Царството на злото

ГЛАВА 2

Следван от абата, Харкорт бързо се отправи към двора на манастира. Там завари Йоланда, заобиколена от монаси. Бяха довели и коня му.

— Какво има? — понита той Йоланда. — Казваш, че вуйчо ми е у дома. Защо ти ми съобщаваш новината? Ако вуйчо ми е у дома…

— Той не е в замъка — отговори тя. — У нас е. Лежи в къщата на баща ми.

— Лежи?

— Вуйчо ти е болен и слаб — поясни тя. — Когато тръгнах, спеше. Майка ми се опита да го нахрани, но той заспа преди да преглътне. Затова изтичах до замъка… изтичах вместо баща ми, защото той е сакат, нали знаеш.

— Да, знам.

— В двореца ми казаха, че си тук. Знаех, че ще искаш да научиш възможно по-бързо и…

— Да, да — нетърпеливо каза той. — Много мило от твоя страна.

— Ще трябват хора, за да го пренесат до замъка — допълни тя. — Дядо ти каза, че ще събере достатъчно хора, за да пренесат носилка до скалите край реката. Когато тръгнах, ругаеше страхотно, защото мъжете се бяха разпръснали по различни работи и щяло да мине време, докато ги събере.

Монахът, който водеше коня за юздата, се приближи и застана до Харкорт.

— Ако смяташ да отидеш на кон през дефилето до къщата на воденичаря — предупреди го абатът, — много внимавай. Пътеката е неравна и стръмна.

— Аз познавам добре пътя — обади се Йоланда. — Ще ти го показвам. Мога да седна зад теб.

Харкорт я погледна. Беше в овехтяло наметало, с вдигната качулка, изпод която се подаваха светли като лен кичури коса. Лицето и бе мъничко и мършаво, очите и се синееха като метличина. Ръцете и бяха загрубели от работа. Беше я виждал и по-рано, познаваше я, знаеше и странната и история, но сега за първи път я разгледа внимателно.

— Добре — каза той. — Качвай се зад мен.

Харкорт скочи на седлото, пое юздата с едната си ръка, а другата протегна към нея. Тя я хвана и той се изненада от силата и. Подхвана я и момичето се метна на коня зад него. Монасите ахнаха.

Харкорт потупа коня по шията, дръпна юздата и го насочи към вратата. На излизане се обърна и махна за довиждане на абат Гай. Йоланда се хвана здраво за него и попита:

— Видя ли ги тези мръсни монаси? Как се опулиха, като зърнаха малко гол крак!

— Не са свикнали да виждат такива неща — засмя се Харкорт. — Не ги съди много строго.

— Пътеката към реката и къщата на воденичаря беше стръмна и се виеше между големи камъни, откъртили се от надвисналите скали. На места тя следваше потока, чиято вода едва покриваше копитата на коня; другаде се спускаше по стръмни склонове, които животното преодоляваше с плъзгане. А тук-там съвсем изчезваше и Йоланда трябваше да показва пътя.

— Казваш, че вуйчо ми дошъл у вас — рече Харкорт. — Откъде дойде?

— По моста.

— Искаш да кажеш от Пустата земя!

— Така изглеждаше — съглася се тя. — Когато го видях, идваше по моста. Едвам ходеше. Реших, че е пиян. На няколко пъти пада, но успяваше да стане и да продължи. Помислих си колко е грозно да е толкова пиян. После си рекох, че може и да не е пиян, Ами ако е ранен или болен? Тогава извиках Джийн, баща ми, и той дотича, по-точно докуцука, той иначе не може. Заведохме го у дома. Отначало баща ми не го позна. Каза, че бил остарял — затова не можал веднага да го познае. Щом разбрахме кой е, тръгнах към замъка да съобщя новината.

— Вуйчо ми каза ли нещо? Може ли въобще да говори?

— Само фъфлеше. Краката едва го държаха. Вървял е само благодарение на силната си воля. Нямаше рани. Не видях никаква кръв. Сигурна съм.

— Казваш, че фъфлел. Значи се е опитвал да говори.

— Май не. Просто издаваше някакви звуци.

— И отначало Джийн не можал да го познае?

— Косата му е бяла — каза Йоланда. — Когато Джийн го видял последния път, била черна, само тук-там посивяла.

— На мен ми прилича на старец.

„Вуйчо Раул — мислеше Харкорт — няма как да не е по-стар, отколкото го знам, защото замина отдавна.“ И въпреки това все още си спомняше колко странно младолик изглеждаше той — младолик, дори когато вече не беше млад. Младолик силен мъж, прав и висок, мъж, който някак си не подхождаше на тези места, а на някакви далечни, чужди страни. „Колко пъти си е бил вкъщи?“ — питаше се Харкорт и се мъчеше да си спомни, но не можа точно да определи. Пет или може би шест — не беше сигурен.

Имаше случаи, когато Раул се връщаше претърпял неуспех — човек, чието начинание не е довело до нищо.

Но никога не униваше. Винаги честно си признаваше неуспеха, макар никога да не поясняваше в какво се състои той, и се държеше така, сякаш това няма никакво значение. Понякога този загадъчен странстващ вуйчо сигурно бе изпитвал разочарование, може би дори горчивина, но никога не ги бе показвал и неуспехът никога не го беше спирал. След няколко седмици или най-много след няколко месеца отдих той отново заминаваше. Харкорт си спомни, че лесно можеше да се предскаже, кога ще замине. Няколко дни преди това той ставаше неспокоен, напрегнат в неудържимото си желание да предприеме някакво ново приключение, зародило се в неуморния му мозък.

Имаше и случаи, когато се връщаше с успех, яхнал чудесен кон със скъпи украшения, нагизден с нова богата премяна и с чудни подаръци за всички. Но успял или не, той никога не говореше за онова, което беше вършил. Разказваше за много други неща и от думите му човек често можеше да се досети кои места е посетил, но никога не можеше да определи къде точно е бил. Семейството, разбира се, се губеше в догадки за премълчаните факти, но никога не питаха — може би се страхуваха да не научат някои срамни неща, които предпочитаха да не знаят.

Харкорт си припомни за един важен случай, когато вуйчо му за пръв път му говори не като на дете, а като на мъж.

— Чарли — започна той, — питам се дали бих могъл да наема очите ти? Мислиш ли, че можеш да извършиш едно сериозно наблюдение за мен? Аз, разбира се, също ще наблюдавам, но ще е по-добре, ако го вършим двамата.

В това имаше нещо отговорно, нещо, което загатваше за голям заговор, в който Харкорт щеше да бъде съучастник, някакво вълнуващо изживяване, което направи света по-привлекателен.

— Може би няма да остана много дълго — продължи вуйчо му, — но докато съм тук, ще ти плащам богато — по един византин за всеки ден, през който наблюдаваш. Ще следиш за двама мъже, които вървят заедно. Може би ще дойдат пеша. Ще ги познаеш по това, че единият куца. Най-вероятно ще дойдат по пътя през планинския мост.

— Вуйчо Раул, тези хора теб ли преследват?

— Предполагам.

— Ако ги видя, да изтичам ли да ти съобщя?

— Точно това трябва да направиш. Приемаш ли предложението?

— Разбира се, че го приемам.

— Има и още нещо. На никого не трябва да казваш. Нито на дядо си, нито на майка си, нито на Нъли, изобщо на никого. Съгласен ли си?

Харкорт си спомни с какво голямо желание се съгласи и как се споразумяха. На неговата възраст тайната беше нещо очароващо и вълнуващо, а в тази задача имаше голяма тайна, не като онези незначителни малки тайни, които не представляват интерес за никого.

— Тогава ето ти първата монета — каза вуйчо му. — Внимавай да не я изгубиш. За всеки ден, през който наблюдаваш, ще получаваш по една.

Харкорт си спомни как неочаквано забогатя, защото един златен византин беше голяма пара.

Пет дни наблюдава най-съвестно, а после вече нямаше нужда да наблюдава, защото посред нощ на петия ден вуйчо Раул замина, без да се сбогува. През всеки от тези пет дни той беше давал на Харкорт по един византин. Семейството не коментира заминаването на вуйчото — беше обичайно и дори очаквано.

След заминаването на вуйчо му на Харкорт не му се налагаше да стои редовно на пост, но все пак от време на време следеше. Претърпя разочарование — двамата мъже, не се по-явиха.

Огромни дървета покриваха хълма и се надвесваха над пътеката. Бяха вкопчили яките си корени навсякъде, където имаше достатъчно почва, за да хвърлят котва. Туфи измъчена хвойна и сплетени брези растяха по краищата на скалата, Йоланда посочи едно дърво край пътеката и каза:

— Това дърво е мое. Джийн ми обеща, че когато намери време, ще го отсече и ще го докара във воденицата. Череша е.

Харкорт се усмихна развеселен от важността, която тя приписваше на едно-единствено дърво сред толкова други дървета, от спокойното и, категорично съобщение, че то е нейно.

— И какво е толкова важно в тази череша? — попита той.

— Черешата е най-доброто дърво за дърворезба — отговори тя. — Лесно се реже и е трайна. Структурата на дървесината е добра и лесно се полира. Решила съм да направя дърворезба за абат Гай. Той ми каза, че иска да има дърворезба на един светец и аз му обещах да я направя.

— На кой светец? — попита Харкорт.

— Всички светци изглеждат еднакви — отговори тя. — Имат строги, тържествени лица и са облечени в надиплени раса. Аз ще го резбовам, пък той да му даде, каквото иска име.

— Познаваш ли абата? Разговаряла ли си с него?

— Познавам го, но не го виждам често. Миналата зима един ден дойде във воденицата да разговаря с Джийн по някаква работа и видя моите дърворезби. И ме помоли да му изрежа светец.

— Знам, че се занимаваш с дърворезба. Много ли работиш?

— Почти всеки ден. Татко ми построи барака, за да работя там и да си държа дърворезбите, за да не се повредят.

— Това е чудесна дарба — каза Харкорт. — Учила ли си някъде?

— Нито съм учила, нито някой ме е учил. Кой ще ме учи? Чувствам го вътре в себе си. Виждам в дървото фигура, която се мъчи да излезе, и и помагам. Или се опитвам да и помогна. Ако имах по-добри инструменти, щях да правя по-добри неща. Работя с инструменти, направени от Джийн.

Странна девойка. Наистина много странна. Храненица, чиито родители никой не познаваше. Просто бе дошла до къщата на мелничаря и той я беше приел. Беше имала късмет, защото мелничарят и жена му много искаха да имат дете. Преди години бяха изгубили от детска болест единствения си син и други деца не им се бяха родили. Харкорт си спомни как мелничарят, седнал на пейката пред мелницата и загледан в реката, му разправи случката.

— Можеш да си представиш как се чувствахме — каза мелничарят, — когато една хубава октомврийска утрин видяхме Йоланда да седи на стъпалата и да си играе с нашето малко котенце. Беше може би на седем или на осем години. Нямахме представа откъде може да е дошла, а и тя не можеше да ни каже. Радвахме се, че е дошла при нас, и я въведохме вътре. Дори ни беше страх, че някой може да дойде и да си я прибере. Тайно поразпитахме тук-там, но никой не беше изгубил дете. Оттогава живее с нас. Стана ни дъщеря.

Харкорт си спомни, че бе попитал:

— Още ли не знаете откъде е дошла?

— Не сме сигурни — отвърна мелничарят, — но може би е дошла от Пустата земя. Там все още живеят няколко души. Някой трябва да я е превел през моста в полунощ, за да я изведе оттам.

— Имаш ли основания да вярваш в това?

— Не — отговори мелничарят. — Просто си мислим с жената.

Пътеката стана по-равна. Харкорт погледна през рамо към голия разлом на варовиковите скали, през който бяха минали. До ушите му достигна приглушеното бучене на буйната река. А там, отвъд дърветата пред тях, беше мостът — масивна дървена конструкция върху каменни опори. Построен от отдавна забравен легион, трудил се тук по времето, когато наоколо било пустош, изпълнена с диви зверове.

Без да се замисля, импулсивно, изненадан от самия себе си, Харкорт вдигна ръка в знак на мълчалива почит към строителите от далечното минало.