Царството на злото

ГЛАВА 17

Вечерта решиха да не палят огън. Ядоха студена храна и гребаха с шепи вода от поточето. Лагерът им беше в тъмна падина между два вълнообразни хълма, под огромни дървета. През цялата нощ бухаше бухал.

Харкорт сънуваше Елоиз. Беше ранна пролет. Той стоеше до коня и сред осеяна с цветя поляна, вдигнал очи към нея. Около тях имаше конници. Трябваше да тръгнат на далечно пътуване и бяха нетърпеливи. Той си каза, че не може да ги пусне да тръгнат, преди да види лицето и. Но лекият пролетен ветрец развяваше кичур коса пред лицето и и той не можеше да го види. Всеки път, когато мислеше, че ще го зърне, вятърът отново развяваше косата и и закриваше онова, което бе видял. Тя не му говореше, не му се усмихваше, не вдигна ръка да отмахне този кичур; тя изобщо не му помогна. „Елоиз! — извика той. — Елоиз!“ И когато извика името и, другите ездачи започнаха да се отдалечават и тя тръгна с тях. Харкорт се опита да тича заедно с нея, но конят и беше много бърз, а краката на Харкорт нещо не бяха в ред. Той не можеше да ходи, както обикновено, а сякаш газеше в дълбок до коленете поток. Молеше я да почака, но Елоиз не се спря, а продължи да се отдалечава. Конят премина в галоп и я отнасяше все по-далеч от него. Той се опита да не откъсва очи от Елоиз и коня и, но тя се изгуби от погледа му. Опита се да я намери. Не успя. Тя беше един от конниците, но той не можеше да каже кой точно. Поляната опустя. Когато се обърна, за да се прибере у дома, Харкорт откри, че се намира сред непозната местност.

Имаше замък, но не като онзи, в който живееше. Този беше като от приказките, почти нереален, с остри камбанарии и високи кули, които сякаш висяха във въздуха между земята и небето. Отляво се простираше нива с узряло жито. Едни селяни правеха кръстци, други се полюшваха пред тях, а сърповете им проблясваха на слънцето. Зад нивата имаше овощна градина. По дърветата се бяха накачили хора да берат плодове, на земята имаше ведра и кошници, които чакаха да бъдат напълнени и занесени вкъщи. Далеч отдясно се чу вик. Той погледна нататък и видя свинари да прибират стадото си: размахваха сопи и си подвикваха.

Изведнъж в съзнанието му изплува споменът за местността, сред която стоеше. Отначало му се бе сторила непозната, но не беше непозната. Някъде в миналото я беше виждал. Изведнъж си спомни. Това беше миниатюрата на една от страниците на книгата, подарена му от Елоиз. Рисунката оживя. Сърцето му примря от радост и той затича към замъка. „Защото — каза си той — Елоиз е в замъка и аз ще я намеря там и отново ще видя лицето и.“ Но тичаше на едно-място и колкото и да се напрягаше, изобщо не се преместваше. Замъкът стоеше, където си беше, ни по-далече, ни по-близко, висеше между небето и земята. Той трябваше да отиде там, да достигне до портата, да се изкачи на камбанариите, да извика така силно, та Елоиз да разбере, че е там, и да излезе, за да го посрещне. Харкорт напрегна сили, размаха ръце и се наведе напред, задъхан от усилие.

Чу зад себе си вик. Погледна през рамо и видя, че групата конници, с които беше заминала Елоиз, се връща. Конете препускаха с всички сили, а ездачите, приведени над гривите им, ги пришпорваха. Най-отпред с развята от вятъра коса препускаше Елоиз, пришпорваше коня си и викаше заедно с всички.

Групата препускаше право към него. Беше съвсем очевидно, че искат да го прегазят. Преглъщайки от страх, той направи нечовешко усилие да се освободи от онова, което го държеше. Успя и хукна встрани като преследван заек. Зад него ехтяха ударите на конските копита, обграждаха го, стъпваха тежко; голите зъби на конете блестяха. Дъхът му спря. Една огромна ръка го хвана за гърдите и го притисна. Харкорт се препъна, падна и изведнъж се събуди задъхан от тичането, свит на топка от падането.

Бухалът бухаше подигравателно. Някъде в тъмното се кикотеше папагалът на абата. Дърветата развяваха клони над него. Той чувстваше движението им в тъмното и от време на време виждаше пред тях неумолимата, студена светлина на звездите. Гората беше мрачна и влажна.

Харкорт се надигна и седна. От едната му страна се тъмнееше някаква купчина. Сигурно беше спящият Нъли. Не беше възможно да е абатът, защото смехът на папагала, който трябваше да е с него, идваше от другата страна. Отметна одеялото и стана. Прошумоляха стъпки. Той се обърна към звука, а ръката му машинално стисна дръжката на меча.

— Какво има, Чарлз? — обади се абатът.

— Нищо — отговори Харкорт. — Събудих се от един сън.

— Лош ли беше?

— Смущаващ. Сънувах Елоиз.

Абатът пристъпи по-близо. В тъмното приличаше на сянка.

— Чарлз, не трябва да храниш големи надежди. Измислицата на вуйчо ти…

— Знам, че е измислица. В страна като тази не е трудно да се съчиняват какви ли не измислици. Но тя породи в мен надежда.

— Трябва да се приготвиш за разочарование.

— Знам, Гай. Но толкова се надявам! И все пак…

— Какво все пак? Какво искаш да кажеш с това „все пак“?

— В съня ми Елоиз се опита да ме прегази. Не самата тя, а други, които бяха с нея. Тя яздеше най-отпред. Препускаха към мен, а аз бягах и бягах.

— Ненужно обременяваш съвестта си с Елоиз, Чарлз. Прекалено често мислиш за нея. Ти виниш себе си, без да имаш някаква вина. Опитваш се да си я спомниш, сякаш това е някакво изкупление. Може би се опитваш да поддържаш надеждата си като поддържаш спомена за нея.

— В мочурището шепнеха много гласове. Те произнасяха нейното име.

— Чух ги — каза абатът. — Но не споменаваха името и.

— На теб просто не са говорили за нея.

— Нито на теб. Твоето въображение и чувството ти за вина са те накарали да чуваш нейното име. Вина, която не трябва да поемаш, тъй като няма причина за това. Чарлз, докога ще продължаваш да се самоизмъчваш?

— Аз не го смятам за самоизмъчване.

— Не, ти смяташ това за безсмъртна любов към една жена, чието лице не можеш да си спомниш. Ти живееш като монах, търсиш изкупление, без да имаш нужда от изкупление. Трябва да се опиташ да снемеш това бреме от плещите си.

— Гай, ти си суров човек. Ти нямаш ни…

— В моето поприще понякога трябва да бъда суров — отвърна абатът.

— Сбъркахме ли, Гай? — попита Харкорт. — Ние предприехме това пътешествие, движени от чувствата си. Аз по Елоиз, ти по затворения светец.

— Може би — отвърна абатът. — Може би стана точно така. Но това не означава, че нашата цел е по-малко благородна. Това също е достатъчно благородна причина да бъдем тук.

— Питал ли си се някога какво може да излезе от всичко това? Да предвидиш края?

— Нямам дарба на ясновидец — каза абатът. — Имам единствено здрава вяра в Бога. Не трябва да се питаме защо сме тук. Когато в тъмнината на нощта стоим на стража срещу силите на Злото, може би дори обградени от тях, мислите ни винаги, са мрачни. В тъмното човек не трябва да се вглъбява в себе си. Тогава всички мисли са черни и всички надежди са слаби.

— Може би си прав — отвърна Харкорт. — Защо не ме оставиш да довърша дежурството ти? Не ми се ляга. Страхувам се сънят да не се върне.

— Ще ти бъда благодарен, ако го направиш — съгласи се абатът. — Едва се държа на крака. Те, бедните, трябва да носят голям товар.

— Орк! — изкрещя папагалът.

— Няма нищо тревожно — каза абатът. — Глупавата птица продължава да буха, а на север имаше много вълци. Цяла нощ слушах как вият. Май се събират. Но доста далеч от нас, за да представляват някаква заплаха.

— Мушкай се под одеялото — посъветва го Харкорт. — Вземи и моето.

Дълго след като абатът се беше омотал в одеялата, Харкорт стоеше, без да помръдва, заслушан в непрестанното бухане на бухала. От време на време далеч на север се чуваше виене на вълци. „Необичайно е за това време на годината — каза си той. — Обикновено вият в края на есента и през зимата и много рядко през пролетта и лятото. Сигурно става нещо, което е ги е раздразнило.“

Очите му привикнаха към тъмнината и той различи свитите тела на тримата. Абатът вече хъркаше. Папагалът мърмореше. Бухалът най-после млъкна. През дърветата в гората бавно се запроцежда светлина. Харкорт закрачи тихо напред-назад, за да се стопли. После вдигна другарите си.

— Още е тъмно — оплака се абатът. — Още не се е съмнало.

— Достатъчно светло е, за да видим накъде да тръгнем сряза го Харкорт. — Тръгваме веднага, а след час-два, когато слънцето се покаже, можем да спрем за закуска. Може би ще имаме възможност да запалим огън и да си готвим. Абатът погледна Йоланда с надежда. Тя кимна.

— Мисля, че ще можем. Имаме нужда от топла храна. Може би овесена каша.

— С бекон ли? — попита абатът.

— С бекон — отвърна Йоланда и му се усмихна.

— Е, това си е друго — развесели се абатът. — От студената храна ми става тежко.