Да спасиш свидетел

5.

Докато крачеше по коридора, Лий извади пистолета и го насочи напред. Другата му ръка описваше с фенерчето бавни, отмерени дъги.

Най-напред надникна в кухнята, където откри малък хладилник от петдесетте години, електрическа печка и протрит линолеум на черно-бели квадрати. Тук-там по стените се тъмнееха петна от влага. Таванът беше недовършен, по него ясно се виждаха опорните греди и дъските на пода отгоре. Между тях се преплитаха под прав ъгъл стари медни тръби и по-нови добавки от пластмаса, които потъваха в голите стени.

Не долови мирис на готвено, из въздуха се носеше само дъх на стара мазнина, засъхнала по печката и в отдушника, навярно заедно с няколко милиарда бактерии. Насред кухнята имаше очукана маса с гетинаксов плот и четири метални стола с пластмасови облегалки. По голите етажерки не се виждаше нито една чиния. Също така нямаше кърпи, кафеварка, кутии за подправки — всъщност липсваше и най-малката дреболия, която да подскаже, че кухнята е била използвана през последните десет години. Лий имаше чувството, че се е върнал назад във времето, или е попаднал в старо бомбоубежище, изградено по време на масовата истерия в средата на века.

Малката столова беше от другата страна на коридора. Лий погледна дървената ламперия, потъмняла и напукана от годините. Изведнъж му стана хладно, макар че въздухът вътре бе застоял и потискащ. Къщата явно нямаше централно отопление, не се виждаха и климатици по стените. Отвън не бе забелязал резервоар за гориво, във всеки случай не и над земята. Тук-там до стените бяха оставени малки нагреватели, включени в контактите. И тук таванът бе недовършен. Кабелът за прашния полилей минаваше през дупки в гредите. Без съмнение електричеството бе стигнало до тази къща няколко десетилетия след нейното построяване.

Докато вървеше по коридора към предната част на къщата, Лий не забеляза невидимия лъч, минаващ на височината на коляното. Той навлезе в охранявания периметър и отнякъде долетя едва доловимо щракване. Лий подскочи, трескаво завъртя пистолета, после се успокои. Старите къщи често издават странни звуци. Просто беше изнервен и имаше защо. Тази къща изглеждаше като измъкната от филм на ужасите.

Лий влезе в една от предните стаи. Тук лъчът на фенерчето му разкри, че мебелите са изместени към стените, а в дебелия слой прах върху пода личаха следи от стъпки и влачене на предмети. По средата на стаята имаше няколко сгъваеми стола и правоъгълна маса. В единия й край беше оставена кафеварка, а до нея — пластмасови чашки и пакетчета кафе, захар и сухо мляко.

Лий възприе спокойно всичко това, но трепна, когато видя прозорците. Те бяха заковани с големи листове шперплат, изпод които провисваха крайчетата на дръпнатите завеси.

— Мамка му — промърмори той.

След малко откри, че и малките квадратни прозорчета на предната врата са закрити с картон. Извади фотоапарата и направи няколко снимки на тази странна подробност.

Тъй като искаше да привърши проучването час по-скоро, Лий изтича по стъпалата към втория етаж. Предпазливо отвори вратата на първата спалня и надникна. Откъм малкото легло веднага го лъхна мирис на мухъл. Тук дори и стените не бяха измазани. Той докосна голата външна стена и усети как през пукнатините повява студен въздух. За миг се изненада, като видя в горния край тънка светеща ивица. После разбра, че това са лунни лъчи, проникващи през процеп между стената и покрива.

Лий внимателно отвори вратата на гардероба. Въпреки старанието му тя издаде оглушително скърцане, което го накара да затаи дъх. Вътре нямаше нито дрехи, нито дори закачалки. Той поклати глава и мина в малката баня. Тук нещата изглеждаха малко по-съвременни — окачен таван, линолеум на точки и гипсови стени, облепени с прокъсани тапети. Имаше дори ръчен душ. Но липсваха кърпи, тоалетна хартия и сапун. Нямаше начин човек да се изкъпе или поне да се освежи.

Мина в съседната спалня. Тук мирисът на мухлясали завивки бе толкова силен, че трябваше да си запуши носа. В гардероба пак нямаше нищо.

Цялата работа изглеждаше съвършено нелепа. Лий стоеше в лунната светлина, проникваща през прозореца, усещаше как течението откъм пропуканите стени гъделичка врата му и клатеше глава. Какво търсеше тук Фейт Локхарт, щом не използваше къщата за тайно любовно гнезденце? Такава бе първата му хипотеза, макар че я виждаше да идва само с високата жена. В края на краищата човешките страсти имат какви ли не отклонения. Но дори и с тапи в носа никой не би могъл да прави любов върху тези чаршафи.

Слезе долу, прекоси коридора и влезе в другата предна стая, където трябваше да е всекидневната. И тук прозорците бяха заковани. На едната стена имаше библиотечна лавица, но без книги. Също като в кухнята таванът бе недовършен. Когато завъртя лъча нагоре, Лий видя, че между гредите са заковани по-къси парчета дърво, оформящи едно голямо „X“ през целия таван. Дървото се различаваше от онова, използвано някога при строежа — беше по-светло и с различна жилка. Допълнителна опора? Защо беше необходима?

Той примирено тръсна глава. Сега към неговите тревоги се добавяше и опасността проклетият горен етаж да рухне всеки момент върху главата му. Представи си заглавията във вестниците:

Завъртя лъча наоколо и внезапно застина. В едната стена бе вградена врата. Най-вероятно врата на килер. И в това не би имало нищо странно, ако не беше секретната ключалка. Той пристъпи натам, огледа отблизо ключалката, после наведе очи към купчинката стърготини на пода точно под нея. Знаеше, че са оставени от човека, който е издълбал отвора за монтиране на бравата.

Автоматични ключалки отвън. Охранителна система. Секретна брава, монтирана неотдавна на вътрешен килер в тая съборетина насред пущинака. Какво толкова ценно имаше тук?

— Мамка му — повтори Лий.

Искаше да напусне това място, но не можеше да откъсне очи от ключалката. Лий Адамс имаше един недостатък, ако изобщо можеше да се нарече недостатък за човек с неговата професия — беше много любопитен. Тайните не му даваха мира. Изпадаше едва ли не в ярост, когато се опитваха да скрият нещо от него. Като обикновен работяга, убеден, че финансовите гиганти по цял свят само се чудят как да създадат повече неприятности на кротките хора, Лий вярваше от все сърце в принципа за пълна и безусловна откритост. Претворявайки принципа в действие, той стисна фенерчето под мишница, прибра пистолета и извади комплекта шперцове. Пръстите му пъргаво избраха и монтираха нов накрайник. Той пое дъх, пъхна шперца в ключалката и включи машинката.

Когато резето щракна, Лий отново въздъхна, извади пистолета, насочи го към вратата и завъртя дръжката. Не вярваше някой да се е заключил в килера и да връхлети насреща му, но в кариерата си бе виждал и по-странни неща. От другата страна можеше да има човек.

Когато видя какво се крие за вратата, бе готов да съжали, че не е било обикновена засада. Той изруга тихичко, прибра пистолета и побегна. Червените светлинки на рафтовете с електронна апаратура в килера огряваха отворената врата.

Лий изтича в другата предна стая и равномерно плъзна лъча от фенерчето по стените все по-високо и по-високо. После видя. В стената под самия таван бе вграден обектив на камера. Вероятно тип „рибешко око“, специално пригоден за тайно наблюдение. Не можеше да е сигурен за модела, но лъчът несъмнено се отразяваше от обектив. Като раздвижи фенерчето, Лий откри още три камери.

По дяволите! Онзи звук, който чу преди малко. Сигурно бе задействал някаква система, включваща камерите. Той изтича обратно към килера и освети записващото устройство.

Бутонът! Дявол да го вземе, къде беше бутонът за изваждане на касетата? Откри го, натисна, но не се случи нищо. Опита с другите клавиши. Пак нищо. После погледът на Лий падна върху втория инфрачервен сензор в предната част на машината и той изведнъж разбра отговора. Видеозаписът се контролираше със специално дистанционно управление; без него бутоните бяха блокирани. Кръвта му изстина при мисълта какво означава това. Запита се дали да не пусне един куршум в апаратурата, за да измъкне безценната касета. Но проклетата чудесия като нищо можеше да се окаже бронирана и да върне куршума в корема му. Ами ако имаше пряка сателитна връзка с друга машина и записът бе само резерва? Дали и в килера нямаше камера? Може би точно сега някой го гледаше. За миг му хрумна нелепата мисъл да покаже среден пръст на неизвестния наблюдател.

Лий се канеше да побегне отново, когато го осени внезапна идея. Той затършува из раницата си, макар че сега пръстите му не бяха толкова уверени, както друг път. Най-сетне напипа малкия калъф. Измъкна го, трескаво отвори капачето и извади отвътре малък, но мощен магнит.

Магнитите бяха популярен инструмент на крадците, тъй като подхождаха идеално за откриване и повдигане на допълнителни кукички по прозорците, след като се среже стъклото. Без тяхна помощ понякога кукичките осуетяваха усилията и на най-опитния специалист. Сега магнитът щеше да му помогне за обратното — не да влезе, а да се измъкне незабелязан от къщата.

Той хвана здраво магнита и го плъзна по предната част на апаратурата, после по горната й страна. Продължи така цяла минута — толкова време си бе отпуснал, преди да се спаси с бягство. Мислено се молеше магнитното поле да изтрие изображенията върху лентата. Неговите изображения.

Лий хвърли магнита в раницата, обърна се и изтича към вратата. Един господ знаеше кой може да идва насам. Изведнъж той спря. Дали не беше по-добре да изкърти видеото и да го отнесе със себе си? Но звукът, който чу, прогони мислите за касетата.

Към къщата се задаваше кола.

— Дявол да го вземе! — изпъшка Лий.

Дали бяха Локхарт и нейната придружителка? Те идваха тук всяка втора вечер. Така е, когато човек прекалено разчита на схемите. Изтича по коридора, отвори задната врата, изхвръкна навън и прескочи бетонната площадка. Приземи се тежко върху мократа трева, босите му крака се плъзнаха напред и той падна по гръб. От удара дъхът му спря, усети остра болка в подгънатия накриво лакът. Но страхът беше по-силен от болката. След секунда-две стана и накуцвайки, се затича към дърветата.

Беше изминал едва половината път, когато колата зави от пътя по неравната алея и лъчите на фаровете й заподскачаха. С още няколко скока Лий се добра до прикритието на дърветата.

Червената точица бе спряла за момент върху гърдите на Лий. Серов можеше лесно да го убие. Но това щеше да предупреди хората от колата. Бившият агент на КГБ се прицели в лявата врата. Надяваше се човекът, който изчезна в гората, да прояви благоразумие и да не се намесва. Досега имаше невероятен късмет. Смъртта го отмина не веднъж, а на два пъти. Не бива да се прахосва подобен късмет. Би било голяма глупост, помисли Серов, навеждайки отново око към лазерния прицел.

Лий наистина би трябвало да продължи бягството, но вместо това той спря задъхан и се промъкна обратно към края на дърветата. Любопитството беше открай време най-силната му черта, понякога дори прекалено силна. Освен това хората, скрити зад цялата тази електронна апаратура, сигурно вече знаеха кой е. По дяволите, нищо чудно да знаеха кой зъболекар посещава и дали предпочита кока-кола пред пепси, тъй че си струваше поне да изчака и да види какво ще стане. Ако хората от автомобила тръгнеха към дърветата, щеше да хукне по-бързо от маратонец, макар и бос, пък нека го гони който може.

Той приклекна и извади далекогледа за нощно виждане. Приборът работеше по технологията „челно инфрачервено виждане“, съкратено ЧИВ, далеч по-съвършена от приборите за максимално улавяне на нормалната светлина или инфрачервените очила, които Лий бе използвал по-рано. По принцип системата ЧИВ засичаше топлината. Можеше да работи в пълен мрак и за разлика от по-старите инфрачервени очила разпознаваше тъмни изображения върху тъмен фон, превръщайки топлината в кристално ясна картина.

Лий фокусира далекогледа и пред него се появиха червени изображения върху зеленикав фон. Колата изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да я докосне с ръка. Най-ярко светеше зоната около нагорещения двигател. Лявата врата се отвори и от колата излезе мъж. Лий не го познаваше, но се напрегна, когато видя как Фейт Локхарт излезе от другата страна и пристъпи към мъжа. Сега стояха един до друг. Мъжът се поколеба, като че бе забравил нещо.

— По дяволите! — изръмжа Лий през зъби. — Вратата.

Завъртя далекогледа към задната врата на къщата. Тя зееше широко разтворена.

Мъжът очевидно също бе забелязал това. Той се завъртя към жената и бръкна под сакото си.

Скрит в гората, Серов прикова лазерната точка върху врата на мъжа. Усмихна се доволно. Мъжът и жената се подреждаха идеално на една линия. Патронът в цевта имаше модернизиран куршум с цялостно стоманено покритие. Серов усърдно изучаваше както оръжията, така и раните, причинени от тях. При висока скорост куршумът почти не се деформираше при минаване през целта. Но въпреки това щеше да причини смъртоносна рана, освобождавайки светкавично кинетичната си енергия в човешкото тяло. Първоначалният пробив щеше да бъде няколко пъти по-голям от самия куршум, преди частично да се затвори. А от него като от епицентър на земетресение щяха да тръгнат кръгови вълни, носещи жестоко унищожение. За Серов във всичко това се криеше своеобразна красота.

Руснакът добре знаеше, че скоростта е най-важният фактор за кинетичната енергия, която от своя страна определя пораженията върху целта. Удвоиш ли тежестта на куршума, удвояваш и кинетичната енергия. Серов обаче бе научил отдавна, че когато удвоиш началната скорост на куршума, кинетичната енергия се увеличава четворно. А оръжието и патроните на Серов бяха създадени тъкмо за да постигнат максимална скорост на куршума. Да, много красиво наистина.

Но поради стоманеното покритие куршумът можеше с лекота да прониже човек и след това да убие още един. Войниците нерядко използваха в сраженията подобен трик. Както и наемните убийци. Е, ако се наложеше да стреля по жената повторно… Какво пък, патроните бяха сравнително евтини. Човешкият живот също.

Серов пое дъх, застина съвършено неподвижно и лекичко натисна спусъка.

— Боже мой! — изкрещя Лий, когато видя как тялото на мъжа отхвръкна и се блъсна в жената. Двамата рухнаха на земята, сякаш зашити един за друг.

Лий инстинктивно се втурна напред да помогне. Нов изстрел улучи дървото край главата му. Той веднага се просна долу и потърси прикритие, докато наблизо прелиташе още един куршум. Залегнал ниско, Лий измъкна нощния далекоглед, едва го настрои с треперещи ръце и огледа мястото, откъдето предполагаше, че са дошли изстрелите.

Нов куршум удари съвсем наблизо и напълни очите му с влажна пръст. Противникът явно си знаеше работата и беше дошъл с муниции като за лов на динозаври. Лий усещаше как попаденията бавно и методично наближават към него.

Несъмнено стрелецът използваше заглушител, защото всеки гърмеж напомняше силен удар с длан по гладка стена. Пляс. Пляс. Пляс. Сякаш не бяха конични парчета метал, литнали с невъобразима скорост, за да унищожат един частен детектив, а просто пукнати балончета на детска забава.

Лий се мъчеше да не диша, да не помръдва нищо друго, освен ръката с далекогледа. В един ужасяващ миг видя как червеният лазерен лъч се стрелна покрай крака му като любопитна змия, после изчезна. Нямаше много време. Останеше ли на място, с него бе свършено.

Той остави пистолета, разпери пръсти и внимателно опипа пръстта, докато се натъкна на камък. Използвайки само замаха на китката, метна камъка настрани; чу го как се удари в дърво, след секунди на същото място се вряза куршум.

С инфрачервения далекоглед Лий веднага засече топлината на последния изстрел — мястото, където нажежените, бедни на кислород газове излетяха от цевта и се сблъскаха с външния въздух. Тази проста физическа реакция бе погубила не един войник, разкривайки неговата позиция. Лий можеше само да се надява на същия резултат.

Сега вече успя да различи топлинното изображение на човека между дърветата. Стрелецът не беше много далече, с малко късмет пистолетът на Лий можеше да го улучи. Разбирайки, че вероятно ще има само една възможност, Лий бавно стисна оръжието, вдигна дулото и потърси чист прицел. Без да откъсва око от образа на противника в далекогледа, той свали предпазителя, изрече безмълвна молитва и изстреля осем от петнайсетте патрона в пълнителя. Изстрелите на пистолета бяха много по-шумни от тези на пушката със заглушител. Наоколо нощните животинки се разбягаха на всички страни.

По някакво чудо един от куршумите улучи целта — най-вече защото Серов беше опитал да мине по-наблизо и сам се изпречи пред изстрела. Когато куршумът се вряза в лявата му ръка, руснакът изпъшка от болка. Това продължи част от секундата, сетне парчето метал разкъса меките мускули и вени, раздроби раменната кост и накрая спря в ключицата. Ръката веднага увисна като безполезна тежест. След като бе убил в своята кариера дванайсет души, Леонид Серов най-сетне разбра какво е да те прострелят. Стискайки пушката със здравата си ръка, бившият агент взе единственото възможно решение. Обърна се и побягна, ръсейки кръв по земята на всяка крачка.

Лий проследи бягството на врага с нощния далекоглед. По неловките му движения разбра, че е улучил поне веднъж. Би било глупаво и безсмислено да преследва въоръжен и ранен противник. Освен това имаше по-важна работа. Той грабна раницата и хукна към къщата.