Царството на злото

ГЛАВА 9

Харкорт лежеше по корем в гъсталака на края на гората и наблюдаваше как играят еднорозите. Никога не беше виждал еднорог — беше чел и слушал безброй разкази за тях, но никога не ги бе виждал. Наистина бяха прекрасни, както разправяха. Абатът Гай беше от лявата му страна, Йоланда от дясната, а Нъли до нея. Лежаха един до друг, скрити в гъсталака, и наблюдаваха еднорозите. Харкорт беше сигурен, че абатът също като него никога по-рано не е виждал еднорог. Йоланда със сигурност бе виждала, макар очевидно да беше също толкова очарована, колкото и те двамата. За Нъли не знаеше — Нъли може и да беше виждал еднорози, но той изобщо беше загадка и никой не можеше да каже нищо за него.

Повечето еднорози подскачаха на поляната пред тях. Един стоеше спокойно настрана, два други лежаха. Вероятно бяха по-стари животни, отдавна отказали се от игрите. Останалите скачаха в тревата, тичаха, гонеха се, позираха за всеки, който би имал шанса да ги види в цялото им великолепие. Бяха бели, лъскави и гладки, сякаш току-що излезли от обора, където са били под грижите на съвестен коняр. Роговете им блестяха на обедното слънце.

Нямаше феи. Йоланда, която вървеше напред да разузнава, се беше върнала да им съобщи за еднорозите. „Ако искате да ги погледате — беше им казала, — внимавайте да не ви видят. Там, където има еднорози, често има и феи, защото феите просто душа дават за еднорози. Не знам защо е така. Но е вярно, че когато видиш еднорози, трябва да се оглеждаш и за феи. Скрийте се добре и внимавайте. Феите са бърборани — ако ни зърнат, ще отлетят като стрели, за да разнесат новината.“

Така че те се промъкнаха дотук много внимателно. Харкорт никога не беше чувал, че еднорозите и феите са приятели, но и той, и останалите двама повярваха на Йоланда и запълзяха внимателно. Харкорт отново се зачуди на тази странна жена — храненица, дошла кой знае откъде, приета от мелничаря и жена му като собствено дете, ваятелка на фини дървени скулптури, която може да вижда формите, хванати в дървото, и да им дава живот. Защо това момиче бе така близко с Пустата земя? Дали не бе отишла при хората оттук и затова продължаваше все още да поддържа някаква странна връзка с тези земи? Възможно ли бе корените и да са така дълбоко и сложно преплетени с живота в Пустата земя? Беше ли това домът на нейния род?

„Няма никаква причина, поради която да пълзим през шубраците, за да гледаме еднорози или дори еднорози и феи — каза си той. — Бог ми е свидетел, че оттатък реката има повече феи, отколкото бихме желали. Феите са досадни същества, но човек нищо не може да направи. Това, което вършим, е безсмислено, защото нито еднорозите, нито феите имат нещо общо с причината, поради която сме тук. Но щом Йоланда казва, че има еднорози, изглежда, няма никакво съмнение, че трябва да ги видим.“

Досега всичко вървеше добре, без никакви затруднения, освен, ако това отклонение с еднорозите не им ги създадеше.

Джийн ги беше завел малко по-надолу по реката, отколкото смяташе първоначално, защото времето беше чудесно и реката — спокойна. Нощта беше тъмна, небето — обсипано със звезди, а сърпът на луната, слязъл ниско на запад, им осигуряваше достатъчно светлина. Мелничарят ги свали на каменистия северен бряг край една дълбока клисура, разделяща два високи, стръмни, обрасли с гъста гора хълма. Тук, на северната страна на реката, нямаше стръмни скали, както по южния бряг, но хълмовете бяха високи колкото скалите и дори по-високи. В гъстите гори на клисурата не проникваше никаква светлина и трябваше да изчакат първите лъчи на зората, за да продължат.

В клисурата Харкорт за пръв път долови някаква тайнствена заплаха. Това усещане — че трябва да се движат в непозната, населена с духове земя, в която са нежелани чужденци, проникна чак до мозъка на костите му. Харкорт се опита да си изясни причината за появата му, ругаейки се мълчаливо, задето въображението му се отклонява в такива нежелани насоки. „Тази страна — каза си той — не е по-различна от страната, която напуснахме. Пресичането на реката не може да доведе до такава промяна.“ И все пак чувството за промяна не го напусна. Усещането за някаква мрачна заплаха, която се спотайваше в мрака, си остана. Когато тъмнината под гъстите дървета, които не пропускаха лъчите на бледата луна и трепкащите звезди, стана непрогледна, той клекна заедно с другите и зачака светлика на зората. Взираше се в мрака, за да открие някое по-тъмно движещо се тяло. Но как би могъл, при тази пълна липса на светлина, пък и всъщност не можеше да си представи, че може да има нещо по-тъмно. По едно време чу слаби звуци, плъзгане и пълзене, и настръхна. Но нищо не се случи. Едно плъзгане свършваше, за известно време настъпваше тишина и после започваше друго, а той отново настръхваше. Никога не беше изпитвал такова напрежение. Най-лошото бе, че трябваше да клечи и да чака. Не можеше да направи нищо. Нямаше нищо, което да удари. А и не биваше да предупреждава другите, защото те може би не усещаха нищо и само щеше да ги изплаши. „Аз ли съм единственият разтреперан страхливец в групата?“ — питаше се той.

С настъпването на утрото част от страха изчезна. Сега Харкорт можеше да види, ако нещо се промъква към тях; а щом го видеше, щеше да се бие с него. Нямаше нищо освен могъщи дървета, които ги заобикаляха и се извисяваха над тях. Масивните им стволове бяха покрити с мъх и лишеи. Четиримата говореха шепнешком — тишината под дърветата беше толкова дълбока, че им се струваше непочтително да я нарушават.

Изкачваха се по хълма. Стъпваха върху дебел горски торфен пласт. Столетия наред листа, счупени клонки и парчета кора бяха падали под дърветата и се бяха наслоявали там, превръщайки се в горска пръст.

Харкорт се чудеше дали други крака освен техните някога са стъпвали тук. Тази страна беше дива. От нея нямаше никаква полза. Едва ли имаше причина някой да идва тук. След час и половина изкачване гората проредя. Заплахата остана зад тях, но не изчезна напълно — продължаваха да се движат в чужда страна.

Сега лежаха по корем, скрити в гъстите шубраци, и наблюдаваха как еднорозите играят на горската поляна. „Тази поляна — мислеше Харкорт — навремето е била нива, която някой отдавна изчезнал заселник е отнел от гората, за да направи ферма.“ В другия край на поляната съгледа някаква неравност — може би руина от стопанска постройка. Погледна отново и вече не беше толкова сигурен. И все пак можеше и да е — в тази страна сигурно имаше много такива. Нали преди да дойде Злото, тук бяха живели хора.

Нещо се беше променило. Играта на еднорозите беше различна. Изведнъж част от тях се втурнаха към другия край на поляната, после се обърнаха се и се върнаха. Пред тях с всички сили тичаше тъмна фигура. Харкорт присви очи, за да види по-добре. Мечка или човек? Не беше сигурен.

Останалите спряха да играят и вдигнаха високо глави. Острите им спираловидни рогове блестяха на слънцето.

После, като по сигнал, препуснаха в кръг, стеснявайки го все повече около бягащото същество, а след това се нахвърлиха върху него, изправиха се на задните си крака и заудряха с острите си като ножове копита.

Харкорт се надигна на колене, но една ръка го сграбчи за китката и го дръпна надолу.

— Не се надигай — прошепна Йоланда. — За Бога, не се надигай.

— Но това там е човек! — възрази Харкорт.

— Мисля, че е мечка — обади се абатът. — Готов съм да се закълна, че е мечка.

— Няма значение — каза Йоланда. — Нищо не можем да направим. Те ще го накълцат на парчета. Същото ще направят и с нас. Ако се опитаме да помогнем, само ще рискуваме живота си.

— Вече с нищо не може да му се помогне — отбеляза абатът. — Те го подмятат във въздуха.

Рогата подхвърляха нещо във въздуха, но не можеше да се разбере какво — някаква разпокъсана черна маса. После тя падна и заобиколилите я еднорози започнаха да я удрят с копита. Съществото на земята, каквото и да бе то, беше насечено на малки парченца.

„Такава красота — помисли Харкорт възмутен, — невероятна, ослепителна красота, а всъщност нищо повече от маска на Злото. Зло — всичко в тази страна е Зло.“

Той се отърколи на една страна и лъкът го подпря в ребрата. „Лъкът — помисли Харкорт с отвращение — е неудобно оръжие.“

И четиримата носеха лъкове. Той се поколеба преди да вземе своя. Не обичаше лъка — той беше оръжие на страхливците. Един добър стрелец от безопасно разстояние може да избие много храбри бойци преди те да успеят да хванат дръжката на меча си. Това не му беше по вкуса. Накрая все пак реши, че лъкът е ефективно оръжие и с една толкова малка група и с толкова малко шансове за успех ще бъде разумно, ако имат четири лъка. Той единствен измежду тях носеше меч и вероятно пак само той умееше да си служи с това оръжие. Нъли беше взел къса бойна брадва, Йоланда лък и кама. Единствено тромавият Гай носеше само жезъл — той беше свещенослужител и му беше забранено да пролива кръв. На Харкорт това му се струваше смешно. И все пак никой свещенослужител нямаше право да носи хладно оръжие и неговият стар приятел — абатът, нямаше избор. „Може би — каза си Харкорт — разликата между жезъла и сабята не е толкова голяма. С жезъл може да се убие толкова лесно, колкото и със сабя, макар и не така чисто.“

Той се надигна да излезе от гъстака, но абатът го сръга с лакът. Навярно имаше намерение да го сръга в ребрата, но го удари по главата, и то силно. Ушите му забучаха.

Харкорт се обърна да види какво става. Абатът сочеше с пръст нагоре. Харкорт погледна към небето и видя три шляпащи мокри парцала.

Дракони! Не можеше да бъде друго. Бяха се насочили към поляната. За втори път от няколко дни виждаше дракони. Мразеше тези покрити с люспи същества. Те се спускаха, връхлитаха върху жертвата, после отведнъж отлитаха и човек не можеше нищо да им направи — ако, разбира се, пропуснеха целта. В противен случай жертвата бе мъртва или дори по-лошо.

Еднорозите на поляната също ги видяха и хукнаха да бягат. Харкорт никога не беше чувал драконите да нападат еднорози, но безумният им бяг показваше, че те добре знаят какво ги заплашва. Прасета, говеда, хора, еднорози — всичко това служеше за храна на драконите.

Еднорозите се събраха и се спуснаха право към гъстака, в който се бяха скрили Харкорт и другите. Замаян, неспособен да помръдне, той ги гледаше как идват, как белите тела се носят, — как святкат лъскавите копита, как се люшкат блестящите рогове. Гледаше и не можеше да се мръдне, но дори и да можеше, нямаше да има никаква полза. Знаеше, че в този гъстак е невъзможно да се измъкнат. Еднорозите щяха да ги смачкат.

Драконите се спуснаха върху стадото като мълнии — с прибрани криле, с опънати шии, с протегнати лапи, готови да нанесат удар. Харкорт се прилепи плътно към земята и покри главата си с ръце.

И тогава еднорозите връхлетяха върху тях. Само на сантиметри от рамото му едно копито се вряза дълбоко в пръстта и опръска лицето му с кал. Друго копито го закачи по десния крак. Вторият еднорог приклекна, скочи и прелетя над него. Откъм поляната нещо изквича. Сърцераздирателен звук. После еднорозите изчезнаха.

Харкорт вдигна глава и видя два от драконите да летят над поляната. Третият беше малко по-далеч, удряше енергично с криле, излетя и се извъртя, за да избегне дърветата. От лапите му висеше безжизненото тяло на еднорог.

Но имаше и още нещо: от протегнатата напред шия висеше дълго около десет стъпки въже. Харкорт се пресегна, хвана абата за рамото и извика:

— Видя ли този? Видя ли въжето?

— Бог да ни пази! — отвърна абатът. — Видях го.

— Не може да бъде! — каза Харкорт с разтреперан глас.

— Може — отвърна абатът. — Кой друг освен освен вас двамата с Хю може да е толкова глупав, та да се опита да върже дракон?

Драконът с въжето и еднорога се издигна над дърветата. Зелената поляна пред гъстака опустя.

— Добре ли са всички? — попита Нъли.

— Аз съм добре — отговори Йоланда. — Дори не ме докоснаха.

Всички бързо се измъкнаха от гъстака и се изправиха. Стояха, гледаха се и не можеха да повярват в онова, което се беше случило.

— Имахме късмет — каза Нъли.

— Бог бди над нас — заяви абатът. — За мен това е знак, че сме под Негова защита.

— Трябва да се признае, че постъпихме глупаво — каза кисело Харкорт. — Да се пъхнем в гъстака, за да наблюдаваме някакви си глупави еднорози.

От еднорозите нямаше и помен. Вероятно вече бяха навътре в гората.

Йоланда беше невъзмутима, сякаш не се бе случило нищо. Наметалото и не беше изкаляно от еднорозите, които бяха налетели върху тях. Косата и беше пригладена.

— Какво ще правим с онзи човек там? — попита Харкорт.

— Според мен това не е човек — каза Нъли. — И аз като абата смятам, че е мечка.

— Но ако е бил човек — каза абатът, — трябва да отидем при него, стига да можем да си позволим да загубим малко време, за да кажа няколко думи. За упокой на душата му…

— Ако можеш да намериш достатъчно от него, кажи си няколкото думи — отвърна Нъли.

— Не ми е приятно да го кажа — обади се Йоланда, — но мисля, че Нъли е прав. Не бива да губим време. Трябва да тръгваме.

— Сигурен съм, че беше човек — каза Харкорт. — Струва ми се непочтено и нехристиянско да го оставим така. Дори и да е мъртъв, трябва да направим нещо за него.

— Чарлз — каза Нъли, — къде остана здравият ти разум? И по-рано си виждал мъртви хора. Виждал си и си ги отминавал.

— Да, но…

— Въпреки че ми е неприятно, трябва да се съглася с Нъли — обади се абатът. — Колкото и да ми е мъчно, най добре е да се махаме оттук. И все пак мисля, че беше мечка.

Тръгнаха на запад покрай билото на хълма. Вървеше се доста леко. Йоланда изчезна — отиде напред да разузнае. Никой не забеляза как стана това. Беше при тях, а в следващата минута я нямаше.

— Почвам да огладнявам — оплака се абатът. — Не сме яли от снощи. Какво ще кажете, ако спрем и похапнем малко хляб и сирене?

— Бръкни в торбата си и яж, докато ходим — каза Нъли.

— Не ям вървешком — отвърна абатът. — Разтръсква ми се стомахът и хващам колики.

— След два часа ще спрем да нощуваме — успокои го Харкорт. — Слънцето отдавна превали. Минахме доста път. Можехме и повече да минем, ако не се бяхме забавили с еднорозите.

Абатът измърмори недоволно, но продължи да върви, подтичвайки от време на време, за да не изостава. След около час стигнаха до място, на което хребетът се спускаше стръмно в дълбока долина. Над долината беше легнала тъничка мъгла. През нея проблясваше водна повърхност. Оттатък долината, в светлината на отмиращия ден, с варовикова белота сияеха далечни хълмове.

— Мочурище — каза Нъли отвратено. — Дано да намерим път и да го заобиколим. Ходенето през мочурища е най-отвратителното нещо.

— Малко е — каза абатът. — И ми се струва някак си не на място. Повечето мочурища са из равнината, а не набутани между хълмове.

— Намират се навсякъде, където може да се събере вода, която да залее земята — възрази Нъли.

— Дали да не преразгледаме първоначалния си план? — подхвърли абатът. — Може би още е по-добре, ако тръгнем на север, докато не намерим римския път. Римляните са добри инженери. Техните пътища са с малък наклон. Тогава ще вървим по равно, вместо да се лутаме през гъсти гори или да газим през мочурища.

— На римския път всички ще бъдем излапани още преди да се смрачи — изсумтя Нъли.

Харкорт чу шумолене на листаци бързо се обърна. На няколко крачки от тях стоеше Йоланда и ги гледаше изпод качулката си.

— Господа — каза тя, — намерих място за лагер. Има изворче и млад елен, увесен на едно дърво.

Абатът се завъртя и изграчи:

— Еленско месо? Еленско месо! А аз се канех да ям хляб и сирене.

— Следвайте ме — каза Йоланда и те тръгнаха подир нея.

Много преди мръкване лагерният огън буйно гореше, а върху жаравата се печеха големи парчета еленско месо.

Абатът бе опрял гръб в един дънер, галеше големия си корем и душеше аромата на цвърчащото месо.

— Това е идеален завършек на един ден, наситен с изкачване на хълмове, с еднорози и с дракони — каза доволен той. — Миризмата на еленското месо компенсира всички изпитания, през които минахме.

— Пред нас е мочурището — каза Нъли на Йоланда. — Трябва ли да минем през него?

— Не, не е необходимо — успокои го тя. — Можем да го заобиколим.

— Слава Богу — въздъхна абатът. — Нашата водачка струва колкото товар сол, равен на теглото и.

Започнаха да се хранят. Рунтавата брада на абата лъсна от мазнина.

После полегнаха около огъня, заситени от богатата вечеря и доволни от себе си. Абатът измъкна от торбата си бутилка вино. Вече беше съвсем тъмно. Откъм мочурището се чуваше пеенето на нощни птици. По върховете на дърветата шумолеше лек ветрец. Беше приятно. „Прекалено приятно“ — помисли Харкорт. Въпреки обилната храна и приятната почивка след трудния ден, — той беше нащрек и дори малко разтревожен от всички тези приятни неща. Това беше враждебна страна и не трябваше да е чак толкова приятна.

Погледна през огъня към Йоланда, която седеше на земята с кръстосани крака. На лицето и бе изписана нежност, каквато не бе забелязал досега. „Може би — помисли Харкорт — това е само резултат от трепкащата светлина на огъня. Спокойна е — а тя би знаела, ако ни грози някаква опасност.“ Абатът стана и хвърли още дърва в огъня.

— Дали трябваше? — попита Харкорт. — Изпекохме месото и може би ще е по-добре, ако го оставим да догори. Най-добре щеше да е, ако изобщо не бяхме палили огън.

Абатът се засмя.

— Пак изпадаш в мрачно настроение! Защо не можеш да седнеш като всички и да се радваш на пълния си стомах? Ние сме в покрайнините на Пустата земя и едва ли ни грози някаква опасност.

— Но тук има еднорози и дракони.

— Еднорозите — каза абатът, — както и драконите, отдавна си отидоха. Аз не виждам… Той млъкна и неочаквано се заослушва.

Харкорт се изправи и попита:

— Какво има, Гай?

— Чух нещо. Някакво шумолене.

После и другите чуха шумоленето и скочиха. Харкорт сложи ръка на меча си, но не го извади, защото звукът спря. И четиримата стояха прави и чакаха.

„Може да е била птица — помисли Харкорт, — която се е преместила от един клон на друг, или някое малко космато същество, пробягало по падналата шума.“ Абатът се наведе и вдигна жезъла си. Харкорт заобиколи огъня, застана до Йоланда и я попита:

— Ти какво чу?

— Същото, което и вие. Шумолене. Там има нещо.

Дървата, които абатът беше хвърлил в огъня, изведнъж пламнаха и Харкорт видя какво беше прошумоляло — неравна мръсна бабуна, която се беше надигнала и продължаваше да расте под огромния дъб край лагерния огън. Тя избутваше листа и горска пръст, изсъхнали клонки, кости на умрели животни, живи растения и мъх. Беше просто почва, но се движеше и беше жива. Тя насити въздуха с миризма от освободената гнилоч, от нея излезе зло, толкова плътно, че почувстваха физически неговото присъствие; гнилочта беше толкова отвратителна, че залитнаха: вонята ги стисна за гърлата в душеща хватка, сякаш имаше пръсти, които могат да се пресягат и да стискат. Харкорт отстъпи една крачка, изблъскан от силата на Злото и нетърпимото зловоние. Мечът му със звън излезе от ножницата. На светлината от огъня полираната стомана изглеждаше червена, сякаш кървава. „Но съществото, което излезе пред нас под дъба, няма кръв — червена, истинска кръв“ — каза си Харкорт. Ако го посечеше, от него щеше да потече зелена сукървица или тъмна мътилка, но не и истинска кръв. Стори му се, че за момент зърва зъби и нокти, макар че ако бяха зъби и нокти, те бяха много необичайно разположени; може би бяха просто оголени кости или светли камъни от горската почва. Бабуната продължи да израства от гнилата шума, от разлагащите се кости, от падналата кора, счупените клонки, от тора на птиците и на други горски обитатели, от птичи пера — и всичко това под танцуващите отблясъци на огъня заприлича на живо същество. Злото, излизащо от него, стана по-силно и задушливата воня — по-плътна. Харкорт се задави отчасти от вонята, отчасти от предизвикания от страха гняв, че такова нещо дръзва да съществува, да се надига и да се натрапва в един сравнително чист и добър свят. Той пристъпи бързо напред, но абатът го изпревари. Стиснал с две ръце тежкия си жезъл, той го вдигна високо над главата си и го стовари върху бабуната. Ударът я смаза. Тя издаде клокочещ звук и от нея се разлетяха парчета; зловонието стана още по-силно. Харкорт направи още две стъпки напред, но преди да стигне до абата се сви на две и заповръща, от очите му потекоха сълзи. Вонята от разбитата бабуна го заля и той несъзнателно размаха ръце, като че ли плуваше в нея. Със свръхчовешко усилие се изправи и видя, че бабуната я няма…, но абатът стоеше на мястото си, жезълът се вдигаше и падаше, движеше се нагоре и надолу, сякаш абатът продължаваше да смазва гърчещите се остатъци на бабуната, заливайки се от смях, докато блъскаше по потръпващото зловоние.

Харкорт се опита да извика, но горчилката, заседнала в гърлото му, спря думите.

— Гай, махни се оттам! — успя да изхърка той. Абатът не му обърна никакво внимание и продължи да удря по остатъците. Харкорт пристъпи напред, хвана го за ръката и го задърпа. — За Бога, човече, спри. Нищо не остана.

— Когато свърша, наистина няма да остане нищо — отвърна абатът през смях. — Дори по-малко от нищо.

— По-дяволите, ела на себе си — изрева Харкорт. — Трябва да се махаме оттук. Не можем да останем. Трябва да тръгваме. Това място вони толкова силно, че не може да се живее.

Абатът с нежелание се обърна и се върна при огъня. Там стоеше Йоланда, притиснала плътно шала си към носа и устата си. Нъли събираше багажа.

Харкорт грабна два от вързопите, преметна ги през рамо и бутна абата пред себе си.

— Доволен си, нали? — каза Нъли на абата. — Нищо не остана от нея.

— А злото? — възрази абатът. — Не чувстваш ли злото?

— Когато видиш някой вонящ пор, нали не го пребиваш до смърт? — каза Нъли. — Ами гледаш да го отминеш.

— Но я убих. Тя трябваше да бъде убита.

— Това нещо не можеш да го убиеш. То е такова, че не умира. Можеш само да се надяваш, че ще те отмине.

Навлязоха в потъналата в среднощна тишина гора и внимателно тръгнаха по склона към мочурището. Когато наближиха, Харкорт дочу слаб плач. Спря и се заслуша. Звукът идваше отдалеч. Беше приглушен от разстоянието, замъглен от вятъра, но беше сигурен, че е плач.

— Какво е това? — попита той.

— Изгубени духове — отговори Йоланда. — Самотни духове, ридаещи в мочурището.

— Духове? Искаш да кажеш призраци?

— Тази страна е пълна с призраци. В нея има безброй мъртви, неполучили опрощение.

— Никога не ми е минавало през ум — каза Нъли, — но сигурно е така. Когато Злото се върна в тази страна, много хора избягаха, но и много не успяха. Мнозина попаднаха в капан. Други се скриха или поне се опитаха да се скрият.

Риданието заглъхна. Постояха няколко минути и като не го чуха, продължиха да се спускат по хълма. На бледата, болнава лунна светлина мочурището имаше зловещ вид — приличаше на скица в черно и сребърно. Водата беше сребърна, тръстиките и храстите черни. Пред тях имаше малко езерце, обградено отстрани с полюшваща се трева. До него водеше тясна пясъчна ивица.

Те спряха, ослушаха се и отново чуха риданието, все така далечно и слабо. После секна и остана само обитаваната от духове тишина.

— Вонята все още се чувства — каза Харкорт, — но е по поносима.

— Носим я със себе си — обясни Нъли. — След ден-два ще се отмирише. Можем малко да я намалим като се изкъпем и изперем дрехите си.

— Какво беше това? — попита Харкорт. — Никога нито съм виждал, нито съм чувал за такова нещо.

— Щеше да бъде чудно, ако беше виждал или чувал — отговори Нъли. — Малцина са чували за него. То идва от древността. Това е елементал. Земен елементал — създава се в земята и идва от земята. Сиреч израства от мъртвата материя. Това не е Злото. То е тук отпреди идването на Злото. Някога, така се разказва в легендите, е имало много такива елементали, но вече няма. Дори мислех, че са изчезнали, че повече никога няма да ги има. Но на място като това…

— Казваш, че малцина хора са чували за елементалите. Но ти си чувал. Откъде знаеш за тях?

— От старите легенди на моята раса — отвърна Нъли. — От тях знам.

— Твоята раса?

— Разбира се — отговори Нъли. — Ти никога не си споменавал, разбира се, нито пък някой друг, но всички знаете, че аз не съм човек.

— Извинявай — каза Харкорт.

— Няма нищо — рече Нъли. — Аз съм също толкова добър, колкото и хората.

— Хайде да се изкъпем — предложи абатът. — И после да се опитаме малко да поспим. Имаме нужда от сън.

Абатът нагази в езерото, докато водата стигна до кръста му, загреба вода с шепи и започна да си мие лицето и дрехите.

— Ще трябва да поставим охрана — каза Йоланда.

— Аз ще пазя пръв — обади се Харкорт.

— Аз втори — каза Нъли.

— Как е положението? — попита Нъли, когато Харкорт го събуди.

— Всичко е спокойно — отвърна Харкорт. — Имаше някакво шумолене в гората, но не като онова, което чухме на хълма. Вероятно са някакви животинки. Чуваше се и плач в мочурището.

— Добре — каза Нъли. — Пъхай се под завивката и се опитай малко да поспиш.

Харкорт легна на земята и се зави с одеялото, но сънят не идваше. Дълго лежа буден, загледан в звездите. „Аз не съм човек“ — беше казал Нъли. Харкорт за първи път чуваше това. И неговата раса познавала елементалите. Говореше така, сякаш някога е имало много елементали. И били дошли преди Злото. Харкорт никога не беше чувал за расата на Нъли. Доколкото знаеше, съществуваше само едно същество от тази раса и това беше Нъли, макар че, ако се беше замислил, щеше да се досети, че някога е имало много такива същества. Тогава излизаше, че елементалите са много стари, защото Злото беше древно, а Нъли беше казал, че те са дошли преди него. Беше казал също, че сега не съществуват много елементали. И ако всичко това бе вярно — че елементалите и съществата от расата на Нъли са живели заедно, — значи двете са древни и навярно са останали малко от тях.

„Когато се върна у дома — обеща си Харкорт, — ще попитам дядо за това, макар че въпросът е много деликатен.“ Дядо му щеше да разбере, че не пита от обикновено любопитство, и щеше да му отговори, макар и, може би, не изчерпателно. А можеше и да се ядоса. От много години дядо му и Нъли бяха добри приятели.

Мислейки за тези неща, той най-после заспа. Събуди се, защото някой го дърпаше за рамото.

— Ставай — викаше абатът. — Вече са много. Гората е пълна. Заобиколени сме!

— Кой ни е заобиколил?

— Вонящите бабуни. Щях да отида и да се оправя с тях, но Нъли вдигна толкова много шум за първата, че реших този път да не предприемам нищо.

Небето беше започнало да светлее. Йоланда, събудена от рева на абата, се измъкна изпод одеялото. Нъли седеше и мигаше.

— Сега пък какво става? — попита той. — Защо си се развикал?

— Бабуните ни заобиколиха.

Нъли скочи.

— Сигурен ли си?

— Разбира се — отговори абатът. — Наредили са се една до друга чак до края на мочурището. Заобиколили са ни. Този път не ги чух. Бяха много тихи. Видях първата чак когато стана достатъчно светло.

Нъли се обърна към Йоланда.

— Ти каза, че можем да заобиколим мочурището. А възможно ли е да минем през него?

— Може би не е невъзможно. Чувала съм, че има пътека. Но няма да е лесно. Ще трябва да газим.

— Това е лудост! — извика абатът. — Можем да си пробием път през тези същества и да заобиколим мочурището.

— Ти може би ще можеш да си пробиеш път през тях — каза Нъли, — но аз не желая да се опитвам. Ти нищо не знаеш за тях.

— Но ти знаеш. Нали каза…

— Не ме интересува какво съм казал — отвърна Нъли. — Ще минем през мочурището. Не вярвам, че ще могат да ни последват.