Да спасиш свидетел

28.

Брук Рейнолдс довърши молитвата и всички започнаха да се хранят. Тя бе дотичала преди десет минути с твърдото решение да вечеря със семейството си. Работното й време беше от осем и петнайсет сутринта до пет вечерта. Но за редовно работно време в Бюрото се говореше единствено на шега.

Още щом влезе, тя набързо се преоблече с дънки, фланела и маратонки. После с огромно удоволствие се захвана да сипва по чиниите грах и картофено пюре. Розмари наля на децата мляко, а дъщеря й Тереза помогна на тригодишния Дейвид да си нареже месото. Приятна, спокойна семейна вечеря — една от онези, които Рейнолдс се бе научила да цени и правеше всичко възможно, за да ги осигурява колкото се може по-често, дори ако това означаваше после пак да отива на работа.

Рейнолдс стана от масата и си наля чаша бяло вино. Докато едната половина от мозъка й мислеше напрегнато как да открие Фейт Локхарт и нейния нов съюзник Лий Адамс, другата половина очакваше с нетърпение идната седмица, когато бе Денят на Вси светии. Шестгодишната й дъщеричка Сидни беше решила категорично и тази година да се маскира като Йори. Дейвид щеше да бъде палавият Тигър — роля, която идеално подхождаше на буйното, неуморно дете. После идваше Денят на благодарността; ако Рейнолдс намереше време, можеше да отскочат на гости при родителите й във Флорида. После Коледа. Тази година щеше да отведе децата да видят Дядо Коледа. Миналата година не успя заради… много ясно — пак заради работата в Бюрото. Тази година бе готова да извади оръжие срещу всеки, който би се опитал да й попречи. Общо взето, добър план, стига само да можеше да го осъществи. Но планирането винаги беше лесно; виж, с изпълнението най-често не й вървеше.

Докато запушваше отново бутилката, тя хвърли печален поглед из къщата, която скоро вече нямаше да е нейна. Децата усещаха, че нещо ще се промени. От седмица насам Дейвид почти не спеше нощем. След като работеше по петнайсет часа на ден, Брук трябваше да прегръща разтрепераното плачещо момченце и да го успокоява, докато заспи. Мъчеше се да го увери, че всичко ще бъде чудесно, макар самата тя да не знаеше какво ги чака. Понякога е ужасяващо да бъдеш родител, особено по време на развод, когато виждаш как собствената ти болка се отразява всеки ден върху детските лица. Неведнъж бе готова да се откаже от развода. Но усещаше, че опитите да закрепи брака единствено заради децата не ще решат нищо. Поне за нея. Без бившия й съпруг щяха да живеят по-добре, отколкото с него. Освен това й се струваше, че и той може да стане по-добър баща след развода, отколкото досега. Е, поне така се надяваше. Тя просто не искаше да изоставя децата си.

Когато забеляза, че Сидни я гледа тревожно, направи усилие да се усмихне. Сидни бе едва шестгодишна, но изглеждаше толкова зряла, че плашеше майка си до смърт. Забелязваше всичко, не пропускаше нищо съществено. През цялата си кариера Брук Рейнолдс никога не бе разпитвала някой заподозрян тъй настоятелно, както я разпитваше Сидни всеки ден. Детето дълбаеше упорито, мъчеше се да разбере какво става, какво им подготвя бъдещето, а тя не разполагаше с готови отговори.

Неведнъж бе заварвала късно вечер Сидни да прегръща в леглото разплаканото си братче и да се мъчи да го успокои, да облекчи страховете му. Наскоро Брук бе казала на дъщеря си, че не е необходимо да поема цялата отговорност, защото мама винаги ще е тук. Но думите прозвучаха фалшиво и по лицето на Сидни се изписа открито недоверие. Дъщеря й вече не приемаше всяка нейна дума като върховна истина — и този факт изведнъж я състари с няколко години. Отново започваше да я мъчи споменът за гледачката и нейното предсказание за преждевременна смърт.

— Пилето на Розмари е страхотно, нали, скъпа? — попита тя Сидни.

Момиченцето кимна.

— Благодаря, госпожо — обади се поласканата Розмари.

— Добре ли си, мамо? — каза Сидни и същевременно побутна млякото на братчето си по-настрани от ръба на масата. Дейвид имаше склонността да разлива всичко, до което се докопа.

Този дребен майчински жест и сериозният въпрос на дъщеря й трогнаха Брук почти до сълзи. Напоследък преживяваше такава емоционална криза, че дори дреболии я изкарваха от равновесие. Тя отпи глътка вино с надеждата, че то ще й попречи да се разридае. Сякаш отново бе бременна. Най-дребният проблем я разтърсваше дълбоко, като че ставаше дума за въпрос на живот и смърт. Но веднага след това се намесваше здравият разум. Нали беше майка, значи можеше да уреди всичко. А и имаше щастието по всяко време да разполага с предана бавачка. С хленчене и самосъжаление нищо нямаше да оправи. Добре, животът им не бе съвършен. И какво от това? Всяко семейство си има трудности. Тя си спомни какво преживява в момента Ан Нюман. Изведнъж всички проблеми й се сториха незначителни.

— Всичко е наред, Сид. Наистина. Поздравявам те за контролното по правопис. Мисис Бетак казва, че си била отличничката на деня.

— Много ми харесва в училище.

— И ти личи, млада госпожице.

Рейнолдс се канеше да седне, когато телефонът иззвъня. Тя имаше устройство за проверка на обаждането и погледна екранчето му. Не видя нищо. Или човекът отсреща имаше система за прикриване на номера, или пък го нямаше в телефонния указател. Тя се поколеба дали да отговори. Проблемът беше, че всички нейни колеги имаха подобни телефони. Но обикновено от Бюрото я търсеха по пейджъра или клетъчния телефон, а тези два номера тя пазеше най-ревниво, защото на тях отговаряше винаги. Вероятно я бяха избрали наслуки с компютър и ако отговореше, щяха да я помолят да изчака, докато някой се обади да й предлага стоки, от които изобщо не се нуждаеше. И все пак нещо я накара да вдигне слушалката.

— Ало.

— Брук?

Ан Нюман изглеждаше отчаяна. И докато я слушаше, Рейнолдс усети, че има още нещо освен смъртта на съпруга й… Горката Ан, какво ли още й се бе струпало?

— След трийсет минути пристигам — каза Рейнолдс.

Тя грабна палтото си и ключовете за колата, отхапа залък хляб и целуна децата.

— Ще се върнеш ли да ни прочетеш приказка, мамо? — попита Сидни.

— Трите мечки, трите прасенца, трите козлета — бързо изреди Дейвид любимите си приказки. Напоследък Сидни му ги четеше сричка по сричка. Дейвид отпи голяма глътка мляко, оригна се звучно и побърза през смях да се извини.

Рейнолдс се усмихна. Когато беше уморена, понякога четеше приказките толкова бързо, че почти се сливаха една с друга. Прасенцата си строяха къщички, мечките ходеха на разходка, а трите козлета прогонваха злия трол и отиваха да живеят щастливо на новото пасище. Звучеше чудесно. Ех, ако имаше начин да си купи местенце в този приказен свят. А после, докато се събличаше преди лягане, изведнъж я притискаше чувство на непоносима вина. Истината бе, че докато се опомни, децата й ще пораснат и ще си тръгнат, а тя редовно ги залъгваше с три късички приказки, защото искаше да се наспи. Понякога човек не бива да размишлява прекалено. Брук Рейнолдс винаги си поставяше най-високи цели и при това се стремеше да ги постигне по най-съвършения начин, а изразът „идеален родител“ просто е най-нелепото словосъчетание на света.

— Ще направя всичко възможно. Обещавам.

Разочарованието по лицето на дъщеря й я накара да се обърне и да избяга от столовата. Спря в малката стаичка на долния етаж, която й служеше за кабинет. Свали от шкафа тежка метална кутия и я отключи. Извади отвътре деветмилиметровия си пистолет, сложи пълнителя, зареди патрон в цевта, щракна предпазителя, пъхна оръжието в кобура и изскочи навън, преди да се е замислила за поредната прекъсната вечеря и разочарованието на децата й. Беше супержена, справяше се с всичко — и с децата, и с кариерата. Само едно й липсваше — да може да се раздвоява. По няколко пъти на ден.