Царството на злото

ГЛАВА 24

Беше паднал мрак. Бяха свършили с вечерята и сега седяха край огъня. Четиримата гагоили стояха на стража с лица, обърнати навън.

Харкорт седеше замислен, без да обръща внимание на бъбренето на другите. През деня бяха изследвали омагьосаната долина. Тук, където бяха влезли, тя беше тясна, но по-нататък хълмовете от двете и страни ставаха по-ниски и тя се разширяваше. В подножието на хълмовете от двете и страни имаше дълги редици камъни, отърколили се по склоновете. В централната част долината беше покрита със стара гора и на много места дърветата бяха толкова близко едно до друго, че клоните им се преплитаха. Растителността под тях беше малко, но пък бяха нацъфтели растения, които обичаха сянка.

Мъглата не се разсейваше и слънцето не се виждаше. Цареше необичайна тишина. Всички звуци бяха смекчени и приглушени. Падналите листа бяха влажни и не шумяха под краката им. На няколко пъти Нъли и Харкорт се изкачваха по склоновете до места, където мъглата беше по-рядка, и оглеждаха за следи от силите на Злото. Нямаше.

— Тук са — каза Нъли. — Не са си отишли. Чакат ни.

— Няма скоро да се откажат — допълни Харкорт. — Знаят, че сме като затворени в кошара.

— Можем да останем, докато се откажат да чакат — предложи Нъли. — Все някой ден ще им омръзне.

— Някой ден — отбеляза Харкорт — ще останем без храна. Запасите ни са доста оскъдни и освен това сега имаме три гърла повече.

— В потока има риба — каза Нъли. — А може да има и дивеч. Видях зайци. От време на време може да мине и по някоя сърна.

— Въпреки това ще дойде ден, когато ще трябва да излезем оттук.

— Можем да обсъдим въпроса. Сигурно ще намерим начин да се измъкнем.

— Не съм сигурен, че разбирам какво става — каза Харкорт. — Амбулантният търговец ни даде да разберем, че това място е омагьосано, защото светецът, който се опитал да изгони Злото, бил погребан тук. Можеш ли да допуснеш, че самият акт на погребение може да създаде магия?

— Не съм запознат с магиите, както може би са запознати много други, но ми се струва, че погребението не може да създаде такава силна магия, каквато, изглежда, е тази.

— Тогава тя трябва да е дело на няколко магьосници или на един, много могъщ, който е създал система за вечна защита на смъртното тяло на нашия светец.

— В тази страна — каза Нъли — някога е имало много магьосници — някои с добри, други с лоши намерения. Може би те са обединили силите си, за да отдадат почит на онзи, който е бил най-велик от всички тях.

— Искаш да кажеш, че светецът може да е бил магьосник?

— Не, съвсем не искам да кажа това. Той може наистина да е много свят човек. Но понякога ми се струва, че няма голяма разлика между светец и магьосник.

— Йоланда сподели нещо, което ми се струва странно. Тя каза, че амбулантният търговец е много малко известен магьосник, но че имал много голяма сила. Тоест бил принуден да се прави на слаб магьосник, за да не привлича внимание.

— Не ми изглежда такъв.

— А може би това е част от неговата маскировка?

— Може и така да е — съгласи се Нъли.

Докато седеше в осветения от огъня кръг, Харкорт си спомни, че при обиколката им в долината имаше нещо неземно. Това не бе реално място. То беше откъснато от реалността. Там, отвъд завесата на мъглата, чакаше Злото. Там бе истинският живот. Тук Злото стоеше на почетно разстояние и ходеха по килим от листа, който не шумолеше под краката им. Тук, пред огъня, част от нереалността беше намалена. Самият огън правеше мястото по-реално.

— Според мен има два проблема — може би не проблеми, а по-скоро един проблем и един въпрос — чу се гласът на Деций. — Проблемът е: как да излезем оттук? Въпросът: защо изобщо сме тук и къде искаме да отидем?

— Ако искаме да бъдем честни, Чарлз, може би сега е времето да им кажем — обади се абатът. — Йоланда със сигурност вече се е досетила, но нито Нан, нито Деций…

— Прав си — съгласи се Харкорт. — Защо не им кажеш?

Знаеше, че вече няма причина, поради която да продължават да пазят тайната си. Може би Йоланда трябваше да знае още от самото начало. Сега, когато всички бяха хванати в капан от Злото, Нан, Деций, а може би дори и амбулантният търговец трябваше да знаят за рискованата им мисия. Абатът се настани удобно и започна:

— Това е дълга история. Ще почна от самото начало, за да разберете по-добре…

„Точно в неговия стил — помисли Харкорт. — Да започне от самото начало, да опише грижливо всички предпоставки, да не пропусне нищо. Ако аз трябваше да я разкажа, не бих постъпил така. Но може би абатът я разказва по-добре.“

Всички слушаха внимателно разказа на абата — без да шават, без да задават въпроси. Разказът продължи невероятно дълго, защото абатът не пропусна нищо, а разказа всичко с най-големи подробности.

— Ето как стоят работите — завърши абатът. — Всичко ви разказах.

За момент слушателите продължиха да мълчат, после Деций каза:

— Разбирам, че вие не знаете къде точно се намира вилата — мястото, където се надявате да намерите призмата и може би Елоиз.

— Знаем само, че е на запад оттук, може би не много далеч — отговори абатът. — Сигурно сме близко до нея.

— Това е същината на проблема — каза Харкорт. — Не може да е далеч оттук, но не знаем точно къде е. — Той се обърна към амбулантния търговец. — Какво ще кажеш ти? Може би знаеш? В твоята пещера ти ни каза много малко, всъщност нищо, което не знаехме…

— Не мога да ви помогна — отговори търговецът. — Но тук може би има други, които могат да помогнат.

— Други? Намекваш за Нан?

— Аз не знам. — Нан скочи. — Чувала съм за призмата, но това, което разказа тази вечер абатът, е съвсем ново за мен. Нямам представа…

— Лейди Маргарет — обади се тихо амбулантният търговец, — защо не престанеш с този маскарад? Преди няколко часа разбрах коя всъщност си ти. Срещнах те преди много години. Спомняш ли си нашата среща?

— Да, спомням си — отговори Нан. — Беше на едно тържество. — И говорихме за магия. Още тогава ти усилено търсеше логика в магията.

— Вярно е — съгласи се Нан. — И ти не ми помогна. Доколкото си спомням, ми се присмя.

— От време на време дочувах за някаква луда, която живеела в гората и била лекар на Злото — каза амбулантният търговец. — Нито за момент не ми мина през ума, че може да си ти. Не можех да допусна, че тази луда може да е онази красива, очарователна жена, която бях срещнал за кратко преди толкова години. Понякога си мислех да потърся тази магьосница, за да си поговорим с нея, но всеки път нещо ми попречваше и така и не можах да го сторя.

— Всичко това е съвсем вярно — отговори Нан, — но аз се промених. Много се промених. Вече не съм нито красива, нито очарователна, каквато бях. Превърнах се във вещица. Толкова се промених, че дори такъв магьосник като теб не може да ме познае.

— Видях пръстена ти — каза амбулантният търговец. — Рубина, пълен с огън. Този скъпоценен камък не може лесно да се забрави. Ти го носеше, когато те срещнах. Сега, когато отново го видях, потърсих и други неща като доказателство за твоя благороднически произход. Начинът, по който държиш главата си — гордо, когато никой не те гледа. Изтънчената ти реч…

— Достатъчно, магьоснико. Не оспорвам нищо от казаното. Но не разбирам защо искаш да ме разкриеш. Не виждам какво би спечелил от това. На теб то не може да ти помогне с нищо, както не може да навреди на мен, макар да не разбирам защо ще искаш да ми навредиш. Нали съм обикновена луда стара вещица.

— Права е — обърна се Харкорт с леден глас към амбулантния търговец. — Не виждам никакъв смисъл в това, което направи. Тя беше доволна такава, каквато е…

Амбулантният търговец вдигна ръка да го спре и каза на Нан:

— Когато те видях, с теб беше и твоята дъщеря. Чудно малко същество…

— Мъртва е — отговори Нан. В гласа и нямаше никаква емоция, никаква надежда, никаква вяра. — Сигурно е мъртва. Избяга с един трубадур, който си беше втълпил, че може с песни да омагьоса Злото.

— Търси ли я?

— И търсих, и питах. Питах дори силите на Злото. Когато споменах какво търся, те само ми се изсмяха. Дошла е с нейния трубадур в Пустата земя. Сигурна съм, че го е направила. С онзи лекомислен трубадур, който си въобразяваше, че може да омагьоса Злото. Сигурна съм, че е била тук.

— Тя е още тук — каза амбулантният търговец. — Тя и нейният трубадур, който почти омагьоса Злото. И двамата лежат тук заедно с нашия мистичен светец и с много древни магьосници, които са били много по-големи от днешните. Такива, пред които дори не съм достоен да застана. Те са онези вечно живи духове, които не умират истински, а продължават да живеят, които могат да преодолеят бариерата на смъртта и да ни докоснат…

Той спря за момент и вдигна ръце над главата си. От разперените му пръсти изпращя мълния.

— Те са тези — извика той, — които могат да ни дадат отговор.

И отговорът дойде. Дойде с пронизителния звук на незнайна песен, извиси се във въздуха с нарастващ блясък, пронизан от мълнии и изпълнен с тътнеж, който ги повали на земята.