Да спасиш свидетел

33.

Лий грабна от хладилника кашонче с шест бири, излезе навън и затръшна вратата. Спря до хондата и се зачуди дали просто да не подкара накъдето му видят очите, докато остане без гориво, пари или разсъдък. Сетне изведнъж му хрумна друг вариант. Можеше да отиде сам при федералните. Да предаде Фейт и да заяви, че не е знаел нищо. Което си беше чистата истина. Не бе сторил нищо лошо. И не й дължеше нищо. Заради нея бе преживял неприятности, страх и смъртни заплахи. Би трябвало с лекота да избере това решение. Но защо не можеше, дявол да го вземе?

Той излезе през задната порта и тръгна по дъсчената пътека край дюните. Смяташе да слезе на плажа, да гледа океана и да пие бира, докато умът му престане да действа или докато измисли гениална идея, която да ги спаси и двамата. Или поне него. Без сам да знае защо, той се обърна да погледа къщата. В спалнята на Фейт светеше. Щорите бяха спуснати, но не затворени.

Когато Фейт се приближи до прозореца, Лий изтръпна. Тя не затвори щорите. Прекоси стаята, изчезна за малко в банята и отново се появи. Когато Фейт започна да се съблича, Лий се озърна да види дали някой не го наблюдава. Само това липсваше — съседите да позвънят на полицията, че из тъмното броди някакъв извратен тип. Би било идеален завършек за един от най-приятните дни в чудесния живот на Лий Адамс. Другите къщи обаче бяха тъмни и пусти; можеше спокойно да гледа. Най-напред падна ризата, след това панталонът. Тя продължи да сваля дреха след дреха, докато целият прозорец се изпълни с голота. И не облече нито пижама, нито поне тениска. Очевидно тази високоплатена Жана д’Арк предпочиташе да спи в натурален вид. Сега Лий виждаше съвсем ясно всичко онова, което само бе зърнал да прозира през кърпата. Може би тя знаеше, че е навън, и разиграваше представлението специално за него. Какво, с това ли смяташе да компенсира съсипания му живот? Светлината в спалнята изгасна. Лий отвори една бира, обърна се и тръгна към плажа. Край на представлението.

Докато стигне до пясъка, вече бе изпил първата бира. Започваше приливът и след малко той се озова във вода до глезените. Отвори следващата бира, продължи напред и нагази до колене. Водата бе ледена, но Лий влезе още по-навътре и чак когато се намокри почти до слабините, спря по една важна причина — не искаше да намокри пистолета.

Измъкна се на плажа, захвърли бирата, свали подгизналите обувки и побегна. Беше уморен, но краката му сякаш сами се движеха, докато дробовете му изхвърляха облачета пара в студения въздух. Пробяга около километър и половина с шеметно темпо или поне така му се стори. После рухна на пясъка, гълтайки жадно влажния въздух. Отначало му стана горещо, след това изтръпна от студ. Помисли за родителите си, за братята и сестрите. Представи си как дъщеря му Рене, още съвсем малка, пада от големия кон и вика татко, но той не се появява и виковете постепенно заглъхват. Кръвта му сякаш течеше в обратна посока; всичко се връщаше назад, защото нямаше къде другаде да отиде. Усети как стените на тялото му поддават, неспособни да удържат натиска отвътре.

Той се изправи с омекнали крака и залитайки, изтича обратно при бирата и обувките. Поседя на пясъка и изпразни още две кутии, слушайки рева на океана. Вгледа се в мрака с присвити очи. Странно. Няколко бири стигаха, за да види съвсем ясно на хоризонта как свършва животът му. Винаги се бе питал кога ли ще дойде краят. Сега знаеше. След четирийсет и една години, три месеца и четиринайсет дни Онзи горе бе решил да му отреже квитанцията. Той погледна небето и размаха ръка. Сърдечно благодаря, Господи.

Стана и се върна до къщата, но не влезе. Мина във вътрешния двор, остави пистолета на една масичка, смъкна дрехите и скочи в басейна. Температурата на водата трябва да беше около трийсет градуса. Студените тръпки скоро го напуснаха. Той се гмурна, докосна дъното и направи тромава стойка на ръце, издухвайки хлорираната вода от ноздрите си. После изплува нагоре, отпусна се по гръб и зарея поглед към облачното небе. Поплува малко кроул и бруст, след това се настани до ръба на басейна и пресуши още една бира.

Изпълзя за малко навън и се замисли за своя погубен живот и за жената, която му бе причинила това. Пак скочи вътре, поплува още малко и окончателно напусна басейна. С изненада погледна надолу. Топлата вода май му се бе отразила добре. Вдигна очи към тъмния прозорец. Спеше ли Фейт? Как би могла да спи? Как, по дяволите, би могла да спи след такъв ден?

Лий реши, че трябва да провери. Никой нямаше право да му скапе живота, а после да спи най-спокойно. Озърна се към мокрите, изпоцапани с пясък дрехи, после пак погледна прозореца. Набързо изпи още една бира и пулсът му сякаш се ускоряваше с всяка глътка. Не му трябваха дрехи. И пистолета щеше да зареже. Ако нещо се объркаше, поне да няма пукотевица. Метна последната бира зад оградата, както си беше затворена. Нека птичките да я отворят и да си пийнат. Защо да не сподели веселбата с тях?

Той отвори страничната врата и изтича нагоре по стълбата. Мислеше да изкърти вратата на спалнята, но тя се оказа отключена. Отвори я и надникна вътре, изчаквайки очите му да привикнат с тъмнината. Различи очертанията на Фейт като дълга издутина върху леглото. Дълга издутина. За алкохолизирания му мозък тия две думи изглеждаха невероятно смешни. С три бързи крачки той се озова до леглото.

Фейт го гледаше втренчено.

— Лий.

Не беше въпрос. Просто казваше нещо, което той така и не можа да разбере.

Знаеше, че тя вижда голотата му. Надяваше се въпреки тъмнината да вижда и това, че е напълно възбуден. С рязък замах той дръпна завивката.

— Лий? — повтори тя, този път въпросително.

Погледна изящните извивки и мекотата на нейното голо тяло. Пулсът му се ускори, кръвта заблъска бясно из вените, превръщайки жестоката му обида в дива възбуда. Той грубо нахълта между краката й, притисна я с гърди. Тя лежеше отпусната, дори не опита да се съпротивлява. Лий започна да я целува по шията, после спря. Сега не му беше до това. Никакви нежности. Той жестоко стисна китките й.

Тя просто лежеше и не казваше нито дума, дори не го молеше да престане. Лий дъхна право в лицето й. Искаше тя да усети, че е замаян от бирата, а не от нейния чар. Да почувства, да разбере, че въпросът не е в нея, във външността й, в чувствата му или изобщо в каквото и да било. Просто той беше гаден похотлив пияница, а тя — лесна плячка. Нищо повече.

Отпусна хватката си. Искаше тя да изкрещи, да го удари с всичка сила. Тогава щеше да спре. Но нито миг по-рано.

През собственото си пъхтене чу нейния глас:

— Ще ти бъда благодарна, ако си махнеш лактите от гърдите ми.

Той обаче не спря, продължи още по-упорито. Притисна с лакът меката плът. Кралят и селянката. Не се дърпай, Фейт. Хайде, знаеш какво искам.

— Не е задължително да го правиш така.

— Какви ги дрънкаш? — избъбри той с подпухнал език.

За последен път се бе напивал така като моряк по време на градски отпуск в Ню Йорк. В слепоочията му туптеше непоносимо главоболие. Да се натряска от пет бири и няколко чаши вино. Господи, започваше да остарява.

— Аз отгоре. Толкова си пиян, че иначе няма да можеш да го направиш.

— Отгоре ли? Все гледаш да командваш, дори в леглото, а?

Той сграбчи китките й толкова силно, че палците се притиснаха към показалците. С неволно възхищение забеляза, че тя дори не изстена, макар да усещаше как болката я пронизва, как тялото й се напряга под неговото. Той плъзна длани по гърдите и бедрата й, грубо опипа краката и раменете. Но не се опита да проникне в нея. Не защото пиянството му пречеше да го извърши; просто дори и алкохолът не можеше да го накара да причини на жена подобно нещо. Беше затворил очи, не искаше да я поглежда. Но приведе лице до нейното. Искаше Фейт да усети вонята на пот, алкохол и плътско желание.

— Само си мислех, че така ще ти бъде по-приятно, това е — каза тя.

— По дяволите! — изрева той. — Значи просто ще ме оставиш да го направя?

— Полицията ли искаш да викна?

Гласът й се вряза като нажежено свредло в тръпнещия му череп. Той увисна над нея с изпънати ръце и напрегнати мускули.

Усети как по бузата му се стича сълза като самотна заблудена снежинка — бездомна досущ като него.

— Защо не вземеш да ме изриташ оттук, Фейт?

— Защото вината не е твоя.

Лий усети, че му призлява, мускулите му губеха сила. Фейт раздвижи ръка и той изведнъж я пусна, без да е казала нито дума. Тя докосна лицето му съвсем леко, като перушинка, падаща от небето. Избърса самотната сълза. Когато заговори, гласът й бе дрезгав:

— Защото аз ти отнех живота.

Той кимна с разбиране.

— Значи, ако избягам с теб, ще получавам това всяка вечер. Като бисквитка за послушното куче.

— Ако това искаш…

Тя изведнъж отдръпна ръка и я отпусна върху чаршафа.

Лий не посегна отново към нея.

Най-сетне той отвори очи и съзря неописуемата печал в нейния поглед, остатъците от болка в напрежението на лицето и шията; болка, която той причини, а тя прие мълчаливо; видя върху бледите бузи отражението на собствените си безнадеждни сълзи. Те бяха като обгарящ огън, който някак проникваше през кожата му, стигаше до сърцето и го изпепеляваше.

Той се надигна и залитайки, тръгна към банята. Едва се добра до тоалетната, където бирата и вечерята изхвръкнаха далеч по-бързо, отколкото бяха влезли. После Лий се просна върху скъпите италиански плочки и потъна в забрава.

Събуди го усещането за мокра кърпа върху челото му. Фейт седеше зад него и държеше главата му в скута си. Беше облякла някаква тениска с дълги ръкави. Лий усещаше дългите й мускулести прасци и тънките, извити пръсти. Около кръста му бе омотана хавлия. Все още се чувстваше зле и зъбите му тракаха от студ. Фейт го прегърна и му помогна да се надигне, после да стане. Той видя, че е обут с гащета. Това навярно бе нейно дело; сам едва ли би могъл да се справи. Чувстваше се като минал през месомелачка. С нейна помощ се добра до леглото, тя му помогна да легне и го зави.

— Ще спя в друга стая — тихо каза Фейт.

Той мълчеше и не смееше пак да отвори очи. Чу я как се отдалечава към вратата. Миг преди да е излязла, каза:

— Съжалявам, Фейт.

Преглътна с усилие; имаше чувството, че езикът му е набъбнал колкото ананас.

Преди да затвори вратата, тя отговори съвсем тихо:

— Може да не повярваш, Лий, но аз съжалявам още повече.