Царството на злото

ГЛАВА 30

Изкачиха се на възвишението и видяха моста и през реката пушека от къщата на мелничаря.

— Чарлз, ние сме у дома! — извика Йоланда. — Най после сме у дома.

Абатът измъкна парче сирене, което беше скътал в расото си, и започна да яде.

— Трябваше да спрем по пътя и да хапнем — каза той. — Поне шунка и сланина. Ходенето с празен стомах е вредно за здравето.

— Лаком човек — изкряска папагалът. — Порок, порок, порок. Орк!

— Не знам какво да правя с тази птица — измърмори абатът. — Вече ми е трудно да живея с нея. Язди ме и ме поучава. Не ме оставя на мира. Мислите ли, че може да има душа и по някакъв начин да е станала свята птица?

— Стига вече — каза Харкорт. — Напоследък само за това говориш. Не е здравословно да мислиш така.

— И все пак — настоя абатът, — когато тази глупава птица изкрещя „Бог да благослови душата ми“, някой във вилата каза „Амин“ и една ръка се протегна и благослови. А никой от нас не поиска душата му да бъде благословена.

— Това сигурно не означава нищо — каза Нан, — но ако не можеш да бъдеш разубеден, то поне ще ти дава храна за теологически размишления през самотните ти тъмни нощи в абатството.

— Нямам нужда от допълнителни въпроси, над които да си блъскам главата. Проблемите на абатството ми стигат. Абатът свърши със сиренето и си избърса ръцете в расото.

— Лаком човек! — изкрещя папагалът.

Когато наближиха моста, дърветата свърнаха и две по две застанаха от двете страни на пътя. Корените им енергично започнаха да се зариват в земята. Абатът се спря, загледа ги и попита:

— Какво става?

— Може би ще останат тук, докато отново възникне нужда от тяхната помощ — каза Харкорт. — Ако изобщо има нужда. Засега те изпълниха задачата си. Изпратиха ни до дома.

— А гагоилите? — попита Нан. — Не съм ги виждала от няколко дни. Още ли са с нас?

— Те станаха част от дърветата — отговори абатът. — Дърветата ги приеха при себе си. Или те се върнаха при дърветата. Не знам кое е по-точно. Над тях израсна кора. Не ви ли казах?

— Не си спомням да си казвал — отвърна Нан. — Единственото, което слушам тези дни, е как се караш с папагала.

Оставиха дърветата и тръгнаха по пътя към моста. От гъсталака изскочи едно тъжно същество с въже на врата и изписка:

— Дойдох рано, вървях много бързо. Чакам ви. В този край на моста живеят най-противните троли на света и положих много усилия да се скрия от тях, защото, ако ме бяха видели, щяха да ме…

— Добре де — прекъсна го Харкорт. — Не се притеснявай. Щом си тук, тръгвай с нас.

— Знаеш ли — рече тролът, — днес май вече е късно да ми правиш мост. Какво ще кажеш за утре?

— След ден-два — отвърна Харкорт. — Не бързай толкова.

Нан и абатът тръгнаха по моста. Хванати за ръце, Харкорт и Йоланда ги последваха. Тролът подскачаше най-отпред.