Да спасиш свидетел

3.

Даниъл Бюканън седеше в сумрачния си кабинет и пиеше толкова силно черно кафе, че усещаше как пулсът му се ускорява с всяка глътка. Той плъзна ръка през косата си, все още гъста и къдрава, но вече не руса, а бяла след трийсет трудни години във Вашингтон. След поредния тежък ден, пропилян в опити да убеди законодателите, че каузата му заслужава тяхното внимание, той изпитваше непоносима умора и все по-често намираше облекчение единствено в огромните дози кофеин. Другото лекарство — една нощ пълноценен сън — обикновено бе недостъпно за него. Успяваше само да дремне тук-там, да затвори очи в колата на път към следващото заседание или следващия полет, понякога просто изключваше по време на безконечните препирни в Конгреса, а когато намереше време, полягаше у дома за час-два. С това се изчерпваше неговата почивка. Работеше на Капитолийския хълм и бе замесен във всички тайнствени области на висшата политика.

Бюканън бе израснал едър и широкоплещест, с искрящи очи и огромна амбиция. Един негов приятел от детинство влезе в политиката. Бюканън не мечтаеше за държавна служба, но със своя остър ум и вродено красноречие беше идеален политически посредник. Успехът дойде мигновено. Той нямаше друга страст освен кариерата. Не дърпаше ли конците, чувстваше се съвсем излишен.

Седнал в кабинета на един или друг конгресмен, Бюканън чуваше как отеква сигналът за гласуване и обръщаше поглед към задължителния телевизионен монитор. На екрана се появяваше обсъжданият законопроект, гласовете „за“ и „против“, както и времето, с което разполагаха, за да допъплят в залата като мравки и да дадат своя вот. Около пет минути преди крайния срок Бюканън приключваше срещата и с дневния ред в ръка се втурваше по коридора да търси поредния политик. Благодарение на всекидневната официална програма успяваше да определи кой къде се намира — изключително важна информация, когато преследваш десетки подвижни цели, гледащи само как да избягат от разговор с теб.

Днес Бюканън пристигна по подземното отклонение към Капитолия малко преди гласуването и успя да хване един влиятелен сенатор. След разговора бе почти уверен в неговата подкрепа. Сенаторът не спадаше към „неговите“ хора, но Бюканън знаеше, че помощта често идва от най-неочаквани места. Нямаше значение, че клиентите му не са популярни, че не са гласоподаватели, което автоматично свеждаше интереса на политиците до нула. Просто продължаваше да се бори със сляпо упорство. Каузата му бе благородна; следователно за постигането й можеше да прескочи някои правила на поведението.

Кабинетът на Бюканън, или Дани, както предпочиташе да го наричат, беше обзаведен скромно, без обичайния за политиците лукс. Нямаше нито компютри, нито папки, нито по-важни документи. Папките можеха да бъдат откраднати, в компютрите можеше да се проникне. Телефонните разговори се подслушваха непрекъснато. Шпионите дебнеха с какво ли не — от обикновена чаша, притисната към стената, до най-модерни електронни играчки, извличащи сякаш от въздуха потоци информация. Всяка нормална организация разпръсква сведения със същата бързина, както моряците на потъващ кораб скачат през борда. А Бюканън имаше какво да крие.

Вече над две десетилетия той бе един от най-влиятелните хора във Вашингтон. В много отношения именно Дани бе създал правилата на политическите интриги. Започнала някога от шепа адвокати, дремещи по заседанията на Конгреса, днес тази игра се бе превърнала в един цял свят с невъобразима сложност и също тъй невъобразимо високи залози. Като опитен адвокат и „специалист“ по Капитолия, Бюканън бе защитавал замърсителите срещу Агенцията за опазване на околната среда, та да могат и занапред да сеят смърт сред неподозиращите нищо хора; бе определял политическата стратегия на фармацевтични гиганти, виновни за гибелта на майки и неродените им деца; бе бранил със зъби и нокти оръжейните производители, които изобщо не се интересуваха дали производството им е безопасно; бе разигравал задкулисни интриги в полза на автомобилни заводи, отказващи да признаят вината си за безброй катастрофи; и накрая нагази в най-печелившия бизнес, като оглави свирепата война на тютюнопроизводителите срещу целия свят. По онова време Вашингтон не можеше да си позволи да отблъсне с лека ръка нито него, нито клиентите му. И Бюканън натрупа огромно състояние.

Много от стратегиите, които бе измислил тогава, днес се превръщаха в основи на законодателната манипулация. Неведнъж Бюканън бе карал конгресмени да предлагат законопроекти, които нямаше да бъдат одобрени, но подриваха основите на една бъдеща промяна. Клиентите на Бюканън мразеха промените. Непрекъснато му се налагаше да отбива атаките на онези, които просто желаеха да заемат тяхното място. Колко пъти бе успявал да се измъкне от политически крах, заливайки кабинетите на конгресмените с писма, пропагандни листовки и зле прикрити заплахи за прекратяване на финансовата подкрепа. „Моят клиент ще ви подкрепи на изборите, сенаторе, защото знае, че сте почтен към нас. Впрочем дарението вече е преведено по сметката на избирателния ви щаб.“ Колко пъти бе изричал тези думи.

По ирония на съдбата именно печалбата от тези игри в полза на всемогъщите доведе преди десетина години до драматична промяна в живота на Бюканън. Първоначалният му план предвиждаше най-напред да изгради кариера, сетне да се задоми и да заживее спокойно. По-късно обаче Бюканън реши, че ще е добре да обиколи света, преди да поеме отговорността за дом и семейство. Така потегли на фотографско сафари из Африка с джип за шейсет хиляди долара. Заедно с прекрасните диви животни срещна невъобразими бездни на човешката нищета и страдание. При друго пътуване до една отдалечена област в Судан той видя масово погребение на деца. Казаха му, че през селото минала епидемия. Ставаше дума за една от смъртоносните болести, които редовно върлували из района, покосявайки и млади, и стари. Каква болест? — попита Бюканън. Нещо като заушки, отговориха местните жители.

При още едно пътешествие видя как в китайско пристанище разтоварват милиарди американски цигари, предназначени за хора, които и без това вече по цял ден носеха маски поради неописуемото замърсяване на въздуха. Стана свидетел как забранени за употреба в Съединените щати противозачатъчни средства се прехвърлят в огромни количества към Южна Америка, придружени с упътване, отпечатано само на английски. Видя бордеи край небостъргачите в Мексико Сити, гладуващи скитници редом с безскрупулни капиталисти в Русия. Не бе успял да посети Северна Корея, но знаеше, че по най-скромни преценки през последните пет години в тази гангстерска държава десет процента от населението са умрели от глад. Всяка страна можеше да разкаже своя безумна история.

След две години скитане по света желанието на Бюканън да се задоми изчезна напълно. Всички умиращи деца, които бе виждал, станаха негови деца, негово семейство. Още милиони пресни гробове щяха да поглъщат млади, стари, гладуващи по целия свят, ала това нямаше да стане без борба — борбата, която вече беше и негова. Той се хвърли в нея със страст, даде й повече, отколкото бе давал на тютюневите, химическите и оръжейните великани. И до днес помнеше съвсем ясно мига на откровение — обратния полет от Южна Америка, тоалетната на самолета, себе си на колене с разтърсван от спазми стомах. Имаше чувството, че лично е убил всяко от мъртвите деца, които видя по време на пътешествието.

Сякаш прогледнал отново, Бюканън продължи обиколките, за да види с какво може да помогне. Веднъж лично докара храни и лекарства в една страна само за да открие накрая, че няма начин да ги превози до вътрешните райони. Остана да гледа безпомощно как мародери разграбват неговата „помощ“ до последната троха. После започна да събира дарения за хуманитарни организации като Съюза за американски помощи и Католическата благотворителна служба. Справяше се добре, но доларите бяха капка в морето. Статистиката не бе в тяхна полза; проблемите само се задълбочаваха.

Тогава Бюканън отново прибягна към познанията си за Вашингтон. Беше напуснал някогашната си фирма, взимайки само една сътрудничка — Фейт Локхарт. През последните десет години негови клиенти бяха най-бедните държави в света. Всъщност Бюканън почти не ги смяташе за геополитически единици; виждаше в тях крехки гроздове от съсипани хора без право на глас, събрани под различни флагове. Бе посветил остатъка от живота си на надеждата да реши неразрешимите проблеми, потискащи бедняците по целия свят.

Той използва огромните си политически умения и връзки във Вашингтон само за да открие, че новата кауза изобщо не може да се сравнява по популярност с предишните му кампании. Когато посещаваше Капитолийския хълм като представител на всемогъщите, политиците го посрещаха с усмивки, а из главите им несъмнено танцуваха мечти за щедри изборни дарения. Сега не му даваха нищо. Някои членове на Конгреса направо се хвалеха, че нямат паспорти и никога не са стъпвали в чужбина. Според тях Съединените щати харчели прекалено много за помощи по света. Нека помислим най-напред за благотворителност у дома, казваха те, и да я оставим за нашите хора, по дяволите!

Ала най-честото възражение бе: „Какво общо има това с избирателите, Дани? Как изхранването на етиопците ще ми помогне за нов мандат в Илинойс?“ И докато припряно го препращаха от канцелария на канцелария, той усещаше съчувствените им погледи — Дани Бюканън, най-великият майстор на политическата интрига, да изпадне в старческо слабоумие. Колко печално. Е, да, благородна кауза и тъй нататък, никой не възразява, но погледнете реално. Африка? Гладуващи бебета в Латинска Америка? И тук си имаме предостатъчно грижи.

— Виж, Дани, щом не става дума за търговия, войски или нефт, за какъв дявол изобщо ми губиш времето? — рече веднъж един високо уважаван сенатор. И в тия думи се събираше цялата външна политика на Съединените щати.

Как може да са толкова слепи? — питаше се Бюканън отново и отново. А дали пък глупакът не бе самият той?

Накрая реши, че му остава само едно. Ходът бе незаконен, но когато стои над пропаст, човек не разсъждава за етика. Използвайки състоянието, натрупано през отминалите години, той се зае да подкупва ключови политически фигури в замяна на тяхната помощ. Всичко потръгна идеално. Помощта за клиентите му нарасна във всички отношения. Макар че личното му богатство се топеше, нещата вървяха добре. Или поне не се влошаваха; за него бе успех дори отстояването на спечелени с толкова мъка позиции. Да, допреди една година нещата вървяха добре.

Сякаш в отговор на тези мисли, едно почукване по вратата го изтръгна от унеса. Сградата беше затворена, входовете се охраняваха, а чистачките отдавна си бяха у дома. Бюканън не стана от бюрото. Просто гледаше как вратата се отваря и на входа се очертава висок човешки силует. Посетителят посегна и включи осветлението.

Бюканън присви очи от блясъка на лампите. Когато ги отвори отново, видя как Робърт Торнхил сваля шлифера, приглажда сакото си и сяда отсреща. Движенията му бяха уверени и спокойни, сякаш бе отскочил до своя клуб за едно питие.

— Как влезе тук? — рязко запита Бюканън. — Сградата би трябвало да е под охрана.

Сам не знаеше как го усеща, но долавяше, че зад вратата дебнат и други гости.

— Прав си, Дани. Под охрана е. За повечето хора.

— Не ми е приятно да идваш тук, Торнхил.

— Проявявам любезността да те наричам на малко име. Бих се радвал, ако ми отговориш със същото. Дреболия, разбира се, но поне не настоявам да ме наричаш мистър Торнхил. Такъв е обичаят между господар и слуга, нали, Дани? Както виждаш, не е чак толкова зле да се работи с мен.

Бюканън разбираше, че това самодоволно поведение има за цел да го раздразни и лиши от способността за трезви разсъждения. Затова се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— На какво дължа удоволствието да те видя, Боб?

— На срещата ти със сенатор Милстед.

— Най-спокойно можех да я уредя в града. Не разбирам защо настояваш да ходя чак до Пенсилвания.

— По този начин ти давам поредния шанс да се срещнеш с онеправданите маси. Както виждаш, и аз имам сърце.

— Нима така наречената ти съвест не трепва поне мъничко при мисълта, че използваш за егоистичните си цели страданията на милиони мъже, жени и деца, за които е истинско чудо да доживеят до изгрева?

— Не ми плащат, за да имам съвест. Плащат ми, за да браня интересите на тази страна. Твоите интереси. Пък и ако съдехме хората само по съвестта, в тоя град не би останала жива душа. Всъщност от все сърце одобрявам усилията ти. Нямам нищо против бедните и онеправданите. Браво, Дани!

— Извинявай, но тия не ми минават.

Торнхил се усмихна.

— Във всяка страна на света има хора като мен. Ако не я управляват глупаци, разбира се. Ние осигуряваме резултатите, които желаят всички, но нямат куража да ги постигнат.

— Значи си играеш на Господ. Интересен занаят.

— Господ е в сферата на идеите. Аз работя с факти. И между другото, ти самият осъществяваш идеите си чрез незаконни средства. Кое ти дава право да ме упрекваш, че върша същото?

Бюканън нямаше какво да отговори. А леденото спокойствие на Торнхил засилваше още повече чувството му за безпомощност.

— Имаш ли въпроси за срещата с Милстед? — попита Торнхил.

— Имаш срещу него улики поне за три доживотни присъди. Какво искаш в действителност?

Торнхил се изкиска.

— Да не би да ме обвиняваш в тайни помисли?

— Можеш да ми кажеш, Боб, нали сме партньори.

— Вероятно просто искам да скачаш, щом щракна с пръсти.

— Чудесно, но ако продължаваш да се надуваш така, след година ще рухнеш под собствената си тежест.

— Какво доживях — въздъхна Торнхил. — Да ме заплашва един самотен политикан. Всъщност не чак толкова самотен. Нали си имаш армия от един човек. Как е Фейт? Добре ли се чувства?

— Фейт няма нищо общо с това. И никога няма да има.

Торнхил кимна.

— Само ти си на прицел. Ти и твоята групичка подкупни политици. Най-умните и най-опитните в Америка.

Бюканън го гледаше хладно и мълчеше.

— Критичният момент наближава, Дани. Представлението е пред финала. Надявам се, че си готов да напуснеш сцената незабелязано.

— Когато напусна, следата ми ще е толкова чиста, че дори и твоите шпионски спътници няма да я открият.

— Хубаво нещо е вярата. Макар често да се оказва измамна.

— Само това ли искаше да ми кажеш? Да се готвя за бягство? Готов съм още от първия миг, когато те срещнах.

Торнхил стана.

— Сега искам от теб да се погрижиш за сенатор Милстед. Измъкни нещо по-сочно. Накарай го да проговори какви доходи ще получава, след като се оттегли, с какви измислени функции смята да ги оправдае. Колкото повече подробности, толкова по-добре.

— Радвам се, че толкова ти харесва. Сигурно е по-забавно от Залива на прасетата.

— Това беше преди моето време.

— Е, сигурно и ти си оставил следи по други места.

За миг Торнхил настръхна, но си възвърна спокойствието.

— От теб би излязъл чудесен играч на покер, Дани. Но се постарай да запомниш, че блъфът без свестни карти си остава само блъф. — Торнхил наметна шлифера. — Не ме изпращай, сам ще открия пътя.

В следващия миг Торнхил изчезна. Този човек сякаш умееше да изниква и да се разтваря във въздуха. Бюканън се облегна назад и тихо въздъхна. Ръцете му трепереха и той ги притисна към бюрото, докато тръпките отминаха.

Торнхил бе нахлул в живота му като избухващо торпедо. Под неговия натиск Бюканън се превърна в лакей, принуден да шпионира онези, които от години насам подкупваше със собствените си пари. Днес събираше купища сведения за този чудовищен изнудвач. И нямаше как да му попречи.

Смешното бе, че упадъкът на материалното благополучие и работата по чужди заповеди го връщаха точно там, откъдето идваше. Бюканън бе израснал в едно от най-великолепните имения на Филаделфия. Ниски каменни зидове — като ивици сива боя, оставени от огромна четка — очертаваха правоъгълниците на идеално поддържаната морава, насред която върху хиляда квадратни метра се издигаше разкошна резиденция с широки колонади и отделен гараж за четири автомобила с малък апартамент над него. Къщата имаше повече спални от някое студентско общежитие, а баните бяха облицовани със скъпи плочки и върху всеки кран блестеше златно покритие.

Това бе светът на американската синя кръв, където безметежният уют съседстваше с прекомерните амбиции. Бюканън го опозна отблизо, но не спадаше към неговите привилегировани обитатели. Хората от рода му служеха като шофьори, камериерки, градинари, общи работници, бавачки и готвачи на тези аристократи. След като бе оцелявало векове наред в мразовитите зими по канадската граница, семейство Бюканън се бе преселило на юг, за да намери по-топъл климат и по-лек начин за изкарване на насъщния от секирата, лопатата и рибарската лодка. На север те ловуваха, за да се изхранят, и сечаха дърва, за да се стоплят, ала безпомощно виждаха как безмилостната природа ги покосява един подир друг, оставяйки само най-силните, за да създадат още по-силно поколение. А Дани Бюканън бе може би най-силен от всички.

Малкият Дани Бюканън поливаше моравата, чистеше басейна, метеше и боядисваше тенискорта, береше цветя или зеленчуци и си играеше с господарските деца, пред които благоговееше. Когато поотрасна, Бюканън се криеше заедно с разглезените богаташчета в най-потайните кътчета на градините, където пиеха, пушеха и опознаваха азбуката на секса. На два пъти дори бе плакал искрено, носейки ковчезите на богати младежи, погубили живота си чрез смъртоносната комбинация от алкохол и спортни автомобили с мощни двигатели. Когато живееш толкова забързано, и краят често идва твърде рано. Днес Бюканън виждаше как собственият му край връхлита стремглаво насреща му.

От онова време насетне Бюканън не успя да си намери място сред хората — били те бедни или богати. С богатите никога нямаше да се изравни, каквато и банкова сметка да имаше. Някога си бе играл с техните наследници, но дойдеше ли обяд, те отиваха в огромната столова, а той източваше към кухнята да се храни с останалите слуги. Малките аристократчета посещаваха Харвард, Йейл или Принстън; той трябваше да работи, за да завърши вечерно колеж, чието име би ги накарало да се изсмеят.

И от собственото си семейство се бе отчуждил. Пращаше на роднините си пари. Те му ги връщаха. Когато отиваше на гости, откриваше, че няма за какво да разговарят. Те не разбираха и не се интересуваха от онова, което вършеше. Ала го караха да усеща, че в работата му няма и капка почтеност; долавяше го по студените им лица, по неохотно отронените думи. Дори адът бе по-приемлив за техните убеждения, отколкото Вашингтон. Той лъжеше за пари, за много пари. По-добре да бе тръгнал по техния път — простичък, трудов, но честен. Издигайки се над тях, той бе паднал под всичко, което олицетворяваха — твърдост, почтеност, искреност.

Пътят, избран през последните десет години, само задълбочи още повече доброволното му изгнание. Имаше малко приятели. Ала за сметка на това милиони непознати по целия свят дължаха всекидневното си съществуване на него. Самият той признаваше, че животът му е безкрайно странен.

А сега, след появата на Торнхил, нозете му пропадаха с още едно стъпало по стълбичката към бездната. Вече не можеше да се довери и на единствената си сродна душа Фейт Локхарт. Тя не знаеше нищо за Торнхил и никога нямаше да узнае; само така Бюканън можеше да я предпази. И с това загуби последната си човешка връзка.

Днес Дани Бюканън оставаше съвсем сам.

Той пристъпи до прозореца на кабинета и погледна навън към величавите паметници, известни по целия свят. Някой би възразил, че красивите фасади си остават само прикритие, че като ръката на илюзионист отклоняват погледа от истински важните дела в този град, извършвани най-често за облага на шепа избраници.

В живота си Бюканън бе научил, че истинската, дългосрочната власт идва преди всичко от неусетното налагане на малцинството над мнозинството, защото повечето хора не са политически същества. За това се изискваше деликатен баланс, малцината трябваше да се наложат внимателно, цивилизовано; и Бюканън знаеше, че най-съвършеният пример за подобна власт в цялата история на света е именно тук.

Той затвори очи, остави мрака да го обгърне и зачака в тялото му да се влее нова енергия за утрешната битка. Предстоеше му дълга нощ, защото целият живот се бе превърнал за него в безкраен тунел към нищото. И все пак всичко щеше да има смисъл, ако успееше да унищожи и Торнхил. Малък проблясък сред мрака, само от това се нуждаеше. Ако надеждите му се сбъднеха.