Царството на злото

ГЛАВА 3

Вуйчото на Харкорт лежеше на сламеника в кухнята, завит чак до брадичката с овча кожа. Косата и брадата му бяха бели, лицето мършаво — череп с опъната върху него кожа. Спеше. Затворените му клепачи приличаха на тънък пергамент.

— Така е, откакто Джийн го пренесе тук — каза жената на мелничаря. — През живота си не съм виждала толкова изтощен човек. Джийн го повдигна и аз се опитах да му дам малко супа, но той заспа с лъжицата в уста.

— Къде е Джийн?

— Тръгна по пътеката да види дали не би могъл да помогне. Не го ли срещнахте?

— Не — отговори Харкорт. — Може да е тръгнал по пътеката към замъка. Ние идваме от манастира. Йоланда научила, че съм там, и дойде да ми каже. Дядо ми ще прати хора да занесат вуйчо у дома.

— Може да остане тук — каза жената на мелничаря. — Не ни пречи. Срамота е да го будим. Нека си почине. Бедният човек, трябва много да е преживял.

— Много мило от твоя страна — отвърна Харкорт, — но дядо чака в замъка. Мисля, че беше загубил надежда отново да види вуйчо Раул. Този път отсъства много дълго и нямаше никаква вест от него. Не че някога е имало. Старецът ще брои всяка минута, през която ще очаква отново да види сина си. А и майка ми. Тя вероятно сега се суети да му приготви стая и да направи любимата му гозба…

— Как е майка ти? — попита жената на мелничаря. — Добре ли е старият господар? Вие винаги сте били толкова добри към нас. Спомням си как дядо ти бързо ни обади, когато Злото прекоси реката. И успяхме да избягаме в замъка и да намерим защита…

— Джийн изплати дълга, който смяташе, че има към нас за това предупреждение — отвърна Харкорт. — Той се би смело на стената. Нали тогава го раниха. Имаме нужда от хора като него. — Йоланда приближи с висока кана в ръка.

— Заповядай, милорд — каза тя. — Глътка бира. Обаче не струва.

— Вашата бира винаги е била добра — отвърна Харкорт. — Ако не ме лъже паметта, Джийн прави чудесна бира.

Той взе каната и я надигна. Беше прав, Джийн наистина правеше чудесна бира.

После загледа внимателно вуйчо си. Раул мърмореше в съня си, едната му ръка нервно потръпваше.

— Може да мине доста време, докато дойдат хората от замъка — каза Харкорт и се обърна към Йоланда: — Ще бъдеш ли така любезна да ми покажеш дърворезбите си?

— За мен това ще бъде чест, милорд.

Той допи бирата, сложи каната на масата и излезе подир девойката. Лъчите на залязващото слънце блестяха върху повърхността на реката, която шумно се плъзгаше надолу и мълвеше нещо с онзи дълбок, поверителен тон, присъщ на големите реки. Над поляната се носеше лекият, приятен аромат на горски цветя, нацъфтели под сенките на дърветата. „Приятно място — каза си Харкорт. — Би било добре да остана известно време тук, за да се наслаждавам на гласа на реката и аромата на цветята.“

Йоланда го заведе до една малка барака край реката. Южната стена, издигната само наполовина, осигуряваше светлина.

— Стряхата отгоре — обясни Йоланда — пази от дъжда, пък и на сянка и на течение дървото съхне по-добре. Тя отвори вратата и покани Харкорт да влезе. Той пристъпи и спря поразен.

Подпрени до стената стояха дърворезби, някои полузавършени, други, доколкото можеше да определи неопитното му око, почти готови. На полиците бяха наредени дърворезби на глави, не само човешки, но и на чудовища, които не можеше да назове. Тук-там имаше и други изображения — пано с роза с обвита около нея лоза, няколко малки коня, котка и котета, волска каруца и воловар. Но най-много бяха главите.

— Трудно се намира добро дърво — сподели Йоланда. — Всяко дърво си има своите качества. Най-добри са черешата и кестенът, но той се намира много трудно. Има в изобилие дъб, но пък обработката му не е лека, а и трябва да се цепи и да се проверява. Добри са някои по-меки дървета, но те не могат да се полират.

В края на една полица стоеше гагоил1 — толкова грозен и безформен, че чак беше красив. Муцуната му заемаше половината лице, ушите му бяха като на прилеп, ноздрите широки, устата голяма и с остри зъби, устните дебели и провиснали.

— Не разбирам как си измислила някои от фигурите — каза Харкорт. — Този гагоил например…

— На сградата на манастира има скулптури на гагоили — обясни Йоланда. — С разрешение на абат Гай ги разгледах и някои от фигурите са оттам.

— Разбирам — отвърна Харкорт. — Не ми мина през ума. Никога не съм ги разглеждал подробно.

— Аз ги разглеждам — каза Йоланда. — И ги запомням. После ги променям мъничко. Опитвам се да им вдъхна живот. Искам да ги направя като истински. Този гагоил е чудовище, но аз се опитах да го направя живо, дишащо чудовище. Докато работех над него, му говорех и ми се струваше, че ми отговаря. Опитах се да го направя да изглежда така, сякаш може да говори.

Жената на мелничаря подаде глава през вратата и каза:

— Вуйчо ти се събуди. Опитва се да говори. Каза няколко думи, но така фъфлеше, че нищо не разбрах.

— Идвам — каза Харкорт и тръгна към вратата. В кухнята той коленичи до сламеника и каза: — Вуйчо.

— Чарли? Чарли, ти ли си?

— Да, вуйчо. Дойдох да те заведа у дома. Дядо е в замъка и те очаква.

— Къде съм, Чарли?

— В мелницата на Джийн. Джийн, мелничаря.

— Значи съм отсам реката.

— На сигурно място си, отсам реката.

— Отвъд Пустата земя ли съм?

Харкорт кимна.

— Добре — каза Раул. — Много добре. Най-после съм спасен.

— Ще те пренесем в замъка.

Раул стисна рамото му. Беше кожа и кости.

— Чарли — прошепна той. — Чарли, намерих я.

Харкорт се наведе по-ниско и каза:

— Не се тревожи. Не се мъчи да говориш. Ще ми кажеш по-късно.

— Намерих я, но не можах да я взема. Те бяха много. Но знам къде е. Знам, че съществува, че не е просто легенда. Не е, глупава история.

— Вуйчо, за какво говориш?

— Призмата — прошепна вуйчо му. — Призмата на Лазандра.

— Искаш да кажеш онази…

— Онази — отговори вуйчо му, — в която е затворена душата на светеца.

— Но, вуйчо…

— Казвам ти, че знам къде е. За малко щях да я взема. Щях да я взема, но…

— Не сега — спря го Харкорт по-грубо, отколкото искаше. — Не можем да обсъждаме този въпрос тук. Трябва да те закараме у дома.

— Пристигат мъжете от замъка — обади се от вратата жената на мелничаря. — Слизат по пътеката.