Да спасиш свидетел

4.

Колата се носеше по магистралата точно с максималната разрешена скорост. Мъжът седеше зад волана, жената до него. И двамата бяха напрегнати, сякаш всеки очакваше другият да го нападне.

Когато един реактивен самолет със спуснат колесник прелетя над тях на път към летище Дълес, Фейт Локхарт затвори очи и за миг си представи, че е в самолета, но не каца, а потегля на дълго пътуване. Докато отваряше бавно очи, колата напусна магистралата и тревожният блясък на крайпътните лампи остана назад. Скоро от двете страни се извисиха редици дървета зад дълбоките, влажни канавки, обрасли с трева; двата фара прорязваха мрака и освен тях единствената светлина идваше от примигващите звезди във високия небосвод.

— Не разбирам защо тази вечер не дойде агент Рейнолдс — каза тя.

— Просто работата с теб не е единственото й разследване, Фейт — отговори специален агент Кен Нюман. — Но и аз не съм съвсем непознат, нали? Само ще поговорим както друг път. Представи си, че съм Брук Рейнолдс. Нали сме един екип.

Колата зави по нов, още по-пуст път. Тук дърветата отстъпваха място на голи полета, очакващи да дойдат булдозерите. След година щяха да ги покрият човешки жилища — предградията продължаваха да се разрастват. Но в момента земята изглеждаше разголена, опустошена. И някак зловеща, може би заради онова, което я чакаше. Също като Фейт Локхарт.

Нюман се озърна. Макар че не искаше да си го признае, в близост до Фейт Локхарт се чувстваше напрегнат, сякаш седеше край заредена бомба, без да знае кога ще избухне. Той се размърда на седалката. Кожата на рамото му беше леко възпалена от ремъка на кобура. Повечето колеги имаха на това място мазол, но неговата кожа само почервеняваше и се белеше. Колкото и да е странно, той беше доволен от леката болка; тя неизменно го предупреждаваше, че ако престане да бъде нащрек, дребното неудобство може да стане гибелно. Тази вечер обаче той носеше предпазна жилетка и кобурът не дразнеше кожата му; болката бе поотслабнала, а заедно с нея и чувството за предпазливост.

Фейт усещаше как кръвта пулсира в ушите й, а всички сетива се изострят, сякаш лежеше в постелята посред нощ и чуваше непознат, тревожен звук. Когато си дете и се случи нещо подобно, изтичваш към леглото на родителите, за да потърсиш утеха в прегръдката на силни и нежни ръце. Но родителите й отдавна лежаха в гроба, а тя беше на трийсет и шест. От кого можеше да потърси помощ Фейт Локхарт?

— Занапред отново ще имаш работа с агент Рейнолдс — каза Нюман. — С нея се чувстваш спокойна, нали?

— Не съм сигурна, че думата „спокойствие“ има нещо общо със сегашната ситуация.

— Има, разбира се. Нещо повече, спокойствието е извънредно важно. Рейнолдс си знае работата. Повярвай ми, ако не беше тя, нямаше да стигнем доникъде. Откровено казано, ти не ни разкри почти нищо. Но тя вярва в теб. Оправдаеш ли това доверие, ще имаш много силен съюзник в лицето на Брук Рейнолдс. Тя държи на теб.

Фейт преметна крак върху крак и скръсти ръце. Беше висока метър и шейсет и пет; нямаше кой знае какъв бюст, но краката й бяха дълги и изящно оформени. Винаги можеше да разчита на тях, за да привлече вниманието. Дори и Нюман бе стрелнал на няколко пъти неволно заинтригуван поглед към заоблените мускули на прасците и бедрата И под прозрачните чорапи.

Фейт отметна дългата си кестенява коса и уморено закри очи. Вече имаше няколко бели косъма. Все още не се забелязваха, но това бе само въпрос на време. Сегашното напрежение несъмнено щеше да ускори процеса на стареене. А Фейт знаеше, че дължи кариерата си не само на упорития труд, острия ум и куража, но и на външния си вид. Нелепо бе да се смята, че външността прави човека. И все пак тя имаше голямо значение, особено когато работиш предимно с мъже.

Фейт разбираше, че широките усмивки, с които я посрещаха в сенаторските кабинети, се дължат не толкова на сивите й клетки, колкото на късите поли. Понякога с това се изчерпваше цялата й задача. Тя говореше за умиращи от глад деца, за семейства, живеещи в клоаките на далечни страни, а тези мъже я зяпаха в краката. Божичко, хормоните бяха най-голямата слабост на мъжете и най-могъщото оръжие за една жена. Така поне малко се изравняваха правилата в играта, предвидена изключително за мъже.

— Много ми е приятно, че така държите на мен — каза Фейт. — Но не прекалявате ли? Грабнахте ме от улицата и посред нощ ме водите някъде из пущинака.

— Изключено е да те водим във Вашингтонското бюро. Ти си главна свидетелка в едно много важно разследване. Тук мястото е безопасно.

— По-скоро ми се вижда идеално за засада. Откъде знаеш, че не ни следят?

— Следяха ни, разбира се. Наши хора. Повярвай ми, ако имаше някой, те щяха да го забележат. Следваха ни, докато излязохме от магистралата. Сега зад нас няма жива душа.

— Значи вашите хора са безпогрешни. Ех, да имах и аз такива. Откъде ги намирате?

— Слушай, знаем си работата, разбра ли? Отпусни се.

Но докато изричаше тези думи, той извърна очи към огледалото. После погледна клетъчния телефон на седалката и Фейт се досети за мислите му.

— Май изведнъж ти се прииска да дойде подкрепление, а?

Нюман я стрелна с поглед, но премълча.

— Добре, дай да се разберем за условията — каза тя. — Какво ще получа всъщност от цялата работа? Досега не сме говорили за това.

Тъй като Нюман продължаваше да мълчи, Фейт го погледна в профил, опитвайки се да прецени упорството му. Пресегна се и го докосна по ръката.

— С постъпката си поех голям риск.

През плата на сакото усети как ръката му се напрегна под пръстите й. Задържа ги на място и притисна още мъничко. Сега усещаше и плата на ризата. Когато Нюман леко се завъртя към нея, Фейт забеляза, че е с предпазна жилетка. Устата й изведнъж пресъхна и досегашната самоувереност я напусна изцяло.

Нюман й хвърли бегъл поглед.

— Ще бъда откровен. Условията на споразумението не са моя работа. Засега не си ни дала нищо. Но играеш ли по правилата, всичко ще бъде наред. Ще се споразумеем, ще ни дадеш каквото трябва и много скоро ще продаваш раковини някъде на Фиджи под нова самоличност, а твоят партньор и неговите съучастници ще преминат за дълги години на държавна издръжка. Не задълбавай, недей много да мислиш, просто се опитай да издържиш. Помни, ние сме на твоя страна. Освен нас нямаш други приятели.

Фейт се облегна назад и най-сетне откъсна очи от бронираната жилетка. Реши, че е време да нанесе удара. Можеше да опита и с Нюман вместо с Рейнолдс. В някои отношения тя и Рейнолдс си подхождаха великолепно. Две жени сред океан от мъже. Разбираха се по редица тънкости, които един мъж никога не би проумял. Но в други отношения понякога заприличваха на настръхнали улични котки, обикалящи около скелет от риба.

— Искам да привлека и Бюканън. Знам, че мога. Ако работим заедно, обвинението ви ще е много по-силно.

Тя изрече всичко това бързо, с огромно облекчение, че най-сетне го е казала.

Нюман не успя да прикрие изненадата си.

— Фейт, склонни сме на много компромиси, но няма да преговаряме с човека, който според теб е организирал цялото престъпление.

— Не разбирате фактите. Не знаете защо го направи. Въпреки всичко той не е престъпник, а добър човек.

— Нарушил е закона. Според теб е подкупвал държавни служители. Това ми стига.

— Когато разбереш защо го правеше, няма да мислиш така.

— Не разчитай на тази стратегия, Фейт. Не си съсипвай живота.

— Ами ако кажа „или двамата, или никой“?

— Тогава допускаш най-голямата грешка в живота си.

— Значи или аз, или той.

— Изборът не би трябвало да е чак толкова труден.

— В такъв случай по-добре да поговоря с Рейнолдс.

— И тя ще ти отговори същото.

— Не бъди толкова сигурен. Аз умея да убеждавам. И освен това съм права.

— Фейт, нямаш представа за какво става дума. Агентите на ФБР не решават кой да иде под съд. Това е работа на федералната прокуратура. Дори ако Рейнолдс те подкрепи, което не ми се вярва, просто няма начин юристите да се съгласят. Ако се опитат да повалят всички тия могъщи политици, а същевременно сключат споразумение с човека, който е забъркал цялата каша, ще ги разбият отвсякъде и ще останат без работа. Това тук е Вашингтон, изправили сме се срещу горили колкото Кинг Конг. Телефоните ще прегреят, медиите ще гръмнат, задкулисните сделки ще излязат наяве светкавично и накрая всички отиваме на боклука. Повярвай ми, занимавам се с тая работа от двайсет години. Или Бюканън, или нищо.

Фейт се облегна назад и вдигна очи към небето. За миг й се стори, че вижда сред облаците Дани Бюканън, клюмнал безнадеждно в мрачна затворническа килия. За нищо на света не би позволила да стигне дотам. Трябваше да поговори с Рейнолдс и прокурорите, трябваше да ги убеди да осигурят имунитет и на Бюканън. Нямаше друг начин. Но Нюман изглеждаше толкова сигурен. Думите му звучаха напълно логично. Това тук беше Вашингтон. Изведнъж цялата й самоувереност изгасна като догоряла клечка кибрит. Нима тъкмо тя, майсторката на политическата интрига, дърпаща конците от толкова отдавна, бе пропуснала да вземе предвид общото политическо положение.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Фейт.

— След петнайсетина минути ще стигнем до къщата.

— На около километър и половина по следващата пресечка наляво има денонощна бензиностанция.

— Откъде знаеш? — я погледна Нюман изненадано.

Тя му отвърна със самоуверен поглед, зад който криеше нарастващата си паника.

— Обичам да знам в какво се забърквам. Включително хората и местностите.

Той не отговори, но след малко зави наляво и скоро наближиха ярко осветена бензиностанция на „Ексон“ със сервизни помещения. Въпреки околния пущинак магистралата трябва да беше наблизо, защото на дългия паркинг бяха спрели множество камиони. Очевидно бензиностанцията привличаше професионалните шофьори. По паркинга крачеха мъже с ботуши и каубойски шапки, джинси и якета с емблемите на разни транспортни фирми. Някои търпеливо зареждаха резервоарите, други пиеха горещо кафе и пред грубоватите им уморени лица се вдигаха струйки пара. Никой не обърна внимание на колата, която спря до тоалетните в края на сградата.

Фейт заключи вратата зад себе си, свали капака на тоалетната чиния и седна отгоре. Всъщност бе дошла тук, защото й трябваше време да размисли, да овладее паниката, която я атакуваше от всички страни. Тя хвърли разсеян поглед към драсканиците по олющената бяла боя на кабинката. Безсрамният език на някои от тях едва не я накара да се изчерви. Други бяха остроумни, дори грубовато забавни. Вероятно надминаваха по изобретателност всички подобни декорации в мъжката тоалетна, макар че мъжете никога не биха го признали. Те винаги подценяваха жените.

Тя стана, наплиска лицето си със студена вода и се избърса с хартиена кърпа. Точно тогава коленете престанаха да я държат. Тя ги напрегна и впи пръсти в ръба на пожълтялата порцеланова мивка. Някога си представяше с ужас как на сватбата й се случва точно това — напряга колене и сетне припада. Е, днес поне нямаше тази грижа. Никога не бе имала трайна връзка, освен в пети клас с едно момче, чието име вече не помнеше, но нямаше да забрави небесносините му очи.

Дани Бюканън й предложи истинска дружба. През последните петнайсет години той бе неин учител и втори баща. Именно Дани откри в нея способности, които никой друг не забелязваше. Пак той й даде шанс в най-отчаяния момент. Беше дошла във Вашингтон с безгранична амбиция и ентусиазъм, но без ясна цел. Политика? Нищо не разбираше от това, но изглеждаше интересно. И доходно. Баща й беше добродушен, но некадърен скитник, повлякъл съпругата и дъщеря си в безкрайна гонитба на утопични планове за забогатяване. Една от най-жестоките шеги на природата — мечтател, лишен от способности да осъществи своята мечта. Трудовият му стаж се измерваше с дни вместо с години. Цялото семейство живееше в тревожно очакване на идната седмица. Когато поредният му план рухнеше и почнеше да пропилява чужди пари, той повеждаше Фейт и майка й в ново бягство. Неведнъж бяха оставали без дом, често гладуваха; и все пак баща й винаги се изправяше на крака, макар и с неимоверни усилия. До деня, когато умря. Страшният спомен за бедността бе запечатан завинаги в нейната памет.

Фейт искаше сигурен, спокоен живот, в който да не разчита на никого. Бюканън й даде възможността и уменията да постигне тази мечта. И много повече. Той имаше не само мечти, но и средства да осъществи смелите си идеи. Фейт не би могла да го предаде. От все сърце се прекланяше пред онова, което бе извършил и продължаваше да върши с неимоверни усилия. Той беше скалата, дала опора за най-важната част от живота й. Но през последната година връзката им се промени. По-затворен от всякога, Дани престана да й говори. Беше раздразнителен, избухваше за дреболии. Когато Фейт настояваше да й каже какво го измъчва, той се затваряше в себе си. И тази промяна се приемаше още по-трудно, защото доскоро бяха толкова близки. Той стана потаен, вече пътуваше сам, без да я кани; дори не се събираха както преди на дълги разговори за бъдещите планове.

А сетне той стори нещо нечувано и жестоко — излъга я. Самата лъжа беше дребна, но водеше към сериозни изводи. Щом я лъжеше по незначителни въпроси, то какво ли щеше да е, ако станеше дума за нещо по-важно? Имаха един последен остър разговор и Бюканън й каза, че дори да сподели с нея какво го тревожи, от това нямало да излезе нищо добро. После дойде най-зашеметяващото. Ако желаела, можела спокойно да напусне работата при него. И навярно било крайно време да го направи, натърти той. Работа ли? По-скоро сякаш строг баща пъдеше от дома си току-що порасналата дъщеря.

Защо я караше да си върви? Дълго се пита, докато изведнъж проумя. Как можеше да е толкова сляпа? Някой преследваше Дани. Заплашваха го и той не желаеше да я повлече подир себе си. Зададе му въпроса право в очите. Той отрече категорично. После й нареди да си тръгне. Доблестен до последния миг.

Ала щом не желаеше да й се довери, тя можеше сама да потърси спасителен път. След дълги колебания Фейт се обърна към ФБР. Знаеше, че не е изключено тъкмо оттам да се ровят из тайните на Дани, но дори и в такъв случай можеше да му се размине по-леко. Поне така си мислеше тогава. Днес обаче я обземаха хиляди съмнения. Наистина ли вярваше, че Бюрото ще стори всичко възможно, за да защити Бюканън от съдебно преследване? Проклинаше се, задето им даде името на Дани, макар че той бе знаменитост във Вашингтон; агентите и сами щяха да разберат за кого става дума. Те искаха Дани да иде в затвора. Или той, или тя. Само този избор ли й оставаше? Никога не се бе чувствала по-самотна.

Тя погледна отражението си в пукнатото огледало. Костите на лицето сякаш напираха през кожата, очите й хлътваха. Само един сантиметър кожа между нея и небитието. Голямата й мечта да открие спасителен изход за двамата изведнъж се превръщаше в шеметно, безумно падане. На нейно място баща й просто би грабнал багажа, за да избяга в нощния мрак. А какво можеше да стори дъщерята?