Да спасиш свидетел

18.

— Дегаусирана? — Рейнолдс се вторачи в двамата техници. — Моята касета е била дегаусирана? Ще бъде ли някой така добър да ми обясни какво означава това?

Вече бе гледала записа двайсет пъти. От всеки възможен ъгъл. Или по-скоро бе гледала как по екрана се мятат назъбени линии и точици като някакво въздушно сражение от Първата световна война сред гъстите облаци на яростен зенитен обстрел. Отдавна седеше тук, но знаеше не повече, отколкото когато влезе.

— Без да задълбавам в технически подробности… — започна единият от техниците.

— Моля ви, не задълбавайте — прекъсна го Рейнолдс.

В главата й тръпнеше тъпа болка. Нима касетата щеше да се окаже безполезна? Господи, не може да бъде.

— Дегаусиране е терминът, с който наричаме изтриването на магнитен запис. Извършва се по най-различни причини, например за да се използва повторно носителят или за да бъде премахната секретна информация. Това се отнася и до видеозаписа. Касетата, която ни дадохте, е претърпяла нежелателно външно въздействие и в резултат записът е изопачен или напълно унищожен.

Рейнолдс го гледаше смаяно. Щом това беше нормалното обяснение, то какво ли щеше да е техническото?

— Значи твърдите, че някой съзнателно е повредил касетата? — попита тя.

— Точно така.

— А не може ли проблемът да е в самата лента? Откъде сте сигурни, че има „външно въздействие“?

Този път отговори другият техник.

— Нивото на смущенията в записа е такова, че отхвърля подобен извод. Разбира се, не можем да гарантираме сто на сто, но определено прилича на чужда намеса. Доколкото разбрах, наблюдателната система е била доста съвършена. „Мултиплекс“ с три-четири последователни камери, тъй че да няма никакъв пропуск във времето. Как се задействаха устройствата? Чрез движение или с лазерен лъч?

— С лъч.

— С движение е за предпочитане. Днешните системи са толкова чувствителни, че реагират дори на най-леко помръдване. Лазерът вече е демоде.

— Благодаря, ще го запомня — отговори кисело Рейнолдс.

— Изпробвахме пикселно увеличение на детайлите, но пак не излезе нищо. Определено е външна намеса.

Рейнолдс си спомни, че бяха заварили килера с апаратурата отворен.

— Добре, как може да са го направили?

— О, има най-различни специализирани приспособления.

Рейнолдс поклати глава.

— Не, не става дума за лабораторен опит. Извършено е на място, върху самата апаратура. Извършителят вероятно не е очаквал да се натъкне на видеокамери. Представете си това положение. Какво може да направи с подръчни средства?

Техниците се замислиха.

— Добре — рече единият. — Ако човекът има мощен магнит и го плъзне няколко пъти над апаратурата, това би разместило металните частици на видеолентата, което на свой ред унищожава и записаните сигнали.

Рейнолдс въздъхна тежко. Значи можеше да се окаже, че с най-обикновен магнит са унищожили единствената сигурна следа.

— Има ли начин да се възстанови изображението?

— Възможно е, но ще трябва време. Нищо не можем да гарантираме, преди да опитаме.

— Направете го. И да бъдем наясно. — Тя стана и се надвеси над двамата. — Трябва да видя какво е записано на тази касета. Трябва да знам кой е бил в къщата. Нямате по-важна задача. Ако някой ви пречи, обръщайте се направо към директора на Бюрото. Правете каквото искате, работете по двайсет и четири часа в денонощието, но трябва да имам записа. Разбрахме ли се?

Двамата се спогледаха, после кимнаха.

Когато се върна в кабинета си, Рейнолдс завари посетител.

— Пол — кимна му тя и седна.

Пол Фишер стана и затвори вратата на кабинета. Той беше нейната връзка с централата. После прескочи куп документи и се върна да седне на мястото си.

— Струваш ми се преуморена, Брук. Вечно така изглеждаш. Май заради това те харесвам.

Той се усмихна и Брук неволно отвърна на усмивката.

Фишер спадаше към малкото хора във ФБР, които Рейнолдс гледаше от долу на горе — и в буквален смисъл, защото беше висок метър и деветдесет и три. Двамата бяха почти връстници, макар че Фишер имаше две години стаж в повече и стоеше по-горе от нея. Беше способен и самоуверен. И много красив — все още бе запазил буйната руса коса и стройната фигура от студентските си години в Калифорнийския университет. Откакто бракът й започна да се разпада, Рейнолдс понякога се замисляше за връзка с разведения Фишер. Дори и сега неочакваното му посещение я накара да се зарадва, че е успяла да се изкъпе и преоблече.

Фишер беше без сако и ризата обгръщаше изящно широките му гърди. Рейнолдс знаеше, че току-що е застъпил на служба, макар да се мяркаше наоколо по всяко време.

— Съжалявам за Кен — започна той. — Ако не бях извън града, щях да дойда още снощи.

Рейнолдс разсеяно си играеше с ножа за хартия върху бюрото.

— Аз съжалявам още повече. Но едва ли скръбта ни може да се мери с тази на Ан Нюман.

— Разговарях със старшия агент — каза Фишер, — но искам да чуя всичко от теб.

След като Рейнолдс му разказа каквото знаеше, той замислено потри брадата си.

— Очевидно преследваните знаят, че си по дирите им.

— Така изглежда.

— Не си напреднала много в разследването, нали?

— Засега нямам никакъв шанс да се обърна към прокурора, ако това имаш предвид.

— Значи Кен е мъртъв, а единствената ти свидетелка е изчезнала безследно. Разкажи ми за Фейт Локхарт.

Тя тревожно вдигна очи, смутена както от подбора на думите, така и от безцеремонния му тон. Гледаше я втренчено и в кафявите му очи сякаш се таеше враждебност. Но Рейнолдс знаеше, че в момента той не може да бъде неин приятел. Беше представител на ръководството.

— А ти имаш ли да ми кажеш нещо, Пол?

— Брук, винаги сме били откровени помежду си. — Той замълча и потропа с пръсти по подлакътника на стола, сякаш се мъчеше да й предаде морзово съобщение. — Знам, че снощи Маси ти е разрешил известна свобода на действие, но всички много се тревожат за теб. Трябва да го знаеш.

— Знам, че след последните събития…

— Тревожеха се преди това. Последните събития само подсилиха тяхната загриженост.

— Да не искат просто да се откажа? Господи, може да става дума за хора, на чиито имена кръщават държавни сгради.

— Въпрос на доказателства. Без Локхарт какво ти остава?

— Всичко е истина, Пол.

— Какви имена знаеш освен това на Бюканън?

За момент Рейнолдс се смути. Лошото беше, че Локхарт не споменаваше никакви имена. Засега. Беше прекалено умна. Не искаше да разкрие най-важното, преди да се споразумеят.

— Още нямам нищо конкретно. Но ще го имам. Бюканън не е въртял бизнес с местните училищни настоятелства. А Локхарт вече ни разкри част от схемата му. Те работят за него, докато са на власт, а когато напуснат, той им предлага служби без никакви задължения и с огромни заплати. Просто. И гениално. Тя спомена толкова много подробности, че не може да ги е измислила.

— Не оспорвам нейните показания. Но пак те питам, можеш ли да докажеш обвинението? В момента.

— Правим всичко възможно да го докажем. Канех се да я помоля да ни осигури запис, но нали знаеш, че с тия неща не бива да се прибързва. Ако я бях притиснала, ако загубех доверието й, щяхме да останем с празни ръце.

— Искаш ли да чуеш гласа на хладния разум? — Тя не отговори и Фишер прие това за съгласие. — Имаш работа с безименни, но твърде могъщи хора, мнозина от които са си опекли нещата за в бъдеще или вече работят на топли местенца в частния сектор. Какво странно виждаш в това? Тия неща са обичайна практика. Разговарят по телефона, обядват заедно, шушукат си, правят услуги. Това е Америка. Е, какво остана от обвинението?

— Има нещо повече, Пол. Много повече.

— Да не би да твърдиш, че можеш да проследиш истинските престъпни деяния в законодателната дейност?

— Не точно.

— Много добре го каза. „Не точно.“ Все едно да търсиш негативно доказателство.

Рейнолдс знаеше, че тук Фишер има право. Как да докажеш, че някой не е извършил нещо? Повечето от методите, чрез които Бюканън постигаше своите цели, вероятно се използваха съвсем законно от всеки политик. Въпросът опираше до мотива. Защо някой върши нещо, а не как го прави. Именно причината бе незаконна, а не самият начин. Както например с баскетболен играч, който не полага усилия в мача, защото е бил подкупен.

— Директор ли е Бюканън на тези фирми, където ще се назначават безименните политици? Акционер? Вложил ли е парите? Има ли текущи отношения с някоя от тях?

— Говориш като адвокат на защитата — възрази разпалено тя.

— Точно това искам. Защото ще трябва да отговаряш на тези въпроси.

— Засега нямаме доказателства за преки връзки между Бюканън и фирмите.

— Тогава върху какво основаваш изводите? С какво ще докажеш, че изобщо има някаква връзка?

Рейнолдс отвори уста, но не каза нищо. Изчерви се и от вълнение счупи на две молива, който държеше.

— Нека да отговоря вместо теб — продължи Фишер. — Доказателството е Фейт Локхарт, липсващата свидетелка.

— Ще я намерим, Пол. И тогава пак ще ни потръгне.

— А ако не я намерите? Тогава?

— Ще търсим друг начин.

— Можеш ли да определиш без Локхарт кои са подкупените държавници?

Рейнолдс отчаяно искаше да отговори с „да“, но не можеше. Бюканън обикаляше Вашингтон от десетилетия. Вероятно бе имал работа с всеки един политик и бюрократ в столицата. Без Локхарт нямаше как да съкратят списъка на заподозрените.

— Всичко е възможно — бодро отвърна тя.

Той поклати глава.

— Не всичко, Брук.

Рейнолдс избухна.

— Бюканън и неговите приятелчета са нарушили закона. Това за нищо ли го имаш?

— В съда без доказателства е равно на нула — отсече той.

Тя стовари юмруци върху бюрото.

— Дявол да го вземе, отказвам да повярвам в това. А и доказателствата съществуват, трябва само да се разровим.

— Виждаш ли, точно там е проблемът. Друго би било, ако можеше да го извършиш в пълна тайна. Но при следствие с такъв размах и толкова важни фигури нищо не остава в тайна задълго. А сега трябва да разследваме и убийство.

— Следователно ще има изтичане на информация — каза Рейнолдс и се зачуди дали Фишер не подозира, че изтичането може вече да е факт.

— Щом тръгваш срещу толкова видни фигури, значи трябва да бъдеш адски сигурна в обвинението още преди да изтече информация. Не можеш да се целиш по върховете само с един празен пищов. А в момента разполагаш само с това и нямам представа къде ще презаредиш. Наръчникът на Бюрото го казва съвсем ясно, не може да преследваш обществени служители въз основа на слухове и клевети.

При тия думи тя го изгледа студено.

— Добре, Пол, би ли ми казал какво точно искаш да направя?

— Отдел „Тежки престъпления“ ще те държи в течение на следствието. Ти трябва да откриеш Локхарт. Тъй като двата случая са неотделими един от друг, предлагам да си сътрудничите.

— Не мога да им кажа нищо за нашето разследване.

— Не искам това от теб. Просто работи с тях, помогни им да изяснят убийството на Нюман. И намери Локхарт.

— А по-нататък? Ако не я открием? Какво ще стане с разследването ми?

— Не знам, Брук. В момента е много трудно да се предскаже бъдещето.

Рейнолдс стана и се загледа през прозореца. Денят беше мрачен почти като нощ под гъстите черни облаци. Виждаше в стъклото своето отражение и отражението на Фишер. Той не откъсваше очи от нея, но в момента едва ли го интересуваше как изглеждат краката й под късата черна пола и черните чорапи.

Внезапно слухът й долови звуци, на които обикновено не обръщаше внимание — така наречения „бял шум“. Във всяко важно правителствено учреждение прозорците бяха потенциален път за изтичане на секретна информация, особено при разговори. За да се предотврати това, монтираха по прозорците звукови източници, които да заглушават гласовете, така че дори и най-модерната подслушвателна апаратура отвън да не постигне никакъв резултат. За целта устройствата излъчваха звук, напомнящ ромона на малък водопад, оттам идваше и названието „бял шум“. Както повечето служители в подобни учреждения, Рейнолдс отдавна бе престанала да обръща внимание на звуковия фон; той беше част от нейното всекидневие. Сега изведнъж го усети поразително ясно. Дали това не беше сигнал, че трябва да обърне внимание и на други неща? Неща, които хората виждат всеки ден, но не им обръщат внимание, приемат ги за такива, каквито изглеждат. Тя се обърна срещу Фишер.

— Благодаря за трогателното доверие, Пол.

— Досега кариерата ти беше удивителна. Но общественият сектор често прилича на частния в едно отношение — синдрома „Какво стори за мен напоследък?“. Няма да подслаждам горчивия хап, Брук. Вече чувам първите гласове на недоволство.

Тя скръсти ръце и хладно отвърна:

— Благодаря за пълната липса на деликатност. А сега моля да ме извините, агент Фишер. По-късно ще видя какво мога да направя за вас.

Докато крачеше към вратата, Фишер мина край нея и лекичко я докосна по рамото. При допира Рейнолдс се дръпна. Все още я потискаше болката от острите му думи.

— Винаги съм бил на твоя страна и ще продължа да те подкрепям, Брук. Недей да си мислиш, че те хвърлям на вълците. Не е така. Безкрайно те уважавам. Просто исках да не си правиш илюзии. Не заслужаваш това. Лоши вести нося, но си оставам твой приятел.

— Радвам се да го чуя, Пол — безразлично отвърна тя.

Когато достигна вратата, той се обърна.

— Ние от Вашингтонското оперативно бюро поддържаме връзката с медиите. Някои вестници вече задават въпроси. Засега твърдим, че наш агент е загинал при секретна операция. Отказваме каквито и да било други сведения, включително името му. Но това няма да трае дълго. А когато бентът се отприщи, не знам кой ще остане сух.

Щом вратата се затвори зад него, тръпки побиха Рейнолдс. Струваше й се, че виси над кипящ казан. Дали беше само пристъп на старата параноя? Или чуваше предупреждението на разума? Тя смъкна обувките и закрачи из кабинета, миниран с хартиени купчини. Прехвърляше тежестта от пети на пръсти, опитвайки да изтласка непоносимото напрежение от тялото си надолу към пода. Нищо не излезе.