Да спасиш свидетел

22.

— Бинго! — възкликна човекът пред компютърния монитор.

Той седеше в една закрита камионетка пред аерогарата. ФБР отдавна имаше връзка с авиолиниите, за да следи придвижването на издирвани престъпници. Откакто транспортните компании започнаха да създават съвместни информационни банки и системи за резервация, задачата на Бюрото стана малко по-лесна. Днес бяха помолили всички големи авиолинии да следят за резервация под името Фейт Локхарт. И ето че тази молба носеше огромен успех.

— Току-що е направила резервация за самолета до Сан Франциско, който излита след около половин час — изрече той в микрофона. — Юнайтед Еърлайнз. — Съобщи на агентите в аерогарата номерата на полета и на изхода към самолета. После добави: — Действайте!

И вдигна телефона да съобщи на Брук Рейнолдс.

Лий прелистваше нечие забравено списание, когато наблизо притичаха двама мъже с официални костюми. След малко ги последваха тичешком още двама с джинси и якета.

Лий незабавно скочи, озърна се да види дали не идва още някой, но не забеляза други тичащи хора и тогава побърза след групата.

Агентите, следвани от двамата с джинси, минаха край дамската тоалетна само минута преди Фейт да излезе. Когато тя се появи, мъжете вече бяха потънали в навалицата.

Лий видя Фейт и забави крачка. Пак ли фалшива тревога? Но когато тя му обърна гръб и тръгна в обратна посока, той разбра, че страховете му са били оправдани. Видя я как погледна часовника и продължи още по-бързо. По дяволите, ясно беше какво прави — щеше да хване друг полет. А погледът към часовника и ускорената стъпка подсказваха, че самолетът излита съвсем скоро. Докато си пробиваше път през тълпата, Лий хвърли поглед напред. Оставаха още десет врати. Той спря за момент при мониторите, плъзна поглед надолу по редовете и провери изходите един по един, докато зърна сигнал за качване край полета на Юнайтед Еърлайнз до Сан Франциско. Малко по-надолу същият сигнал примигваше край полета за Толедо. Кой от двата? Е, имаше само един сигурен начин да провери.

Той се втурна напред, заобиколи през чакалнята и успя да задмине Фейт, без тя да го забележи. Изведнъж спря, преди да наближи изхода за Сан Франциско. Двамата костюмирани, които бяха изтичали покрай него, стояха край вратата и разговаряха с разтревожена служителка на Юнайтед. После мъжете с каменните лица се отдръпнаха зад една преграда, откъдето продължиха да наблюдават хорския поток. Сто на сто бяха от ФБР. Значи Фейт се канеше да лети за Сан Франциско.

Но нещо не се връзваше. Ако Фейт бе използвала измисленото си име, то как… И изведнъж Лий разбра. Тя не можеше да използва едно и също име за два самолета, излитащи само с няколко минути разлика. Това неминуемо би привлякло вниманието на касиерката. Значи беше използвала истинското си име, защото й трябваше документ, за да се качи в самолета. Мамка му! А сега идваше право насам. Щеше да си покаже билета, служителката щеше да направи знак на агентите… и край.

Тъкмо когато се канеше да се обърне, той забеляза двамата мъже с джинси и якета, които бяха пробягали край него. Опитният му поглед на детектив веднага усети, че те незабелязано наблюдават федералните. Пристъпи по-наблизо и мрачното време навън му помогна да зърне отраженията им в стъклото. Единият държеше нещо. Студени тръпки пробягаха по гърба на Лий, когато мина още по-напред и успя да различи какво е то. Или поне на какво приличаше. Случаят изведнъж придобиваше съвсем нови мащаби.

Лий започна да си пробива път обратно по коридора; сякаш цялото население на Вашингтон и околностите бе решило да лети точно днес. Зърна Фейт край отсрещната стена. След миг щеше да го задмине. Той се хвърли през живата преграда и се препъна в нечия оставена чанта. Тежко падна напред и коленете му поеха цялата сила на удара. Когато се изправи, Фейт беше отминала. Оставаха му броени секунди, ако изобщо имаше време.

— Сюзан! — подвикна той. — Сюзан Блейк!

Отначало тя изобщо не осъзна кого викат. Сетне обаче спря и се озърна. Лий знаеше, че ако го види, може да побегне. Но нейното спиране му бе осигурило няколко скъпоценни секунди. Бързо заобиколи и мина зад нея. Фейт едва не припадна, когато той стисна ръката й.

— Обърни се и тръгвай с мен — нареди Лий.

Тя опита да се издърпа.

— Лий, ти не разбираш. Моля те, пусни ме.

— Не, ти не разбираш. ФБР те чака на изхода за Сан Франциско.

Думите я смразиха.

— Голяма каша си забъркала — продължаваше Лий. — Направила си втората резервация на свое име. Те следят точно това, Фейт. Сега знаят, че си тук.

Бързо, почти тичешком, двамата се върнаха при изхода за Норфолк. Пътниците вече се качваха. Лий грабна чантите, но вместо да тръгне към самолета, дръпна Фейт в обратна посока. Отново се озоваха във външната чакалня и поеха към асансьора.

— Къде отиваме? — трепна Фейт. — Самолетът ни излита след малко.

— Изчезваме оттук, преди да са блокирали цялата аерогара.

Спуснаха се с асансьора на долния етаж, излязоха навън и Лий размаха ръка. След малко пред тях спря такси. Двамата се качиха, Лий даде на шофьора адрес във Вирджиния и колата потегли. Едва тогава той се обърна към Фейт.

— Не можем да се качим на самолета за Норфолк.

— Защо? Билетът ми беше на другото име.

Лий се озърна към шофьора — застаряващ мъж с провиснали рамене, който слушаше кънтри по радиото. Успокоен, той продължи малко по-тихо:

— Защото първата им работа ще бъде да проверят на касата кой е купил билета на Фейт Локхарт. Тогава ще разберат, че е била Сюзан Блейк. И че с нея пътува Чарлс Райт. Ще получат описание и за двама ни. Ще проверят резервациите на Блейк и Райт, а когато слезем в Норфолк, ще ни чакат хора от ФБР.

Фейт пребледня.

— Толкова ли са бързи?

Лий потрепера от ярост.

— Дявол да го вземе, с кого смяташ, че си имаме работа? Може би с Лоурел и Харди? — Изведнъж той гневно се плесна по коляното. — Ах, да му се не види!

— Какво? — попита стреснато Фейт. — Какво има?

— Пистолетът ми попадна у тях. Регистриран е на мое име. На истинското ми име. По дяволите! Сега съм съучастник и подбудител, а федералните са по петите ми. — Той отчаяно се хвана за главата. — Сигурно имам рожден ден, няма друго обяснение за такъв невероятен късмет.

Фейт понечи да го докосне по рамото, но отдръпна ръка. Загледа се настрани през прозореца.

— Съжалявам. Наистина съжалявам от все сърце. — Тя притисна длан към стъклото и усети как студът прониква през кожата й. — Слушай, вземи да ме отведеш във ФБР. Ще им разкажа истината.

— Би било чудесно, само че там няма да ти повярват на „честна дума“. А има и още нещо.

— Какво? — трепна Фейт и се запита дали той няма да й напомни, че работи за Бюканън.

— Не сега. — Лий мислеше за другите двама край изхода и за онова, което бе видял в ръцете на единия. — Първо искам да ми разкажеш за какво беше цялата онази история на аерогарата.

Тя пак се загледа през прозореца към сивите води на Потомак.

— Не знам дали ще мога — каза тя толкова тихо, че едва чу собствения си глас.

— Е, бих желал да се постараеш — твърдо отсече той. — Бих желал много, ама много да се постараеш.

— Не вярвам да разбереш.

— Разбирам не по-зле от всички останали.

Най-сетне тя се обърна към него с изчервено лице, но не посмя да го погледне в очите. Пръстите й нервно опипваха ръба на якето.

— Просто си мислех, че за теб ще е по-добре да не ме придружаваш. Разбираш ли, смятах, че така ще си в безопасност.

Лий възмутено извърна глава.

— Дрън-дрън!

— Истина е!

Той рязко се завъртя към нея и стисна раменете й толкова силно, че тя примижа от болка.

— Слушай, Фейт, нямам представа кои са те, но бяха в апартамента ми. Знаят, че съм замесен. С теб или не, заплахата за мен вече не се променя, само става по-лоша. А като бягаш насам-натам и се мъчиш да ме зарежеш, никак не ми помагаш, по дяволите!

— Но те вече знаеха, че си замесен. Още преди да дойдат в апартамента, не помниш ли?

Лий поклати глава.

— Онези не бяха от ФБР.

Тя го погледна смаяно.

— Откъде тогава?

— Не знам. Но федералните не се преструват на пощальони. Правило номер едно на ФБР: силата решава всичко. Щяха да дойдат поне стотина, без да броим специалните екипи, с кучета, бронирани жилетки и тъй нататък. Просто нахлуват, сграбчват те за задника, и точка. — Лий обмисляше положението на глас и постепенно се успокояваше. — Виж, онези, които те чакаха на вратата, бяха от ФБР. — Той кимна замислено. — Изобщо не криеха кои са.

А другите двама? Не можеше дори да предположи кои са. Но знаеше едно: Фейт имаше невероятен късмет, че още е жива.

— А, и още нещо — уморено добави той. — Радвам се, че толкова сърдечно ми благодариш, задето пак те измъкнах навреме. Още няколко секунди, и щеше да отговаряш във ФБР на въпроси, каквито не си и сънувала. Може би трябваше да те оставя.

— Защо не го направи? — тихо попита тя.

Лий едва не се разсмя. Цялата тази история приличаше на сън. Но къде ли ще се събудя?

— В момента виждам само едно обяснение — пристъп на лудост.

Фейт опита да се усмихне.

— Слава богу, че има луди.

Лий не отвърна на усмивката.

— Отсега нататък ще сме като сиамски близнаци. И дано да не се смущаваш от пикаещи мъже, драга моя, защото вече ставаме неразделни.

— Лий…

— Не искам да слушам! Просто млъкни, дяволите да те вземат! — Гласът му трепереше. — Бога ми, едва се удържам да не те смачкам от бой.

Той демонстративно посегна и сключи грамадната си ръка около китката й като жива верига. После се облегна назад и зарея поглед из пустотата.

Не се помъчи да изтръгне ръка. Всъщност не би и могла. Наистина се боеше, че Лий може да я удари. Едва ли някога е бил по-ядосан, мина й през ума. Най-сетне тя се облегна назад и опита да си възвърне спокойствието. Сърцето й биеше толкова бързо, че се изплаши дали кръвоносните й съдове ще издържат натиска. Може би щеше да спести на всички цял куп неприятности, ако просто умреше от сърдечен удар.

Във Вашингтон можеш да лъжеш на всякаква тема — секс, пари, власт, вярност. Можеш да превръщаш измамите в истини и очевидните факти в лъжи. Тя бе виждала всичко това. Този град бе коварен, един от най-жестоките на света; за да оцелее в него, човек разчиташе на стари съюзи и бързи реакции. Всеки нов ден, всяко ново познанство можеше да те възвиси или погуби. И Фейт процъфтяваше в този свят, дори го харесваше. Досега.

Не смееше да погледне Лий Адамс — боеше се от онова, което можеше да зърне в очите му. Само той й оставаше. Макар че почти не го познаваше, нещо я караше да жадува за неговото уважение и разбиране. Но знаеше, че не ще получи нито едното, нито другото. Не го заслужаваше.

През прозореца на колата видя как един самолет се издига бързо в небето. След няколко секунди щеше да изчезне сред облаците. Скоро пътниците щяха да виждат под себе си само пухкави бели валма, сякаш светът изведнъж е изчезнал. Защо не можеше и тя да е там, просто да се изкачва нагоре, да лети към място, където да започне отново? Защо не можеше да има такова място? Защо?