Царството на злото

ГЛАВА 19

Заваля много преди залез слънце. Равномерен ситен дъжд, който нямаше изгледи да спре, а обещаваше да вали цяла нощ и да продължи и на следващия ден. Затърсиха подслон, но не намериха. Никаква пещера, никаква полусрутена ферма, никаква стара барака или обор.

След няколко часа абатът започна да се препъва, От време на време краката му се подкосяваха. Мърмореше си и изглежда, не разбираше къде се намира. Йоланда вървеше напред, търсейки къде могат да се сврат, а Харкорт и Нъли помагаха на абата.

— Трябва да го настаним някъде — каза Нъли. — Топъл е и се е зачервил. Целият гори. Прав бях. Харпията носи отрова в ноктите и зъбите си.

„И това не е всичко“ — помисли Харкорт. Не бяха имали никаква възможност да изсушат одеялата си от бурята предната нощ. Сега те бяха още по-мокри и нямаше нищо, с което да увият абата. Разбира се, можеха да запалят огън, защото дори и при най-влажно време се намираха сухи дърва, но само огънят нямаше да е достатъчен. Абатът беше болен и се нуждаеше от грижи. „Всичко е погрешно — каза си Харкорт. — Още от самото начало беше погрешно.“ Той и абатът преследваха илюзии. Другите двама бяха тръгнали, защото тяхната помощ бе необходима в това преследване на илюзии — Йоланда, защото нейните осиновители от незапомнени времена бяха васали на феодалното владение Харкорт, Нъли, който му беше повече от брат и баща, който го бе учил да ходи — поради любовта си към дядо му. Гай искаше да намери кристала със затворената в него, според легендата, душа на един светец. Нямаше никакви доказателства, че има такъв кристал, никакви доказателства, че някаква душа, още по-малко на светец, е затворена в него. А той, Чарлз Харкорт, преследваше спомена за една жена, която най-вероятно бе умряла преди седем години и чието лице вече не си спомняше.

Сутринта си беше казал, че не трябва да се съмнява, а сега се съмняваше. „Дъждът — помисли той, — досадният дъжд, засилващият се студ, влажният въздух, мракът на приближаващата нощ ме карат да се съмнявам.“ Но въпреки това, когато се опита да разсъждава логично, за да прогони влиянието на дъжда, студа и мрака на приближаващата нощ, съмненията не изчезнаха. Останаха си.

„Не знам — каза си той. — Не мога да реша дали съм прав, или не. Дали сме прави, или грешим. Трябваше ли, тласкани от чувства и надежди, да се впуснем и тази авантюра?“

Абатът залитна и падна — не успяха да го удържат, макар да го крепяха от двете страни. Лежеше по очи и се мъчеше да каже нещо. Папагалът летеше над тях и крещеше. Нъли погледна над падналия абат към Харкорт.

— Трябва да направим нещо. Длъжни сме да намерим някакво местенце, където да бъде на сухо и топло. Иначе ще умре.

Дъждът се лееше от небето като сребърен поток.

В посребрения въздух се появи някаква белота и пред тях застана Йоланда, цялата мокра и сякаш по-слаба от всякога, със залепнало по тялото и подгизнало наметало.

— Намерих подслон — съобщи тя. — Една колиба. Коминът пуши, прозорецът свети.

— Кой живее там? — попита Нъли.

— Това няма значение — каза Харкорт. — Ще прекараме нощта там. Хвани абата за краката, аз ще го хвана за раменете. Ще го занесем.

Абатът беше тежък. Огромната му маса ги дърпаше надолу. Навремени провисналият му задник се влачеше по земята. Но те го носеха, пухтяха и се задъхваха, спираха да си починат и сумтяха от умора. От време на време им идеше да го оставят, но след минутка почивка го хващаха и продължаваха да го влачат. Най-после сред дърветата се провидя светлина и след малко стигнаха до колибата. Оставиха абата на земята и чакаха Йоланда да почука на грубата врата. Колибата, макар че от нея можеше да се види малко, беше мизерна. Беше направена от трупи и счупени клони и имаше само един прозорец. На него някога може и да бе имало стъкла, но сега на тяхно място беше опъната щавена кожа. В единия ъгъл на покрива имаше неугледен глинен комин, от който излизаше пушек.

Йоланда продължи да чука но никой не отвори. После вратата се открехна само колкото през нея да може да се надзърне.

— Кой е? — попита един дрезгав, треперещ глас. — Кой чука?

— Пътници, които се нуждаят от подслон — отговори Йоланда. — Имаме болен човек.

Вратата се отвори по-широко и сега можеше да се види, че на прага стои старица. Косата и беше бяла, а лицето толкова набръчкано, че изглеждаше беззъба. Дрехите и парцаливи.

— Я виж ти! — възкликна старицата. — Та това е момиче. Кой би очаквал да види момиче да чука на вратата? Има ли други с теб?

— Четирима сме. Един е болен.

Старицата отвори широко вратата.

— Влизай, дете мое. Нека и другите да влязат. Нан не отказва да подслони в своя коптор нуждаещи се и болни. Влез и седни по-близко до огъня. — Скоро ще има и нещо хапване, макар да не мога да обещая, че ще е много вкусно.

Харкорт и Нъли вдигнаха абата и го внесоха в колибата. Старата Нан затвори вратата зад тях. Колибата беше малка, но все пак по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В огнището гореше буен огън, а до него имаше струпан наръч дърва. Подът беше от утъпкана пръст, в стените зееха широки пролуки, през които вятърът минаваше свободно, но топлината на огъня прогонваше студа. До огнището имаше стол със седалка от тръстика, до стената на пода — сламеник. В ъгъла стоеше голяма солидна маса и върху нея имаше паници, канчета и една-две лъжици; в единия и край, до стената, бяха натрупани свитъци с ръкописи.

Старицата се затътрузи на немощните си крака до Харкорт и Нъли и им посочи сламеника.

— Сложете го там и му свалете мокрите дрехи — каза тя. — Ще намеря овчи кожи, та да го увием. Бедният човек, какво му се е случило?

— Една харпия го изподра и ухапа — каза Нъли.

— О, тези злобни същества! — извика старата Нан. — Те са по-лоши от всички! Толкова са мръсни, че самото допиране до тях е смъртоносно и ужасно вони.

Харкорт и Нъли сложиха абата на сламеника. Като го видя отблизо, старата Нан възкликна:

— А, та той е с расо! Какво търси тук свещеник? Това място не е за такива като него. — И бързо се прекръсти.

— Изпълнява свещена мисия — обясни Харкорт. — Той е главата на абатството южно от реката.

— Абат! — извика тя. — Абат в къщата ми!

— Ти спомена нещо за овчи кожи — напомни и Харкорт.

— Вярно — спомни си тя. — Сега ще ги намеря.

Докато Нъли смъкне дрехите от абата, Нан донесе овчите кожи. Изтриха го с една до сухо и го увиха с другите.

Папагалът се настани на облегалката на стола пред огнището. Старата Нан безцеремонно го бутна оттам, докато отиваше към огнището да разбърка врящото котле.

— Откъде дойде тази птица? — попита тя. — Допреди малко я нямаше.

— Дойде с нас — каза Харкорт. — На абата е.

— Е, тогава добре. Но какво може да иска един абат от такава дърдореща птица?

— Мисля, че той в действителност никога нищо не е искал от нея — обади се Йоланда. — Май птицата иска нещо от него.

Старицата се наведе над котлето и въздъхна:

— Тази нощ ми е писано да приютявам скитници. Ей, ти — извика тя към нещо, което се беше сгушило в ъгъла, — излез оттам!

Тримата се обърнаха да видят на какво говори. Бавно, с видимо нежелание, съществото в ъгъла се размърда и се изправи. На трептящата светлина блеснаха счупени зъби. Замириса на мръсна козина. На врата на съществото висеше скъсано въже.

— Нашият трол! — извика изненадано Харкорт. — Онзи, който се опита да се обеси.

— Бедно объркано същество — каза старата Нан. — Изгонено от своите, без приятел на света. Обърна се към мен. Исках да развържа въжето около врата му, но то не даде. Носи го като знак на срама.

Абатът промърмори нещо. Папагалът, скрит в сенките, му отвърна. Старицата взе от масата една паница и лъжица, сипа от котлето, подаде паницата на Нъли и каза:

— Вземи, дай малко от това на мърморещия ти приятел. Ще го сгрее и ще му облекчи болките.

— Той гори — отвърна Нъли. — Лицето му е червено и челото му е топло. От отровата в раните е. Аз втрих мехлем в тях, но не помогна.

— Срещу отровата трябва да се действа отвътре, не от вън — каза Нан. — Вие, другите, вземете купи и си сипете яхния. Докато ядете, ще приготвя лекарство. Ще помогне на абата да се пребори с отровата… Премести онзи стол тук — обърна се тя към Харкорт — и се качи на него да ми подадеш от гредите някои неща.

Харкорт погледна нагоре и видя окачени на гредите връзки билки, треви и корени.

— Окачвам ги там — обясни старицата, — та да не ги достигат мишките. Нали с тях живея.

Харкорт взе стола, стъпи на него и започна да подава на старицата връзките, които тя му посочваше.

— Така — каза накрая тя, — мисля, че тези ще свършат работа. Докато приготвям отварата, ще пея някои песнички. Моля ви да не им обръщате внимание. Това не са глупости на една стара жена. Не бих искала да мислите така. Те са част от рецептата и макар да се съмнявам в ползата от тях, за всеки случай винаги ги пея.

Коленичила пред огнището, тя вземаше коренчета и билки, стриваше ги и ги замесваше, счукваше ги, пускаше ги в едно гърне с широко гърло и от време на време прибавяше от малки стъкленици разни течности и от богато украсени кутии — прахове. И през цялото време напяваше. Гостите ядяха и я наблюдаваха съсредоточено, хипнотизирани от нейната работа. Бяха гладни и бързо излапаха яхнията, макар да не беше вкусна. Харкорт се измъчваше от мисълта дали не е направена от мишки, гущери или крастави жаби.

Най-после отварата беше готова и Нан се обърна към Харкорт:

— Ти повдигни приятеля си, а аз ще му налея малко в устата.

Абатът мърмореше нещо и изглежда, не знаеше къде се намира, но хвана ръката на Харкорт и я стисна здраво. Противеше се, но старицата все пак успя да му налее малко от отварата в устата — по-голямата част се разля по брадата му.

— Е, това трябва е достатъчно — каза Нан. — Успях да вкарам малко в корема му. По-късно отново ще опитаме. На сутринта ще се чувства по-добре.

Двамата с Харкорт се върнаха при другите пред огнището. Нъли беше сложил още дърва и сега те буйно горяха. Йоланда безуспешно се опитваше да завърже разговор с трола, който седеше свит срещу нея и дърпаше края на въжето, завързано за врата му.

— Разказа ми историята си — каза старата Нан. — Много е тъжна. Вие знаете, че тролите могат да живеят само под мостове. Не знам защо е така; струва ми се смешно. Но е истина, че мостовете са единственото подходящо място за тях. Това бедно същество имало един малък мост, много лошо построен, може би в началото да са били просто трупи, сложени като временен мост над някое дере. В дерето течало съвсем малко поточе и понякога през горещите летни дни съвсем пресъхвало. Мостът му не приличал на големите, солидни мостове, построени над буйни реки, които никога не пресъхват. Нашият трол се чувствал много потиснат от това и възприемал много болезнено лошото отношение на другите троли. Когато го срещали, те се отнасяли с пренебрежение към него, защото мостът му бил мизерен. А може и само да си е въобразявал, че се отнасят така — това също не е изключено. Стараел се да поддържа моста си в добро състояние; дори се опитал да направи някои подобрения. Както виждате, опитвал се да направи от него дом, с който да се гордее. Но това очевидно е било невъзможно. А подозирам, че и в строителните работи е с две леви ръце. Не е много умен, нали ме разбирате. Тролите изобщо не са умни, но този е под средното ниво. Много под нормата. Така че каквото и да правел или си мислел, че прави, мостът все повече се рушал. С всяка изминала година все повече провисвал, а гредите се свличали по рушащите се брегове на дерето. Дънерите, върху които бил построен, започнали да гният, защото дори и дъбът след време изгнива. Неотдавна паднал силен дъжд и по дерето потекъл порой, който отнесъл моста. Нашият приятел, който се е свил отсреща, останал без мост — сиреч без дом. Ако беше човек, щеше да знае какво да прави. Щеше да отсече няколко дъба — ако може да си намери брадва, да завлече дънерите, да ги постави над дерето, да сложи върху тях други трупи и да си има мост, който ще издържи няколко столетия. Но традицията на тролите не им позволява да постъпват така. Недопустимо е един трол сам да си построи жилище. Те смятат това — как да го нарека? — за много неморално. Един трол не трябва да строи собствения си мост; той трябва да живее под мост, построен от други. И така нашият приятел останал без дом под небето. Какво можел да направи? Можел да разчита на милосърдието на другите от своята раса. Точно това и направил. Отишъл при други мостове, всичките много по-големи от онзи, който изгубил, и казал на живеещите там: „Моля ви, пуснете ме да вляза. Позволете ми да живея с вас, макар и само ден-два. Дайте ми възможност да помисля какво мога да направя. Искам единствено малко отдих, малко време за обмисляне и планиране, малко време да се съвзема, да възстановя нараненото си самочувствие.“ А те му се присмивали и дюдюкали. Не се смилили над него, не проявили милосърдие. Държали се така, сякаш не е от тяхната раса. Затова сте го намерили на дървото до Пророкуващия кладенец с въже на врата. Затова е скочил, бедният глупак, с много дълго въже. О, да, аз знам кои сте вие. От четири дни се носят слухове за вас. Когато почукахте на вратата ми, не знаех кои сте, но сега вече знам. Още щом влязохте в колибата, всичко ми стана ясно. Вие сте онези, които са убили дракона с въже на врата.

— Не съм забелязал да има въже — каза Нъли.

— Чарлз, ти видя ли на врата на онзи дракон да има въже?

— Не съм сигурен — отговори Харкорт, — но ми се струва, че имаше.

— Някои ме наричат вещица — каза старата Нан, — но аз не съм вещица. В мен няма нищо свръхестествено, макар че проявявам интерес към магиите. Поназнайвам от уменията на знахарите и лекувам като използвам свойствата на корени и кори, листа и плодове. Не знам никакви магии и не лекувам с магии, макар че напявам някои много стари думи — казвам си, че човек трябва да направи всичко, което може, макар и нещо от това, което прави, да е пълна глупост. Затова бая, въпреки че според мен това не спомага за лечението и е измислено само да впечатлява невежите.

Навън стана съвсем тъмно и вятърът премина във вихър. Нахлуваше в колибата през пролуките в стените, но топлината от огнището прогонваше студа. Дърветата пред колибата стенеха под напора на бурята. Когато вятърът постихваше, се чуваше далечен вой на вълци.

— Преди няколко дни на около една левга оттук имаше бой — каза Нан. — Една римска кохорта беше изклана от силите на Злото. Как могат четирима души въпреки това да бродят из тази страна? За мен това е върхът на безразсъдството.

— Не е по-голямо от безразсъдството да живееш тук — каза Харкорт.

— О, аз съм в относителна безопасност — отговори старицата. — Всички знаят, че не мога да сторя никому нищо лошо. А и моите умения да лекувам са им от полза. Ако не съм тук, кой ще ги лекува? Защото, както добре знаеш, измежду злите сили няма доктори. Ако изобщо използуват нещо, за да помогнат на ранените или болните, това е само магията. А магията без задълбочено разбиране обикновено е безполезна. От време на време те идват при мен и аз ги зашивам и ги кърпя, превързвам ги и им правя промивки, и върша всичко, което ми се струва необходимо. Но не, не си правете погрешни изводи. Не съм им приятел. Те не ме обичат и почти не ме уважават, но понякога съм им нужна. Само поради тази причина съм все още жива. След битката, за която споменах, дойдоха доста пациенти. Една фея с разкъсано крило. Опитах се да го зашия и донякъде успях. След като го оправих тя можеше да лети, макар и малко накриво. А после дойде един огър — най-грозният звяр, с отрязана опашка. Носеше я в ръката си убеден, че мога да му я присадя. Видях голям зор, докато му обясня, че това е невъзможно, и той си отиде недоволен с опашката в ръце. Изглежда, мислеше, че мога да използвам магическа сила, за да му присадя опашката. Опитах се да му обясня, че магията не се разбира правилно освен в нейните най-отвратителни аспекти. Мисля, че не ми повярва, защото много мърмори и ме заплашва. Но аз знам, че заплахите му са празна работа, и никак не се стреснах. Макар че онова, което му казах, бе съвсем вярно. В магията може да има много истина и онзи, който я разбере, несъмнено може да създаде достатъчно надеждни методи за нейното използуване. Но магията недостатъчно е изследвана научно. Всъщност никой не се е опитал да я разбере. За повечето хора, дори за повечето от онези, които я упражняват, тя е просто ритуал. Тя, разбира се, и сега помага в някои случаи, но само в случаите, при които по метода на пробите и грешките хората са намерили точните процедури и са ги предали на поколенията през вековете. Тези процедури са напипани практически; те помагат, макар че никой не знае как. А ако искаме да развием пълните възможности на магията, трябва да знаем как действа. Вече години наред работя върху това и съм тук, за да не ми пречи никой. Ако съм в света на хората и те разберат с какво се занимавам, което, разбира се, непременно ще стане, пред вратата ми ще има опашка от хора — едни, които търсят помощ, други, които желаят да споделят свои идеи, за да ми помогнат, трети — възмутени от онова, което върша. Това ще ме разстройва и ще забавя изследванията ми, а на мен ми е необходимо всичкото време, с което разполагам, за да се опитам да създам някакво начало, което някой да продължи след мен. Виждате ли онези ръкописи на масата…

— Да — отговори Нъли, — видях ги. И се чудех какво представляват.

— Това е колекция от най-лесните за възприемане магии за лечение, които съм овладяла. Някои, разбира се, не струват — или част от тях не струва. Но изненадващо много са трудове на предани мъже и някои жени, изследвали научно магията през столетията. Надявам се, че като ги проуча, ще създам едно добро, солидно начало за разбиране на магията, за намиране на някои основни принципи, които могат да помогнат за нейното ефективно използуване.

— Сега какво правиш? — попита Харкорт. — Искам да кажа имаш ли успех?

— Имам известен успех — отговори тя. — Мисля, че започвам да разбирам някои принципи. Не се заблуждавам, че ще доживея да видя тази работа завършена, но ще постигна нещо, над което други да работят след моята смърт.

Нъли се изправи. Тролът остана свит на пода срещу огнището.

— Погледни този глупак — каза старата Нан. — Дори когато говоря за него, когато разказвам неговата история, той не произнася нито дума. През живота си не съм виждала такъв мухльо като него. От някакъв тъмен ъгъл на колибата папагалът изкрещя:

— Мухльо! Мухльо! Проклет мухльо!

Никой не му обърна внимание. Клекналият трол си играеше с въжето. Нъли прекоси стаята, взе няколко ръкописа, върна се на мястото си, клекна и започна внимателно да ги развива, за да разбере какво представляват. Изведнъж вдигна изненадано глава и възкликна:

— Това тук са трудове на някои от най-големите умове от миналото. Не познавам трудовете, но познавам авторите. Как ги събра?

— С упорит труд и в продължение на много години — отговори Нан. — Чрез обширна кореспонденция с приятели. Много, много години. Когато събрах всичко, което можах да си набавя, дойдох тук и станах отшелник в тази страна, където можех да се скрия, където нямаше кой да ми пречи, където можех да работя на спокойствие. Вече много години седя на тази маса, чета ръкописите, вземам си бележки и ги осмислям. Излизам в гората, за да мисля, разхождам се и си говоря, споря със самата себе си, опитвайки се да достигна до мислите на древните учени, да оценя казаното от тях, да го приема. И макар че не приемам, а отхвърлям по-голямата част от онова, което са казали, опитвам се да го осмисля и да отвея плявата на суеверието. Злите сили ме шпионират — сигурна съм, че ме шпионират. И като виждат как се разхождам из гората и си говоря, сигурно мислят, че съм полудяла. Може би това е спомогнало да се спася от тяхната ярост, защото със скапаните си умове смятат, че лудостта е свещена. — Старицата се засмя. — Но само аз говоря. Прекалено много съм отдадена на себе си. Кажете нещо за вас. След като приятелят ви се оправи, ще продължите ли?

— Ние търсим една древна катедрала — каза Харкорт. — Намира се някъде на запад, но не знаем къде точно. Не знаем дори името и. Не знаем почти нищо за нея, освен, че е там.

— Тръгнали сме — побърза да обясни Нъли — да се поклоним на това свято място.

— О — възкликна старицата, — трябва да е мястото, където ходя да събирам билки.

— Да не искаш да кажеш, че мястото ти е познато? — попита Йоланда.

— Да, мисля, че го познавам. Това е единствената катедрала, за която знам, единствената достатъчно голяма и достатъчно величествена постройка, за да се назове с такова име. Макар да не знаех, че е катедрала. Сега вече знам. Беше ми известно само, че е отдавна изоставено място за християнско богослужение. Там има кръстове и паметници, и едно старо гробище…

— Очевидно често ходиш там — каза Нъли. — Сигурно знаеш пътя?

— Не ходя често. Само когато запасите ми намалеят или през някои сезони от годината, когато търсените от мен неща могат по-лесно да се съберат там. Намирам доста неща в гробището и в една градина — мисля, че някога е била разкошна, но сега е занемарена, обрасла с храсти и къпинак. В нея все още има някои билки, останали от старо време. Нан стана, взе от огнището съда с отварата и каза: — Време е да дадем на абата още една доза от лекарството.

Нъли повдигна абата от сламеника, така че тя да може му даде лъжица от отварата.

— Май вече не е толкова топъл — рече Нъли. — И се е запотил.

Нан коленичи и опипа с ръка бузите и челото на абата.

— Прав си. Треската е пресечена. — Тя разгърна овчите кожи, с които беше увит, и прегледа раните по краката. — Възпалението на раните е попреминало и са почнали да хващат коричка. Много хубава коричка. Мехлемът, който си използвал, изглежда много добър.

— Този мехлем има дълга история — отвърна Нъли. Научил съм го от моя народ. Произходът му се губи далеч в миналото.

— Моята отвара, разбира се, също помогна — каза старицата, — но съм склонна да смятам, че лечебната сила е дошла главно от мехлема. Има ли в него магия?

— Не, госпожо, няма магия. Само смес от съставки, някои от които трудно се намират, и педантично приготовление.

— Нека спи — каза Нан. — Това е добре, защото има нужда от сън, за да възстанови силите си. На сутринта ще бъде като нов, макар че раните ще продължат да го болят. Би ли го повдигнал малко по-високо… Нан сипа отварата в устата на абата, той се закашля, събуди се за момент и после отново заспа. Нъли се върна при огъня и каза на Харкорт:

— Според Нан много се е възстановил и на сутринта ще бъде като нов.

— Много бързо възстановяване — каза Харкорт. — Много по-бързо, отколкото се надявах. — Абатът е як като кон.

— Ние ти се натрапихме — каза Харкорт на Нан — и се страхувам, че сме застрашили твоята безопасност. Ще имаш ли нещо против, ако си тръгнем подир няколко часа? Например на разсъмване? Ако по пътя абатът има нужда от помощ, двамата с Нъли ще му помогнем.

— Няма нужда да си тръгвате — отвърна Нан.

— Но ако Злото научи, че си ни дала подслон…

— Мислех си — отвърна старицата, — че мога да дойда с вас. Точно сега в градината на катедралата мога да намеря много от необходимите ми билки.

— Искаш да кажеш, че ще ни покажеш пътя?

— Вие и без мен ще го намерите. Не е трудно да се намери. Но да, ако тръгна с вас, ще мога да ви покажа пътя. Така ще ви бъде по-леко.

— Ако абатът е на крака — каза Йоланда, — мисля, че трябва да тръгнем колкото се може по-рано. Одеялата вече почти се изсушиха на огъня. Ще се чувствам много по-добре, когато пристигнем при катедралата.

— Аз също — призна Нъли.

— Бурята свърши — продължи Йоланда — и облаците се разсейват. Луната свети. Ако тръгнем сутринта, ще пътуваме при хубаво време.

— Всичко зависи от това как ще се чувства абатът — каза Нъли.

Тролът беше клекнал в ъгъла и броеше пръстите си. Първо на едната ръка, после на другата. Беше навел глава, устата му зееше олигавена. Усети, че Харкорт го гледа, и спря да брои. Абатът спеше спокойно, гърдите му равномерно се повдигаха.

— Слава Богу — прошепна Харкорт. Навън в дъжда, преди да стигнат колибата, наистина се беше изплашил за живота на абата. Сега му поолекна.

— Когато си ходила в катедралата — обърна се той към Нан, — срещала ли си свещеник?

— Веднъж — каза тя. — Един дребен човечец, много тих. Толкова стар и слаб, че и най-лекият ветрец би го катурнал.

— Говорила ли си с него? Каза ли ти какво прави там?

— Само веднъж. Разменихме няколко думи, докато копаех в градината. Сподели, че според него някога градината трябва да е била много хубава. Изрази съжаление, че няма кой да се грижи за нея. След това си отиде. — Нан се поколеба, после добави: — Нямам представа какво прави там, и кой е. Сигурно е там неофициално, не е изпратен от Църквата. Сградата — ти я нарече катедрала и предполагам, че е такава — отдавна е изоставена. Но неговото присъствие там не е много странно. В Пустата земя могат да се срещнат мнозина като него — свещенослужители, дошли в тази земя, или саморъкоположили се мисионери, които смятат своето присъствие за гаранция, че тази земя не е напълно изоставена от Църквата. Някои може би си мислят, че могат да покръстят Злото. Глупаво е да се мисли така, защото Злото няма душа, която може да се покръсти, и всичко си остава един безсмислен жест.

— Да, знам — отвърна Харкорт. Мислеше си за мъртвия старец и неговото воденично колело.

Усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се и видя трола.

— Извинете, сър — изфъфли тролът. — Знаете ли някой мост…

— Махай се! — изкрещя Харкорт. — Не ме пипай с мръсните си пръсти.

Тролът се сви в ъгъла.

— Какво стана? — попита Йоланда.

— Този проклет трол! Пита дали не знам някой мост.

— Бедното същество — обади се Нан, — Много му трябва мост.