Царството на злото

ГЛАВА 21

Катедралата беше най-голямата постройка, която Харкорт беше виждал — колосална сграда с извисяващи се островърхи каменни камбанарии. На всички страни се спускаха раздвижени покриви, които подчертаваха архитектурното и изящество. В светлината на изгряващото слънце цветните стъкла на прозорците лъщяха в червено, зелено и синьо. В тази постройка имаше вградено някакво чудно и безсмъртно великолепие. Докато я гледаше, Харкорт се питаше как е възможно тя да е дело на човешки умове и ръце.

Заобикаляше я ниска каменна ограда, доста грубо поставена в сравнение с великолепието на катедралата. На места беше порутена. Отвъд нея растяха много плодни дървета, някои вече нацъфтели.

Намериха пролука в стената и влязоха в градината. Заобиколиха западния ъгъл на постройката и излязоха на покрития с калдъръм преден двор, откъдето широко стълбище водеше към входа на катедралата, навремето затварян с тежки дъбови врати. Сега едното крило, откачило се от пантите, лежеше на камъните, а другото висеше полуотворено. От свода над вратата ги гледаха озъбени или ухилени гагоили.

Харкорт им хвърли бегъл поглед и по-скоро почувства, отколкото видя, че в тях има нещо странно. Някои бяха различни, някак си по-гладки, по-нежни от другите. Отново погледна и вече не беше така убеден, че се различават.

— Йоланда — каза той, — не смяташ ли, че в някои от гагоилите нещо не е в ред? Струва ми се, че не изглеждат еднакви.

— Не трябва да изглеждат еднакви — отговори тя. — Скулпторът, използвайки въображението си, им дава различен вид.

— Нямам това предвид — възрази той. — Не изражението на лицата, а структурата на материала. Сякаш са направени от различен камък.

— Възможно е — отговори Йоланда. — И все пак… чакай, разбирам какво имаш предвид.

— Има няколко — каза той, — които ми напомнят на гагоила в твоята работилница.

Тя рязко пое дъх.

— Май си прав. Някои изглеждат като изрязани от дърво. Не от камък, а от дърво. Ако е вярно…

— Но в това няма никакъв смисъл. Защо едни ще са от камък, а други — от дърво?

— Не знам. Изглежда, няма никаква причина. Може някои от оригиналните да са се счупили и да са заменени с дървени, докато бъде намерен някой, който може да ги изляла от камък.

— Временно?

— Да. И въпреки това няма смисъл.

— Стига приказки за гагоили — прекъсна ги абатът. — Не сме дошли тук да обсъждаме архитектурните достойнства на катедралата. Хайде да се захващаме с търсенето на онзи свещеник.

— Откриването му може да се окаже доста трудна работа — каза Нан. — Той е затворен човек. Сякаш се страхува от посетители. Вечно се крие.

— Странно — обади се Нъли. — Тук сигурно е доста самотен. Човек би очаквал, че ще се радва на посетители и че ще излиза да ги посреща.

Нан поклати глава.

— Той е странен човечец. С мен разговаря само веднъж. Виждала съм го много пъти, но винаги бегло.

— Значи е тук от дълго време? Не е новопристигнал?

— Мисля, че е тук от много отдавна.

— Силите на Злото сигурно знаят за него. Имаш ли впечатление, че се опитва да се скрие от тях? Че може би се страхува от всички?

— Силите на Злото сигурно отбягват това място. Уханието на светост едва ли им се нрави.

— Но не ги възпря, когато ни нападнаха — отбеляза абатът. — Убиха всички, които намериха, и отмъкнаха всичко, до което се докопаха.

— Може би уханието на светост в твоето абатство е било отслабено от аромата на бъчвите вино и жените, които криеш там.

— Нека не се впускаме в разправии за миризмите и да не спорим за степента на светост — намеси се Харкорт.

— Оставям намека ти без внимание — отвърна абатът с достойнство. — Изобщо не си струва да ти отговарям.

И тръгна към отворения вход. След, секунда колебание останалите го последваха, но щом прекрачиха прага, спряха. Абатът също беше спрял. Далеч пред тях, потънал в мрак, се простираше корабът. Случайни лъчи слънчева светлина се процеждаха през цветните витражи и подсилваха призрачността на мястото. Празнотата на огромното пространство сякаш пулсираше от слаб тътнещ звук. Харкорт затаи дъх и се заослушва, за да чуе откъде идва тътенът. Приличаше му на дихание на някакво чудовище. Абатът пристъпи една-две крачки напред, а празнотата на кораба грабна слабия звук от стъпките му, усили го и го запрати в пространството, където той постепенно заглъхна.

От двете страни на кораба се издигаха величествени колони. Между тях блестяха с призрачна белота гробове, някои съвсем скромни, други с излегнали се върху тях фигури или коленичили ангели, по-бели от самия гроб. Отляво и отдясно имаше сводове, през които се отиваше в многобройни параклиси.

Когато очите им привикнаха към мрака, Харкорт започна да вижда по-ясно вътрешността, но това не му помогна, защото единственото, което имаше за гледане, бяха колони и гробове, богато украсен съд за светена вода и висок олтар в края на кораба. Освен това той имаше чувството, че необятността и пустотата се разширяват. „Ако свещеникът, когото търсим — каза си той, — реши да се скрие от нас тук, изобщо няма да го намерим.“ Високо по стените имаше стенописи, някога може би ярки, но отдавна избелели. В полумрака почти не се различаваха.

„Ухание на светост“ — беше казала Нан, но на това място нямаше никакво ухание на светост. Миризмата на тамян беше изчезнала преди векове. Единственото в изоставената преди много столетия постройка беше празнотата.

Абатът се затътри напред и другите го последваха. Ехото множи шума от стъпките им, сякаш по камъните стъпваха стотици крака.

Търсеха внимателно, проверяваха и най-невероятните ъгълчета — параклисите, съдохранилищата, галериите, криптите, откритите дворове и помещенията, където се бе събирал катедралният съвет, кухните и трапезариите, библиотеките със стотици свитъци по лавиците. Навсякъде всичко беше покрито с прах. Краката им вдигаха облаци прах, те го вдишваха, кихаха, а ехото превръщаше кихането им в непрекъснато бучене, сякаш кихаха милион духове. Отначало се опитаха да викат свещеника, но скоро се отказаха, защото това пораждаше толкова силно и непрестанно ехо, че ако той беше тук и желаеше да им отговори, нямаше да го чуят.

Навсякъде имаше гробове — не подредени, а разхвърляни къде ли не, някои в най-неочаквани и скрити ъгли. Каменната плоча на един беше паднала или бутната и лежеше счупена на пода, а мухлясалите кости все още стояха в гроба. Ангелът над друг гроб беше обезглавен, а главата, разбита на парчета, лежеше на пода. Един съд за светена вода беше катурнат и голяма част от изкусната му резба беше счупена.

С изключение на свитъците, намерени в библиотеката, не беше останало нищо ценно. Всичко от олтара беше свалено. Шкафовете, в които трябваше да се съхраняват одеждите, скъпоценната утвар и други ритуални предмети, бяха празни.

— Катедралата най-вероятно е ограбена — отбеляза Нъли.

— Може и да не е — каза абатът. — Добрите отци може да са отнесли всичко, за да го спасят от Злото.

Накрая, когато излязоха от катедралата, за да проверят в далечното източно крило един малък параклис, така умело прикрит, че едва не го подминаха, намериха човека, когото търсеха, или по-точно онова, което бе останало от него.

Костите на разпадналия се скелет лежаха на пода. Около тях имаше парчета черен плат — може би от расото. По костите още имаше късчета месо и хрущял. Нъли взе черепа и го вдигна, за да го видят останалите. Долната челюст все още се държеше: четири от предните зъби, два долни и два горни, липсваха.

— Това е нашият свещеник — каза Нъли.

Харкорт кимна.

— Да, вуйчо спомена за липсващи зъби. Това правело говора му неразбираем.

— Гули — каза Нъли.

— Гули — повтори Харкорт. — Гули или харпии.

— Нали каза, че силите на Злото отбягвали места като това — обърна се абатът към Нан.

— Гулите не — отвърна тя. — Онова, което се отнася за другите сили на Злото, не важи за гулите. Те гледат само да напълнят търбусите си с месо.

В един ъгъл на параклиса имаше нещо като легло от одеяла и овчи кожи. До грубо огнище стояха тиган и котле. Стената до огнището, някога със стенописи, беше опушена.

— Тук е живял — каза абатът. — Тук е прекарвал дни, изпълнени с размисъл.

— И тук е умрял — допълни Нъли. — Може да са го нападнали, докато е спял. Ако съдим от онова, което намерихме, не е станало много отдавна.

— И с това се оказваме в безизходица — заключи Харкорт. — Сега никой не може да ни каже как да стигнем до вилата.

— Трябва да търсим на запад — каза Нъли, — Това поне знаем.

— Ще я намерим — обади се Йоланда. — Сигурна съм, че ще я намерим.

— Трябва да съставим план — каза Харкорт. — Не можем да търсим във всички посоки.

Събраха костите в едно одеяло от леглото и ги пренесоха в градината. Изкопаха плитък гроб и ги положиха, а абатът извърши богослужение и погребален обред.

— Не му знам името — тъжно каза абатът накрая. — Единственото, което можех да направя, бе да го наричам нашия напуснал ни брат. Все пак ми се струва, че това е напълно достатъчно при съществуващото положение.

— Според мен мина добре — каза Нъли. — Ти вложи в ритуала цялото си сърце. Беше подходящо облечен и обзет от покъртителна печал.

Абатът го погледна възмутен.

— Пак ли се подиграваш?

— Скъпи ми абате, знаеш, че никога не се подигравам. Дори и през ум не ми минава.

Харкорт се надяваше, че поредното заяждане скоро ще премине, и се направи, че не чува. Тръгна обратно към предната част на катедралата. Йоланда вървеше до него, а останалите се влачеха подире им.

— Не ми излизат от ума изрязаните от дърво гагоили — каза Харкорт. — Приличат, много на онзи, който видях в твоята работилница. Мога ли да изкажа едно предположение?

— Ако го направиш, милорд — каза тя, — много ще сбъркаш.

— Но ти си идвала тук.

— Не. Никога не съм влизала толкова навътре в Пустата земя. И никога не съм оставала достатъчно дълго, че да изрежа гагоилите, ако това имаш наум.

— Точно това си мислех. Трябва да разбереш защо си го помислих. Приликата на твоя гагоил с тези над вратата…

Тя поклати глава.

— Не бих могла да изработя такова нещо. Тези са изработени от гений. Направени са толкова добре, че за случайния наблюдател приличат на каменни. Само истински проницателно око може да ги различи от каменните. Някой ден може би и аз ще имам такова умение и усещане, каквито са били необходими за тяхното изработване. Но дори и тогава не ще мога да ги направя, защото нямам необходимите инструменти. Моите са изковани от Джийн.

— Нямах предвид нищо друго освен най-искрен комплимент — каза Харкорт.

— Благодаря ти — каза тя.

Абатът ги настигна, седна тежко на стълбището, хвана се с две ръце за главата и промърмори:

— И сега какво ще правим?

— Ще продължим на запад — отговори Нъли. — Продължаваме да търсим онова, за което дойдохме.

— Но ние се движим слепешката — Възрази абатът. — Не знаем къде отиваме. Може да минем покрай нея, без да разберем. Може да е зад хълма, покрай който сме минали, или скрита в някоя долина и никога няма да я видим. Ние сме като деца, загубени в тъмна гора. Това сме ние.

— А какво търсите? — попита Нан.

— Вила — отговори Харкорт. — Една стара римска вила. Някои я наричат дворец, но според нас най-вероятно е вила.

— Не мога да ви помогна — каза Нан. — Не знам за такава вила.

— Ще продължим да търсим — рече Харкорт — и ти ще дойдеш с нас.

— Аз, трябва да събера корени и билки — възрази Нан. — Като свърша с тях, се връщам в колибата си. Но трябва да призная, че изпитвам силно желание да продължа с вас. Не знам целта на вашето пътуване, но отдавна не съм била сред хора от моята раса, и при това толкова приятни. — Тя погледна Йоланда и продължи: — Това мило дете ми напомня за моето детство. Когато бях на нейната възраст, приличах на нея.

— Много мило — каза Йоланда.

— Една мисъл ме измъчва — обади се абатът. — Защо е бил убит добрият отец? Той е прекарал тук много години и злите сили не са го закачали. Дали не са научили, че е разговарял с Раул и затова да са го убили?

— Възможно е — каза Харкорт.

— Единствената причина, поради която гулите убиват, е гладът — каза Нан. — Добре ги познавам. Знам какви мръсни същества са.

Харкорт бавно тръгна през двора, спря до стената и се загледа в пустошта отвъд нея. След малко щяха да се впуснат в тази пустош, за да продължат търсенето си на запад. Но този път, както беше казал абатът, щяха да вървят слепешката. Единственото, което знаеха, бе, че трябва да вървят на запад. Имаше вероятността срещнат хора, които да им помогнат, но тази вероятност бе много малка. През цялото си пътуване досега бяха срещнали само трима души — амбулантния търговец, стареца с папагала и Нан.

Да, търсенето им в известен смисъл изглеждаше невъзможно. И все пак след като бяха дошли толкова близко, след като бяха изминали целия този път, не можеше и дума да става за връщане. Някой го дръпна за ръкава. Обърна се и видя трола.

— Сър, вие ми се сърдите — каза той.

— Не обичам тролите, ако имаш предвид това — отвърна Харкорт. — Изобщо. А теб още по-малко. Ти си не само злобен но и глупав.

— Не съм злобен — заоправдава се тролът. — Аз, съм най-скромният измежду тролите. Те ме изгониха, когато ги помолих за помощ. А преди това ми се присмиваха, защото мостът ми беше много малък и мизерен.

— А сега изобщо нямаш мост. Нямаш къде да свреш глава и… Я почакай! Може би има мост.

— Искаш да кажеш…

— Чуй ме — каза Харкорт. — Ако ти намеря мост, ще престанеш ли да ми додяваш?

Тролът кимна.

— Има един мост над реката между Пустата земя и моите владения, откъм южната страна. Построен е много отдавна от римски инженери. Предполагам, че под северния му край е възможно да живеят троли, макар да не съм чул, но под южния не живее никой. Мостът, за който ти казвам, не е в Пустата земя, а в земя, която ще ти е чужда. Понякога дори враждебна.

Гласът на трола потрепери.

— Враждебността не ме плаши, стига да не е много голяма. Тролите в тази земя също са враждебни към мен. Но мостът, за който говориш, трябва да е голям.

— Голям е. И е над буйна река.

Тролът поклати глава.

— Там няма да ми е удобно. Няма да го чувствам като мой дом. Ще е много величествен за мен. Целия си живот съм прекарал под един мъничък мост и…

— Добре, тогава върви по дяволите — озъби му се Харкорт. — Посочих ти мост. Ако искаш иди, ако не искаш — недей, но повече не ме занимавай с това.

— Но, сър, имам много голяма нужда от мост. Един много малък мост, който да мога да нарека свой дом.

— Това е много лошо — каза Харкорт. — Ако моят мост е много голям за теб…

— В тази страна всички мостове са заети — отвърна тролът. — Никой не ме пуска да се приютя, а аз съм такъв малък трол и искам толкова малко, и ми е толкова тъжно…

— Добре — отвърна Харкорт. — Изглежда, трябва да направя нещо, за да се отърва от теб. Искам да направя така, че повече нито да те виждам, нито да чувам за теб. Трябва по някакъв начин да удовлетворя твоята нужда, за да се отърва, нали? Тръгвай с нас, но гледай да не се вреш в краката ми. И повече никакво хленчене.

— Да, сър — обеща тролът. — Никакво хленчене.

— Ако се върнеш с нас — продължи Харкорт, — ако ние се приберем живи и здрави у дома, ще ти построя мост. Един малък мост, мизерен мост, груб мост, който да отговаря на твоята незначителност.

— Милорд! — извика тролът. — Какво мога да направя за теб?

— Можеш да се махнеш от очите ми — каза Харкорт. — Не ми се мяркай. Не ми говори.

— Благодаря ти — рече тролът. — Благодаря ти, благодаря ти… И побягна. Харкорт пак се загледа в пустошта и си помисли:

„Проклет трол. Подсмърчащо, уплашено, жалко, хленчещо, молещо за някакъв глупав мост същество. Когато ме дръпна за ръкава, трябваше да го изритам. Защо му обещах мост — за Бога, да му построя мост? За да се отърва от него? Не, не беше само това.“

„Бедното същество — беше казала Нан. — Много му трябва мост.“ Но не само тролът имаше нужди. Те също имаха нужда да намерят вилата, да…

Между дърветата нещо се движеше. Отначало беше само някакво блещукане, което бягаше от дърво към дърво, после се появи второ блещукане, което също се стрелкаше между дърветата. Харкорт стоеше напрегнат, наблюдаваше, опитваше се да разбере какво ли може да е. Може би бяха просто птици. Може би беше прекалено възбуден. Откакто бяха тръгнали, непрекъснато се оглеждаше за Злото, очакваше Злото. Може би беше достигнал до състояние, в което зад всеки храст да вижда Злото?

Почака, но нищо не се случи. Нямаше други блещукания и Харкорт реши, че просто си е въобразил. Нищо не се прокрадваше — просто му се привиждаше. Дворът на катедралата беше съвсем спокоен в сънливия слънчев следобед.

Харкорт бавно се обърна и тръгна към стълбището, където седяха другите. Не можеха да останат повече тук. Трябваше да тръгват. Приятно е да се седи на слънце, но сега не беше време за това. Когато всичко свършеше и се върнеха у дома, щяха да имат достатъчно време да седят на слънце и да бездействат.

Внезапно абатът скочи и вдигна жезъла си. Другите също наскачаха.

— Силите на Злото! — изрева абатът.

Харкорт се извъртя с меч в ръка и ги видя да нахълтват през вратата. Огри и троли, банши и гули, харпии и гоблини. Цяло адско котило се изливаше през тясната порта.

Над главата му изсвистя стрела и един огър пред него се препъна и се хвана за гърлото. Между пръстите му се подаваха все още потрепващите пера. Газейки по тялото на падналия, другите продължиха напред озъбени, протегнали лапи с остри нокти. Настъпваха мълчаливо — освен шума от стъпките им по калдъръма не се чуваше нищо. „Тази тишина е изпълнена с по-голяма заплаха — помисли Харкорт, — отколкото, ако бяха нахлули с рев.“ В тишината се чувстваше с ужасяваща сигурност тяхната цел. Напредваха така, сякаш имаха да вършат сериозна работа и са решили да я свършат без излишно суетене.

С крайчеца на окото си видя абата — огромен и як, вдигнал високо жезъла, устремен решително напред, сякаш нищо не може да го спре. Нъли също се втурна напред, брадвата му проблясваше като светкавица над главата му.

Отдясно един трол падна със стрела в гърдите. Харкорт не погледна назад, но знаеше откъде е дошла стрелата. Йоланда стоеше на стълбището със смъртоносния си лък и стреляше методично, без да бърза, а стрелите и попадаха точно в целта. „Имаше нещо между дърветата — каза си Харкорт. — Видях, че има нещо; нещо се криеше. Не беше въображение. Ако бях останал още малко, ако се бях взрял малко повече…“

Един огър се хвърли върху него, но той вдигна острия си като бръснач меч и удари с всичка сила. Главата на огъра се разцепи на две, плиснаха кръв и мозък. Стоманата беше свободна за следващия удар. Един хленчещ трол се протегна към него, но преди Харкорт да го порази, жезълът на абата се стовари върху него и хленченето секна. Абатът весело крещеше, а жезълът му размазваше силите на Злото без никакви признаци на умора. „Твърде много са — помисли Харкорт. — Колкото и да убием, ще останат достатъчно и накрая ще ни премажат.“

Една харпия подскочи във въздуха и се хвърли върху него, и в същия миг една стрела я прониза в шията. Харпията падна право върху главата на огъра, който го приближаваше отляво. Жезълът на абата се стовари върху главата на огъра и той изчезна, смачкан от напиращите зад него сили на Злото.

Пред очите му всичко тънеше в червена мъгла от гняв и отчаяние — може би повече от отчаяние. Отдясно стоеше Нъли, а брадвата му беше толкова червена, колкото и мъглата, сред която се биеше Харкорт.

Но между него и Нъли стоеше още някой. Боец с меч — най-истинското и смъртоносно оръжие. „И това не е наред — каза си Харкорт. — Нали аз единствен нося меч.“ Чувстваше, че до него има някой и че е човек, но нямаше време да се обърне и да погледне, нито да се учудва. Беше благодарен, че до него има друг меч, който се бие срещу силите на Злото — но нямаше време за нищо повече от това.

Нещо изскочи срещу него и Харкорт удари, за да пререже гърлото му. Огър или трол, той не знаеше — всичките започнаха да му изглеждат еднакви. Бяха се превърнали в безличен враг, който той режеше и сечеше. Ужасни същества с блестящи зъби и безмилостни, разкъсващи нокти; единственото, което човек можеше да прави, беше да ги удря колкото се може по-силно и по-често.

Загуби чувството си за време. Нямаше минало, нямаше и бъдеще, а само кипящо настояще. Препъна се в гърчещите се на земята тела и се подпря, за да не падне. Облетите с кръв камъни бяха хлъзгави. Изглеждаше невероятно, че продължават да се държат, че устояват на атаката. Като че ли от някаква тръба се изсипваха все нови и нови сили на Злото, които заместваха убитите, и техният брой не намаляваше.

Отново и отново стрелите безпогрешно достигаха нападателите и намаляваха натиска. Харкорт знаеше, че Йоланда продължава да изпраща стрелите си от стълбището на катедралата. Никой от силите на Злото още не я беше достигнал — тя поваляше всеки, който се опитваше да се доближи до нея.

Абатът все още беше от лявата му страна, а от дясната трябваше да е Нъли, макар че откакто бе започнал боят, той рядко го зърваше. Беше възможно Нъли да е повален и той да не знае. Пак отдясно, малко по-нататък, святкаше вторият меч.

Изведнъж върху глутницата срещу него и абата се хвърли нещо много голямо, втурна се напред, заудря и заблъска. Целият фронт на Злото се отдръпна назад, защото нещото не беше едно — бяха повече: големи, масивни същества. Сега, когато около него се освободи малко пространство, Харкорт можа да види какви са — ниски, ъгловати гагоили, които се движеха напред на къси, яки крака, размахваха силните си, прилични на криваци юмруци и размазваха силите на Злото, които се изпречваха пред тях. Гагоилите се врязаха в редицата им, пукаха глави, чупеха ръце и крака. И силите на Злото заотстъпваха.

Гагоили? Откъде дойдоха гагоилите и защо застанаха на страната на хората в боя срещу Злото? Единствените гагоили, които бе виждал, бяха онези над вратата на катедралата. И онзи на Йоланда. Възможно ли бе да са същите? „Те трябва да са — каза си Харкорт. — Нали няма други.“ Погледна бързо през рамо и видя, че гагоилите над вратата са намалели, че много от местата, които бяха заемали, са празни. На стълбището пред вратите стояха Йоланда и Нан, и двете с лъкове. Откъде пък Нан бе намерила лък и стрели?

Отново обърна глава към Злото. Но сега силите на Злото ги нямаше или поне той, не можеше да ги достигне. Те изскачаха от портата, а гагоилите ги гонеха и смазваха онези, които успяваха да достигнат. Движеха се мълчаливо, не издаваха никакъв звук — смъртоносни, неумолими, решени само да убиват. Харкорт видя, че всички гагоили са дървени — същите, които заместваха каменните. Бяха слезли от местата си над вратата на катедралата.

В следващия миг зърна чужденеца, който се беше бил до него, и възкликна:

— Деций!

Римлянинът вдигна меча си за поздрав и каза:

— Привет, Харкорт. Добра работа свършихме, нали? Беше облечен, в лека броня, а от шлема на главата му висеше раздърпано, счупено червено перо. Останалите ги нямаше. — Външният ми вид е малко смачкан — засмя се стотникът. — Не е като на онзи наперен офицер, когото срещна край реката.

— Мислех те за умрял — призна Харкорт. — Видяхме мястото на сражението — тоест, зърнахме го отдалеч. Потърсих червените ти пера, но…

— Нали ти казах, че нашият жаден за слава трибун ще ни вкара в гроба — отвърна Деций.

— Да. Спомням си.

— И с изключение на мен го направи. Убеден съм, че аз съм единственият оцелял.

Накуцвайки, при тях дойде Нъли. Лявата му страна червенееше от кръв.

— Един огър ме одра. — каза той в отговор на въпросителния поглед на Харкорт. — Драскотина. За момент се разсеях и го допуснах много близко тоя мръсник.

— Ти куцаш!

— Нещо ме удари по крака. Не знам какво беше. Може би някой от гагоилите. Впрочем откъде се взеха те? И кой е този нов помощник?

— Не го ли видя при замъка? Един от римляните.

— А, да — рече Нъли. — Не се ли казваше Деций? Не си спомням точно. Римлянинът се поклони.

— Деций Аполинарий Валентуриан. На вашите услуги, сър.

Откъм портата дойде абатът и заяви:

— Всичките се пръждосаха. Гагоилите продължават да ги преследват в гората. А бе тези гагоили май са същите, които стояха над вратата.

— Те са — отвърна Харкорт.

— Бог — каза абатът — понякога се намесва по най необичаен начин, за да спаси Своите чада. — После се обърна към Деций и попита: — Ти си римлянин, нали? Забелязах те, докато се, биехме, но нямах време да приветствам твоето присъединяване към нашите редици.

— Всички бяхме много заети — каза Деций.

Откъм стълбището дойде Йоланда, следвана от Нан.

— Отидоха ли си? — попита тя. — Наистина ли ги няма?

— Отидоха си, дъще — отвърна абатът, — и това се дължи главно на твоята точна стрелба. И на твоята, Нан. Виждам, че и ти имаш лък.

— Това е твоят лък — отговори Нан. — Нали когато седна на стълбището, свали колчана и лъка. Аз не съм добър стрелец, но все пак умея малко да си служа с това оръжие. Стрелях само от време на време, когато ми се струваше, че ще улуча. Гледах да не пропилявам напразно стрелите. Йоланда ги използваше по-добре от мен.

Навсякъде около тях, чак до портата, лежаха трупове, на силите на Злото, много от тях пронизани със стрели.

— Трябва да си приберем стрелите — каза Йоланда. — В случай че пак се върнат.

— Точно сега няма да се върнат — каза, абатът. — Може би по-късно ще се прегрупират и пак ще опитат. Но не веднага. А ако някои от тези тук все още проявяват признаци на живот, аз ще се погрижа да умрат.

— Ти си най-кръвожадният свещенослужител, когото съм срещал — каза Нъли.

— В цялата история е имало воюващи свещенослужители. — отвърна абатът. — Вярно, не подозирах, че и аз съм такъв.

— Повече от сигурно е, че си такъв — каза Деций. — През живота си не съм виждал толкова смъртоносен жезъл.

— Ти си ранен — каза Нан на Нъли. — Целият си в кръв.

— Нищо ми няма — отвърна Нъли, — Само драскотини.

— Ами тогава — подхвърли абатът, — намажи се с онзи мехлем. Ще бъда щастлив да те държа, докато Чарлз го втрива в раните ти.

— Мисля, че не трябва много да се застояваме тук — намеси се Харкорт. — Не след дълго силите на Злото ще се съберат и ще се върнат. Оставихме си нещата в катедралата до самата врата. Трябва да ги вземем и да тръгваме без много разтакаване.

— Отново сме принудени да бягаме — каза абатът. — Откакто сме в тази проклета земя, непрекъснато бягаме.

— Има случаи, когато бягството е по-добро от доблестта — каза Деций.

През портата влезе един гагоил. Миг по-късно го последва втори.

— Видях ги да слизат от фасадата на катедралата — каза Йоланда. — Не повярвах на очите си. Гагоилът се изкачи тежко по стълбището, без да казва нищо и без да гледа към тях. Движеше се право напред и когато стигна до стената на катедралата, започна бавно и тежко да се катери. Вторият гагоил също се изкачи по стълбището и започна да се катери по стената.

— Ще отида да събера стрелите — каза абатът.

— Ще ти помогна — рече Йоланда.

Харкорт пристъпи към римлянина и му подаде ръка. Деций я стисна.

— Благодаря ти — каза Харкорт.

— Беше ми приятно да се бия заедно с теб и с другите двама — отвърна стотникът. — Питам се дали ще имаш нещо против, ако дойда с вас? Дали няма да е много нахално от моя страна?

— Ние имаме нужда от още един меч — отговори Харкорт. — Ти си храбър боец.

— Чудесно — каза Деций. — В момента бездруго нямам какво да правя.

Чу се шум от стъпки и откъм портата се зададе още един гагоил. Той отиде до стълбището, но не се изкачи на фасадата, а се настани на калдъръма и зачака.

Нан заведе Нъли до стълбището, накара го насила да седне, свали шала от раменете си и избърса кръвта от лявата му страна. Лицето на Нъли беше изкривено от болка.

— Не се тревожи за мен — запротестира той. — През живота си съм имал много по-тежки рани и винаги съм оцелявал.

— Млъкни и ме остави да видя — сряза го тя. — По късно ще приготвя отвара, която заедно с мехлема, с който намаза абата, ще ти помогне да оздравееш. Ти каза, че са само драскотини, и наистина изглежда така, но трябва да сме сигурни.

— Какво смяташ да правиш? — полита Нъли. — Няма ли да останеш и да събираш билки и корени?

Тя поклати глава.

— Не мога. Силите на Злото ме видяха, че стоя срещу тях с лък в ръка.

— Не можеш да се върнеш в колибата си. Ще те намерят.

— Знам — каза тя. — Не ми остава нищо друго освен да дойда с вас. Мога да ходя бързо. Няма да ви бавя.

— Сигурен съм, че ще ходиш много по-бързо поне от абата. Той винаги пуфти и диша тежко, и иска да спираме, за да почива.

— Абатът — каза тя укорително — е духовно лице, но и добър боец.

— Вярно е — съгласи се Нъли.

Върнаха се и други гагоили и няколко от тях се изкачиха по фасадата, за да заемат местата си. Двама обаче станаха, наредиха се до онзи на калдъръма и зачакаха.

Абатът и Йоланда се върнаха със стрелите, които бяха измъкнали от труповете. Няколко минути по-късно към тях се присъединиха и Харкорт и Деций.

— Как е Нъли? — попита Харкорт Нан.

— Точно както каза — отговори тя. — Само драскотини. Кървенето почти спря. Лечението може да изчака до вечерта, когато ще спрем да нощуваме.

— Тя идва с нас — съобщи Нъли.

— Така и предполагах — кимна Харкорт.

Като се изключеха мъртвите сили на Злото, натъркаляни по калдъръма, всичко останало си беше както преди. Дворът на катедралата все така тънеше в полусън. Слънцето беше все още високо и ако тръгнеха сега, щяха да изминат доста път до залеза. Харкорт посочи тримата гагоили, застанали до стълбището, и попита:

— Какво ще правим с тези?

— Не знам — отвърна Нан. — Това са онези, които не се изкачиха по стената, за да заемат местата си. Чудя се какво чакат.

— Ела и ми помогни да пренесем торбите — каза Харкорт на абата. — Вземаме ги и тръгваме.

— Къде ли е нашият трол? — попита Йоланда, — Някой виждал ли го е?

Никой не го беше виждал.

— Сигурно се е изплашил, още щом е зърнал какво се задава — каза Нъли. — Лично аз не го обвинявам.

Откъм портата дойде още един гагоил и застана до останалите трима. Харкорт и абатът слязоха по стълбите с торбите.

— Позволи ми да взема твоя багаж — каза Деций на Нъли. — Все пак си ранен. Нъли се поколеба, после се съгласи.

— Щом искаш. Но утре сам ще си ги нося.

В боен строй се насочиха към портата. Четиримата гагоили, които не се бяха качили на фасадата, тръгнаха след тях.