Да спасиш свидетел

1.

Група мрачни мъже седяха дълбоко под земята в обширна зала, до която се стигаше с един-единствен скоростен асансьор. Залата бе построена тайно в началото на шейсетте години при реконструкцията на частната сграда над нея. Разбира се, според първоначалните планове този „супербункер“ трябваше да послужи като противоатомно убежище. Не беше предназначен за висшите ръководители на американското правителство, а за онези, чието ниво на относителна „незначителност“ не гарантираше шанс да се измъкнат навреме, но все пак властта им осигуряваше защита, за каквато обикновеният гражданин не смееше и да мечтае. В политиката трябва да има ред дори и при пълното унищожение.

Бункерът бе изграден по време, когато хората вярваха, че могат да оцелеят дори и след пряко ядрено попадение, стига да се заровят дълбоко в стоманен пашкул. След като апокалипсисът унищожеше останалата част от страната, ръководителите щяха да изпълзят от руините, където вече нямаше да има нищо за ръководене, ако не се броят изпаренията.

Някогашната частна сграда беше срутена много отдавна, но подземната зала си оставаше непокътната под пустеещия от години терен. Забравена буквално от всички, днес тя се използваше като място за срещи на няколко души от най-голямата разузнавателна служба в страната. Имаше известен риск, тъй като срещите нямаха нищо общо с официалните задължения на тези хора. Въпросите, които обсъждаха помежду си, бяха незаконни, а тази вечер направо престъпни. Затова се налагаха допълнителни предпазни мерки.

Свръхдебелите стоманени стени бяха покрити допълнително с медно фолио. Съчетана с тоновете пръст отгоре, тази мярка осигуряваше защита от дебнещите в космоса и другаде електронни уши. Идването тук не допадаше на присъстващите. Беше свързано с неудобства и по ирония на съдбата изглеждаше прекалено джеймсбондовско дори за техните вкусове. На практика обаче около земята вече кръжеше такова гъмжило от свръхмодерни разузнавателни средства, че нито един разговор не бе защитен. За да избяга от враговете си, човек трябваше да се зарови дълбоко и ако изобщо съществуваше място, където тия хора да се срещат с известна увереност, че беседата им няма да бъде подслушана дори от най-мощната апаратура, то бе именно тук.

Застаряващите мъже на това съвещание бяха бели без изключение и почти всички наближаваха задължителното пенсиониране на шейсетгодишна възраст. Облечени с дискретна изисканост, те можеха да минат за лекари, адвокати или банкери. При случайна среща човек би ги забравил само след няколко часа. Тази анонимност бе грижливо търсена. В техния свят подобни дреболии бяха въпрос на живот и смърт, понякога твърде жестока смърт.

Като цяло заговорниците владееха хиляди тайни, които никога нямаше да станат достояние на широката общественост, защото тя би ги осъдила най-сурово. Но Америка често се нуждаеше от резултати — икономически, политически, обществени и тъй нататък, — които можеха да се постигнат само ако една или друга част от света бъде смазана на кървава каша. Задачата на тези мъже бе да измислят как това да стане тайно — така, че да не пострада репутацията на Съединените щати и същевременно страната да бъде защитена от изстъпленията на международни терористи и други чужденци, недоволни от американската демонстрация на сила.

Тази вечер целта на събирането бе да подготвят убийството на Фейт Локхарт. Официално ЦРУ нямаше право на подобна дейност — политическите убийства отдавна бяха забранени с изрична президентска заповед. Но в момента тези мъже не представляваха Управлението, макар да работеха за него. Заседанието бе само тяхно и почти нямаше колебание, че жената трябва да умре час по-скоро; актът имаше огромно значение за благоденствието на държавата. Всички тук знаеха това, макар че американският президент дори не подозираше. Ставаше дума обаче за още един живот и тъкмо по тази причина споровете се изостриха, а групата заприлича на комитет от сенатори, спорещи на Капитолийския хълм за разпределяне на милиони долари.

— И тъй, ти твърдиш — заяви един от побелелите мъже, размахвайки костелив пръст из облаците тютюнев дим, — че заедно с Локхарт трябва да убием и федерален агент. — Той смаяно поклати глава. — Защо да убиваме свой човек? Това неминуемо ще ни тласне към катастрофа.

Мъжът, седнал начело на масата, кимна замислено. Робърт Торнхил бе най-изтъкнатият боец на ЦРУ от времето на Студената война, човек с уникална позиция в Управлението. Имаше непоклатима репутация и ненадминат брой професионални победи. Като ЗДО, тоест заместник-директор по операциите, той олицетворяваше сигурността и свободата на действие в ЦРУ. Отговаряше за преките операции по събиране на секретни разузнавателни сведения от чужбина. Оперативният отдел на ЦРУ носеше неофициалното прозвище „магазинче за шпиони“, а отговарящият за него заместник-директор се пазеше в пълна тайна. Идеален пост за осъществяване на важни начинания.

Торнхил бе организирал тази подбрана група от хора, разтревожени също като него за сегашното състояние на ЦРУ. Именно той си припомни за съществуването на тази забравена подземна бърлога. Пак той намери средства за тайното осъвременяване на залата и нейното оборудване. Из страната се спотайваха хиляди подобни играчки, създадени за сметка на данъкоплатците и често напълно ненужни. Както бе казал веднъж на шега Торнхил, за какво друго е правителството, ако не за да харчи честно спечелените пари на народа?

Дори и сега, докато плъзгаше длан по стоманения плот с вградени старомодни пепелници, вдишваше филтрирания въздух и усещаше прохладната закрила на земята от всички страни, мислите му неволно се връщаха към времето на Студената война. С чука и сърпа работите поне бяха ясни. Откровено казано, Торнхил би предпочел грамадната руска мечка пред пъргавата пясъчна змия, за чието присъствие узнаваш едва когато влее отрова в жилите ти. Прекалено много врагове копнееха да повалят Съединените щати. Неговата задача бе да не допусне това.

Торнхил огледа мъжете около масата, прецени тяхната вярност към страната и доволно кимна. Откакто се помнеше, бе желал само едно — да служи на Америка. Баща му служеше в ОСС — предшественика на ЦРУ през Втората световна война. По онова време Торнхил не знаеше почти нищо за неговата работа, но наследи убеждението, че в живота няма по-велика цел от тази да служиш на родината си. Веднага след завършването на Йейл той постъпи в Управлението. До края на дните си баща му се гордееше със своя син. Ала синът се гордееше още повече със своя баща.

Сребристата коса на Торнхил му придаваше достолепен вид. Очите му бяха сиви и енергични, челюстта масивна. Имаше плътен, добре школуван глас; от устата му еднакво леко се лееха технически термини и стихове на Лонгфелоу. Все още носеше костюми с жилетка и предпочиташе лулата пред цигарите. На петдесет и осем годишна възраст би могъл кротко да приключи кариерата си в ЦРУ и да се отдаде на приятно съществуване като заможен, ерудиран пенсионер, обикалящ света. Но Торнхил нямаше намерение да напусне тихо и мирно поста си и причината бе съвсем ясна.

През последните десет години бюджетът и отговорностите на ЦРУ спадаха драстично. Това бе истинска катастрофа, защото в огнените бури по целия свят напоследък все по-често се замесваха фанатици, които не носеха отговорност пред никого, а можеха да се доберат до оръжия за масово унищожение. И макар почти всички да смятаха, че високите технологии ще решат проблемите на света, дори и най-съвършеният спътник не можеше да се разходи по улиците на Багдад, Сеул или Белград и да прецени емоционалния градус на местните жители. Космическите компютри не бяха способни да доловят човешките мисли, сатанинските планове, скрити в главите на хората. Пред най-скъпата и съвършена апаратура Торнхил винаги би предпочел един умен агент, готов да рискува живота си.

Сега ръководеше малка група такива агенти от самото ЦРУ — безпределно верни на него и тайната му задача. Всички те бяха полагали неимоверни усилия, за да възвърнат на Управлението някогашната мощ. И най-сетне Торнхил разполагаше със средства, за да постигне това. Скоро щеше да държи в ръцете си могъщи конгресмени, сенатори, дори самия вицепрезидент и толкова много високопоставени бюрократи, че да заглуши всяко противоположно мнение. Щеше да види как бюджетът отново расте, как прииждат тълпи от служители и Управлението отново заема достойно място в борбите на днешния свят.

Тази стратегия бе донесла успех на Дж. Едгар Хувър и ФБР. Според Торнхил не случайно бюджетът и влиянието на Бюрото процъфтяваха по време на някогашния директор и прословутите му „секретни“ досиета за мнозина видни политици. На света нямаше организация, която Робърт Торнхил да ненавижда по-яростно от ФБР. Но той бе готов да използва каквато и да било тактика, за да върне ЦРУ на върха, дори ако заради това се налагаше да копира ходовете на най-омразния си враг. Чакай само да видиш как ще ти го върна тъпкано, Ед.

Торнхил отново насочи вниманието си към мъжете наоколо.

— Разбира се, идеалният вариант би бил да не убиваме свой човек — каза той. — Факт е обаче, че ФБР денонощно я държи под прикрито наблюдение. Истински уязвима е само когато отива в къщата. Всеки момент могат да я включат в Програмата за защита на свидетели. Следователно трябва да нанесем удар по къщата.

Друг мъж взе думата.

— Добре, ще убием Локхарт, но, за бога, Боб, не закачай агента.

Торнхил поклати глава.

— Рискът е прекалено голям. Знам, че не е приятно да ликвидираме колега. Но да отстъпим от своя дълг точно сега би било катастрофална грешка. Знаете какво сме вложили в операцията. Нямаме правото на провал.

— По дяволите, Боб — възрази първият мъж, — знаеш ли какво ще се случи, когато във ФБР разберат, че сме убили техен човек?

— Ако не можем да опазим подобна тайна, значи просто не сме си на мястото — отсече Торнхил. — Не за пръв път ни се налага да пожертваме човешки живот.

Още един от групата се приведе напред. Той беше най-млад, но всички други го уважаваха заради острия ум и способността му да прибягва към целенасочена, безмилостна жестокост.

— Засега на практика разглеждаме само един вариант: убийството на Локхарт, за да осуетим разследването на ФБР срещу Бюканън. Защо не се обърнем към директора на ФБР с молба за прекратяване на разследването? Тогава никой няма да загине.

Торнхил погледна разочаровано младия си колега.

— И как предлагаш да обясним пред директора на ФБР това си желание?

— Например като кажем част от истината — отговори онзи. — Дори и в разузнаването понякога има място за откровеност, нали?

Торнхил се усмихна сърдечно.

— Значи да кажа на директора на ФБР — който, между другото, с радост би ни пратил за вечни времена в някой музей, — че желаем да прекрати едно разследване с огромен потенциал, за да може ЦРУ с незаконни средства да прецака неговата организация. Гениално. Как не се сетих? Избра ли си вече къде да излежиш присъдата?

— За бога, Боб, та ние работим с ФБР. Вече не са шейсетте години. Забрави ли АТЦ?

АТЦ бе съкращение от Антитерористичен център — съвместна организация на ЦРУ и ФБР за борба срещу тероризма чрез обединяване на персонал и разузнавателни данни. Всички присъстващи смятаха дейността й за много успешна. Но за Торнхил това бе още един опит на ФБР да посегне с алчните си ръце към неговата територия.

— И аз имам скромен дял в работата на АТЦ — поясни той. — Според мен тази организация е идеално прикритие, за да държим под око Бюрото и неговите планове, които най-често се свеждат до стремежа да ни забие нож в гърба.

— Я стига, Боб, всички сме в един екип.

Торнхил впи в по-младия си колега тъй остър поглед, че всички останали изтръпнаха.

— Настоявам никога вече да не изричаш тези думи в мое присъствие — каза той.

Другият пребледня и се облегна назад. Торнхил захапа лулата си.

— Искаш ли да ти дам конкретни примери как ФБР обираше славата и заслугите за работа, свършена от нашето управление? За кръвта, пролята от наши агенти? За безбройните случаи, когато спасявахме света от унищожение? Да ти кажа ли как манипулират разследванията, за да смажат всички останали, да тъпчат и бездруго раздутия си бюджет. Искаш ли да ти дам примери от трийсет и шест годишната си кариера, когато ФБР вършеше всичко възможно, за да оклевети нашата мисия, нашите хора? Искаш ли? — Човекът отсреща бавно поклати глава под смразяващия поглед на Торнхил. — Пет пари не давам, дори ако сам директорът на ФБР дойде да ми целува краката и да се кълне във вечна дружба — не ще отстъпя. Никога! Изясних ли позицията си?

— Разбирам.

При тази дума по-младият мъж едва се удържа да не поклати изумено глава. В залата всички освен Робърт Торнхил знаеха, че всъщност ФБР и ЦРУ се разбират добре. Макар понякога при съвместни операции да действаше грубовато, тъй като разполагаше с по-големи възможности от всички останали, ФБР нямаше намерение да организира лов на вещици срещу Управлението. Но мъжете в залата разбираха също тъй ясно, че Робърт Торнхил смята ФБР за техен най-зъл враг. Знаеха още, че преди десетилетия Торнхил е организирал с несравнимо упорство и хитрост поредица от политически убийства. Защо да се карат с подобен човек?

— Но ако убием агента — обади се друг колега, — не смяташ ли, че ФБР ще предприеме истински кръстоносен поход, за да открие истината? Имат възможности да я търсят под дърво и камък. Колкото и да сме добри, няма как да се мерим с тяхната сила. А после?

Откъм присъстващите долетя тих ропот. Торнхил се озърна тревожно. Тези мъже бяха сключили крехък съюз. Всички имаха непроницаеми, почти налудничави умове и отдавна не приемаха чуждо мнение. Истинско чудо бе, че изобщо успя да ги събере заедно.

— Хората от ФБР наистина ще сторят всичко възможно, за да разгадаят убийството на своя агент и свидетелката чрез едно от най-амбициозните си разследвания. Затова предлагам да им дадем решението, до което бихме желали да стигнат.

Всички загледаха Торнхил с интерес. Той отпи глътка вода от чашата и бавно разпали лулата си.

— След като години наред подпомагаше операцията на Бюканън, Фейт Локхарт се поддаде на съвестта, здравия разум или безпочвените си страхове. Отиде във ФБР и започна да разказва всичко, което знае. Благодарение на моята предвидливост успяхме да разкрием това. Бюканън обаче не подозира, че партньорката му се е обърнала срещу него. Не знае също така, че възнамеряваме да я убием. Знаем единствено ние. — Торнхил мислено се поздрави за последното изречение. То създаваше чувство за мъдрост и всемогъщество; в края на краищата нали точно това изискваше работата му. — От ФБР обаче могат да заподозрат, че той знае или скоро ще научи за предателството. Следователно за страничния наблюдател никой на този свят няма по-основателни причини да убие Фейт Локхарт, отколкото Дани Бюканън.

— Какво ни доказваш с всичко това? — настоя да разбере любопитният му колега.

— Доказвам нещо съвсем просто — отвърна отсечено Торнхил. — Вместо да позволим на Бюканън да изчезне, ще уведомим ФБР, че той и неговите клиенти са убили агента и Локхарт, след като са узнали за двойната й игра.

— Но заловят ли Бюканън, той ще им разкаже всичко — бързо възрази човекът отсреща.

Торнхил го изгледа като разочарован учител. През последната година бяха получили от Бюканън каквото им трябваше; повече не се нуждаеха от него.

Мъжете наоколо бавно осъзнаха истината.

— Затова ще предадем Бюканън на ФБР посмъртно обади се един от тях. — Трима мъртви. Пардон, трима убити.

Торнхил се озърна мълчаливо, преценявайки как реагират на плана му. Знаеше, че въпреки възраженията им срещу убийството на агент от ФБР три смъртни случая не плашат тези хора. Те бяха от старата школа и отлично разбираха, че подобни жертви са нужни от време на време. Естествено, понякога професията им налагаше да отнемат човешки живот, ала в същото време техните операции предотвратяваха открити сражения. Убиваш трима, за да спасиш три милиона — кой би възразил срещу това? Дори ако жертвите са почти невинни. Всеки войник, загинал в битка, е не по-малко невинен. Торнхил вярваше, че ЦРУ доказва своята сила именно с тайните операции, често наричани в разузнавателните среди „трето решение“ между дипломацията и военните действия, макар че същите операции лежаха и в дъното на най-пагубните провали. Е, без риск няма победа. Можеха да издълбаят тези думи на надгробния му камък.

Торнхил не предложи да гласуват; беше излишно.

— Благодаря, господа — каза той. — Ще се погрижа за всичко.

И обяви срещата за приключена.