, че е убежище. И хукна надолу.

Харкорт го последва.

Влязоха в първия тънък воал от мъгла. Харкорт спря и се обърна.

Силите на Злото тичаха към него, крещяха, от устите им излизаше пяна, приближаваха се, готови да го убият.

Но не можаха, да го обградят. Преди да достигнат до най-рядката мъгла, те спряха, започнаха да падат и да се търкалят, да дращят с нокти по земята. Падаха един върху друг, на купчини, и с всички сили се мъчеха да спрат преди да докоснат опасната линия на мъглата. Крещяха и лаеха от ярост, подскачаха, ревяха с всички сили, размахваха стиснати юмруци, протягаха пръсти, с блестящи нокти.

Харкорт потрепери. „Бях обзет от глупава гордост — каза си той. — Бях готов да застана срещу тях. Никой човек не може да се опре на тази огромна сила. Още при първата атака щях да падна разкъсан на парчета, изподран и изпохапан, смазан и захвърлен. Само за секунда от мен нямаше да остане нищо, което да наподобява човешко същество.“

Мъглата ги беше спряла. Мъглата и заклинанието. Той разбра, че мъглата сама по себе си не представлява нищо — тя беше просто физическа проява на заклинанието. Как и защо на това място, дълбоко във вътрешността на Пустата земя, имаше такава силна магия?

Силите на Злото бяха започнали да се оттеглят нагоре по хълма. Сега вървяха бавно, тътреха се. Първата вълна на ярост и гняв беше преминала и те отстъпваха без желание да убиват, без мисъл за отмъщение.

Харкорт се обърна и погледна към долината. Беше тясна, осеяна с големи камъни и със стари достолепни дървета. Над тях като защитна покривка лежеше плътна тишина. Абатът се изкачваше към него, мърмореше и пухтеше.

— Ти, проклет глупако — започна той задъхан, — искаше да се изправиш срещу тях. Искаше да ни прикриваш. Не повярва ли на амбулантния търговец?

— Не — отговори Харкорт. — Не му повярвах. На какво основание трябваше да му повярвам? С неговата фалшива раковина, с приказките му за Пророкуващия кладенец и с предупреждението му да се пазим от дракони…

— Раковината ни съобщи за това място — каза абатът.

— А амбулантният търговец се изправи заедно с Нъли и Йоланда срещу Древните.

— Може би — отвърна Харкорт. — Но дори и Йоланда не е съвсем сигурна.

— Орк! — изкрещя папагалът.

— Ела, приятелю — каза абатът. — Забрави за момент всичките си мисли за бой със силите на Злото. Сега поне не се налага да се бием с тях. Бъди благодарен, че все още сме живи.

— Благодарен съм — отвърна Харкорт.

— Тогава ела да слезем при другите. Запровираха се между камъните и дърветата и скоро стигнаха при останалите, които стояха на кръгла полянка. Йоланда дотича до Харкорт и възкликна:

— Ти си се спасил! Безпокоях се за теб. Видях, че стоиш на върха. Стори ми се, че спориш с амбулантния търговец. Защо трябваше да спориш с него?

— Той не спореше — обади се абатът. — Стоеше там, за да ни защитава.

— Не е вярно — призна Харкорт. — Не повярвах нито дума на магьосника.

— Ти не вярваш на нищо, което не можеш да пипнеш — каза абатът. — Чарлз, ти си изпълнен с противоречия. Романтик и циник…

— Сега не е време за философстване — прекъсна го Йоланда. — Всички сме живи и здрави и единствено това има значение.

Тя хвана Харкорт за ръка и го поведе към другите, които се бяха събрали в средата на поляната.

— Искам да знам обаче какво ще правим сега? — каза Харкорт. — След като стигнахме до това убежище ще бъдем ли принудени да останем тук, без да можем да продължим от страх да не се натъкнем на скитащи сили на Злото?

— Затова можем да поговорим по-късно — отговори Йоланда.

— Чувал ли си някога за такова място? — попита Деций.

— Още не мога да повярвам — отговори Харкорт. — Всеки момент магията може да се вдигне и силите на Злото да се нахвърлят с вой върху нас.

— Не трябва да се страхуваш от тях — каза амбулантният търговец. — Това място съществува от столетия. Аз самият го използвам, когато Злото се развилнее и нямам къде да се скрия.

— Но какво е това място? — попита Харкорт. — Защо е точно тук?

— Това е мястото, където е погребан онзи неизвестен легендарен светец, чиято душа, казват, била затворена в една призма — отговори амбулантният търговец. — Макар душата му да е открадната, мястото съществува. Знаете легендата, нали?

— Знаем я. А ти сигурно знаеш, че призмата е скрита тук някъде — изтърва се абатът.

Амбулантният търговец го погледна изненадано и каза:

— Не, не знам.

— Гай, сега не е време да приказваме за това — намеси се Харкорт.