Царството на злото

ГЛАВА 5

Дядото на Харкорт и Нъли седяха пред огъня в голямата зала. Там беше и абат Гай — изтегнал се на пейката и подпрял гръб на стената, вдигнал полите на расото си над дебелите си кални крака. Огънят гореше весело, огромният каменен комин мъркаше като дремещо куче.

— Когато видях легионерите — обясни абатът на Харкорт, — дотичах да видя мога ли да направя нещо, да помогна с нещо, та да ви се отплатя поне малко.

Харкорт кимна в знак, че приема обяснението, макар да знаеше, че абатът не бе имал намерение да окаже никаква помощ. Просто не беше успял да потисне любопитството си.

— И когато твоят дълбоко уважаван дядо — продължи мазно абатът — предложи да остана за вечеря, с радост се съгласих. Няма нищо, което да обичам повече от добре изпечено сочно свинско.

Зад тях прислугата припряно слагаше на масата дъски за рязане на хляб, ножове и кани, палеше свещи. Харкорт седна до абата, срещу дядо си и Нъли.

Нъли стана и отиде до огъня. Беше космат като мечка, която напролет си сменя козината. Носеше само парче плат около бедрата.

Беше снажен мъж и сега Харкорт сякаш за пръв път осъзна, че е различен от останалите хора. От години го възприемаше само като приятел на дядо си, не точно като истински човек, но като живо същество, напълно приемливо като мъж, като личност, която не се отличава с нищо. Защо сега трябваше най-сетне да види Нъли такъв, какъвто е всъщност?

Едва сега разбра защо го наричат Нъли2.

Ами такъв си беше. Раменете му бяха масивни, но не изправени като при хората. Ръцете му бяха по-дълги от човешките, главата — издадена напред, а не изправена върху раменете. Нямаше или почти нямаше шия. Краката му бяха изкривени, сякаш бе възседнал нещо. Сега, когато за първи път осъзна различията, Харкорт чак се смая. Защото обичаше Нъли, дори и сега, въпреки тези различия. Нъли го учеше да ходи като малък, а по-късно, когато порасна, го извеждаше на разходки, разкриваше му чудесата на природата. Показваше му гнездата на птиците, които без неговата помощ никога не би могъл да открие, и го учеше как да ги търси. Разкриваше му красотата на дивите цветя, които за него не бяха нищо повече от китки, разказваше му как корените на едно могат да лекуват болести, а листата на друго, сварени на чай, макар и горчив, облекчават различни болки. Показваше му леговищата на лисиците и дупките на язовците. На всичко Нъли приписваше такова значение, каквото Харкорт не беше чувал от никого. Когато свършеха разходката, сядаха под някое дърво и Нъли му разказваше разни истории така увлекателно, че момчето ги приемаше за истински. Някои от тях още помнеше.

— Ще трябва да почакаш малко за свинското, Гай. Никога не съм виждал толкова суетня и търчене като днес. Жените сложиха блудния ми син в най-доброто легло и му носят греяно вино и разни лакомства, държат го за ръка и му прислужват. Чак да ти се доповръща.

— Как е той? — попита Харкорт.

— Няма му нищо, което един добър дванадесет часов сън да не може да излекува, но те така му досаждат в старанието си да му услужат, че не му дават да затвори очи. Майка ти е най-добрата жена на този свят, но понякога прекалява с добрината си.

От начина, по който говореше старецът, Харкорт разбра, че е безсмислено да пита повече за вуйчо си.

— Какво казват римляните? — попита той. — Или просто минават?

— Римляните никога не минават току-тъй — отговори дядо му. — Те взеха зърно за конете и шунка, и солено говеждо, и наденици, и всичко, до което се добраха. Така натовариха каруците, че осите им изпукаха. За всичко ми дадоха разписка, но каква ли полза от нея!

— Можеш да отидеш в Рим или до най-близкия легионерски лагер където и да е той, и да ти платят — каза абатът. — Слава на Бога, че подминаха манастира.

— Те знаят много добре, че абатите са стиснати — отговори сопнато старецът. — Знаят също, че като лоялен поданик на Империята и тъй като не мога да постъпя другояче, аз ще им дам всичко, от което се нуждаят.

— На мен ми се струва — каза Нъли, — че плащаш прекалено висока цена за това твое поданство, от което, в края на краищата, нямаш никаква полза.

Старецът не му отговори, а се обърна към Харкорт:

— Каза ли Раул къде е бил?

— Не много. Всъщност съвсем малко. Опита се да ми каже, но аз не му дадох да говори. Каза, че е намерил призмата на Лазандра.

Абатът скочи като ужилен.

— Призмата!? Онази, за която говорихме днес следобед?

— Същата — отвърна Харкорт. — Онази, за която се говори, че в нея е затворена една душа.

Дядото на Харкорт премина направо към същността на въпроса с думите:

— Донесе ли я?

— Не. Но знае къде е.

— Вечно търсещ — каза старецът. — Вечно неспокоен. Едва завършил едно налудничаво начинание и се захваща за друго.

— Но ти се радваш, че той се върна у дома, дядо.

— Разбира се, че се радвам. Раул е единственият ми син. Той и твоята майка са единствените ми деца — поне доколкото знам.

— Ако Раул е прав… — започна абатът.

— По такива важни въпроси като този моят син не лъже — прекъсна го старецът. — Вярно, обича да украсява историите си, за да ги направи по-интересни, но ако каже, че е видял нещо, значи наистина го е видял. Щом казва, че знае къде е призмата, можеш да си сигурен, че е там.

— Човек не може да вярва в една легенда — каза абатът, бързо променяйки тактиката си, — но ако един честен човек се кълне, че е видял предмет, който заема централно място в тази легенда, тя престава да бъде легенда.

— Точно това твърди и вуйчо ми — обади се Харкорт. — Казва, че това вече не е легенда. Знае, че тя наистина съществува. Знае и къде е.

— В Пустата земя ли? — попита Нъли.

— Предполагам. Вуйчо е дошъл оттам. Каза, че не могъл да я вземе, защото те били много. Твърде много. Но не каза кои са тези „те“.

— Е, нищо — каза дядото. — Има време, ще разкаже подробно. Сега момчето се нуждае от почивка и никой не трябва да му додява.

— Но щом тя съществува… — почна абатът. — Щом съществува, тогава…

— Вече знаем, че съществува — каза дядото. — Това е достатъчно. Това дава покой на умовете ни…

— Но в нея е затворена душата на един светец и тя се намира в ръцете на Злото.

— На мен ми се струва, че за душата е без значение в чии ръце се намира, щом като е затворена.

— Не е така — възрази абатът. — Душата не трябва да бъде в ръцете на Злото. Тя трябва да е между свещените реликви на християнския свят. Тя трябва да се намира в лоното на Църквата, подхранвана от молитвите на вярващите, пазена от посегателства, защитена до онзи последен ден, когато ще бъде освободена, за да се отправи към небето.

— Като гледам — каза сухо Нъли, — ти май искаш да и осигуриш такова свещено място в границите на своето абатство.

— Естествено — каза абатът и без да иска, попадна в клопката, поставена му от Нъли.

— И ще поемеш риска абатството, като пазител на такава реликва, да стане известно в цялата Империя?

— Аларикс — смъмри го строго старецът, — такова отношение от твоя страна е недостойно. Абатът няма да…

Но не можа да довърши мисълта си, защото точно в този момент на стълбището се появи майката на Харкорт, следвана от други жени. В същото време, под звуците на фанфари, беше донесен и печеният глиган, с ябълка в уста и зелен венец на челото.