Да спасиш свидетел

45.

Тази вечер Торнхил се прибираше у дома малко по-рано след плодотворния ден. Адамс вече бе укротен, значи скоро щяха да се доберат и до Локхарт. Човекът можеше и да се опита да ги измами, но Торнхил не вярваше да го стори. Бе доловил истински страх в гласа на Адамс. Слава богу, че хората имат семейства. Да, общо взето, денят изглеждаше плодотворен. Но телефонният звън скоро щеше да го промени.

— Да?

Самоувереното изражение изведнъж изчезна от лицето на Торнхил, когато неговият агент докладва, че Дани Бюканън е изчезнал по някакъв необясним начин, и то от най-горния етаж на Капитолия.

— Намерете го! — изрева Торнхил и затръшна слушалката.

Каква игра въртеше Бюканън? Дали не бе решил да избяга малко по-рано? Или имаше други причини? Беше ли успял някак да се свърже с Локхарт? Тази мисъл бе много тревожна. Една размяна на сведения между двамата нямаше да донесе нищо добро за Торнхил. Той си спомни разговора в колата. Тогава Бюканън прояви обичайното си високомерие, опита се дори да заплашва — само на думи, разбира се, — но иначе изглеждаше напълно покорен. Какво би могло да предизвика този неочакван развой на събитията?

От вълнение Торнхил затропа с пръсти по куфарчето, което държеше в скута си. Погледна надолу към твърдата кожа и изведнъж зяпна. Куфарчето! Проклетото куфарче! Сам го бе осигурил на Бюканън. Вътре имаше вграден касетофон. Разговорът в колата. Самопризнанието на Торнхил, че е наредил да убият агент от ФБР. Бюканън го бе подлъгал да се компрометира и бе записал целия разговор. Със служебна апаратура на ЦРУ! Проклет двуличен негодник!

Торнхил грабна телефона. Пръстите му трепереха толкова силно, че набра номера едва при третия опит.

— Куфарчето му, записът в него. Намерете го. Намерете Бюканън. Трябва да вземете записа. На всяка цена!

Той остави слушалката и безсилно се отпусна назад. Опитният стратег, организирал за четири десетилетия повече от хиляда тайни операции, бе зашеметен от удара. Сега Бюканън можеше да го повали. Бродеше на свобода с доказателство, способно да смаже Торнхил. Но използваше ли го, Бюканън също потъваше. Нямаше начин да се измъкне.

Момент. Скорпиона! Жабока! Сега всичко звучеше логично. Бюканън се канеше да потъне и да повлече Торнхил подир себе си. Старият агент разхлаби вратовръзката си, притисна се към облегалката и напрегна сили да прогони паниката, която нахлуваше в тялото му.

Няма да свършиш така, Робърт, каза си той. Дявол да го вземе, няма да свършиш така след трийсет и пет години служба. Успокой се. Точно сега трябва да мислиш. Точно сега ще заслужиш мястото си в историята. Този човек няма да те надвие. Бавно и постепенно дишането му се нормализира.

Може би Бюканън възнамеряваше да използва записа само за застраховка. Защо да лежи в затвора до края на дните си, когато може тихомълком да се изплъзне? Не, би било пълна глупост да отнесе записа на властите. Той имаше да губи не по-малко от Торнхил, а и едва ли бе склонен към самоубийствена отмъстителност. Изведнъж през ума на Торнхил прелетя неочаквана мисъл: а дали не бе заради картината, заради онази идиотска картина? Може би от нея тръгваше цялата работа. По дяволите, изобщо не биваше да я пипа. Веднага щеше да остави в телефонния секретар на Бюканън съобщение, че съкровището му е върнато.

Торнхил предаде съобщението и нареди на своите хора да върнат картината. Когато се облегна назад и хвърли поглед през прозореца, самочувствието му се възвърна. Имаше още един коз. Добрият командир винаги пази резерви. Торнхил набра друг номер и получи добри новини, свързани с току-що получени разузнавателни данни. Лицето му се разведри, зловещите предчувствия изчезнаха. В крайна сметка всичко щеше да се оправи. Устните му се разтеглиха в усмивка. Да изтръгнеш победа от зъбите на поражението — това можеше за една нощ да състари човек с десетилетия или да го издигне до върха на опиянението. А понякога и двете.

След още няколко минути Торнхил излезе от колата и тръгна по тротоара към красивата си къща. Безупречно облечената му съпруга го посрещна на прага с бегла целувка по бузата. Току-що се бе върнала от някаква сбирка в общинския клуб. Вечно кисне в тоя проклет клуб, помисли си Торнхил с недоволна гримаса. Докато той изгаряше от тревога, че терористи се промъкват в страната с материали за ядрени бомби, тя висеше по модни ревюта, където празноглави създания с крака до внушителните им бюстове се кълчеха в облекла, които не им закриваха и задниците. Той всеки ден се бореше да спасява света, а жена му ядеше сандвичи и пиеше шампанско по следобедни сбирки с други заможни дами. Богатите безделници бяха точно толкова тъпи, колкото и невежите бедняци — по-безмозъчни от говеда, смяташе Торнхил. Говедата поне донякъде разбират, че са роби. Аз съм зле платен държавен служител, мрачно помисли Торнхил, но престана ли да бъда нащрек, от богатите и всемогъщите в тази страна не ще остане нищо друго, освен ехото на техните писъци. Мисълта го замая със своята сила.

Почти без да слуша безсмисленото бърборене на жена си за „нейния ден“, той остави куфарчето, наля си питие, после се оттегли в кабинета и затвори вратата. Никога не й разказваше за своя ден. Кажеше ли й нещо, тя щеше да се раздрънка пред своя „шикозен“ фризьор, известен само с малкото си име, той пък пред друга клиентка, тя на свой ред пред още някого, докато научи целият свят. Не, Торнхил никога не говореше на служебни теми с жена си. Но й угаждаше на всички прищевки. Сандвичи и шампанско, по дяволите!

По ирония на съдбата домашният кабинет на Торнхил бе почти като този на Бюканън. Нямаше медали, писма, грамоти или други свидетелства за дългата му кариера. В края на краищата той беше шпионин. Какво очакваха — да се прави на идиот като онези от ФБР и да носи тениски и шапки с надпис ЦРУ? Той едва не се задави с уискито при тази мисъл. Не, кариерата му бе невидима за обществото, но много добре известна на важните хора. Благодарение на него страната добруваше, макар че обикновените хора никога нямаше да узнаят това. И така се полагаше. Само глупците търсеха признание от невежото мнозинство. Той вършеше своята работа заради гордостта. Гордост от себе си, от верността към родината.

Торнхил си спомни за своя скъп баща — истински патриот, който отнесе в гроба всичките си тайни победи. Дълг и чест. Само това имаше значение.

С малко късмет скоро и синът щеше да отбележи поредната победа в своята кариера. Когато се появеше, Фейт щеше да загине след по-малко от час. А Адамс? Няма как, и той трябваше да умре. Да, Торнхил го излъга по телефона. Той знаеше много добре, че измамата е просто един ефикасен инструмент в занаята — ни повече, ни по-малко. Човек само трябваше да внимава служебните лъжи да не се отразяват върху личния му живот. Но Торнхил открай време умееше да разделя личното от служебното. Можеше сутрин да организира секретна акция в Централна Америка, а същата вечер да спечели партия бридж в местния клуб на конгресмените. И това ако не е разделяне, по дяволите!

А каквото и да говореха за него в Управлението, той винаги се грижеше за своите хора. Когато се налагаше, измъкваше ги от трудните положения. Никога не бе оставял агент или служител да се носи безпомощно по течението. Но същевременно винаги ги оставяше да действат, докато все още имаше надежда да се завърнат с успех. Беше си създал инстинкт за подобни ситуации и почти никога не грешеше. Освен това никога не въртеше политически игри със събирането на разузнавателни данни. Никога не се бе старал да казва на политиците онова, което желаят да чуят, както правеха някои други в Управлението — понякога с катастрофални последици. Е, човек върши каквото може. След две години някой друг щеше да се тревожи за тия проблеми. Той възнамеряваше да остави организацията колкото се може по-силна. Малък прощален подарък. Не искаше благодарности. Дълг и чест. Торнхил вдигна чаша в памет на покойния си баща.