Да спасиш свидетел

32.

Влязоха в просторната всекидневна. Фейт взе дистанционното управление, натисна един бутон и в газовата камина лумнаха пламъци. Тя си наля още една чаша вино, предложи и на Лий, но той отказа. Двамата седнаха на мекия диван.

Фейт отпи глътка и се загледа унесено през прозореца.

— Вашингтон представлява най-разкошната, най-огромната баница в цялата история на човечеството. И всеки на този свят иска да си отреже от нея. Има хора, които държат ножа за баницата. Искаш ли парченце, трябва да минеш през тях.

— И тук се намесвате вие с Бюканън, нали?

— Аз живеех и дишах за кариерата си. Работех денонощно. Просто не мога да ти опиша колко подробности и нюанси, колко проницателност, интуиция, кураж и упорство изискваше работата ни. — Тя остави чашата и се обърна към Лий. — Бях намерила страхотен учител в лицето на Дани Бюканън. Той не губеше почти никога. Това е поразително, не мислиш ли?

— Според мен е поразително да не губиш в каквото и да било. Не всички можем да бъдем като Майкъл Джордан.

— Можеш ли в професията си винаги да гарантираш добър резултат на клиента?

Лий се усмихна.

— Ако можех да предсказвам бъдещето, щях редовно да си купувам билет от лотарията.

— Дани Бюканън можеше да гарантира бъдещето.

Лий престана да се усмихва.

— Как?

— Който контролира пазителите на портата, контролира и бъдещето.

Лий бавно кимна.

— Значи е плащал на хора в правителството?

— Далеч по-изтънчено, отколкото са го вършили досега.

— Гарантирал е на конгресмените постоянна заплата, така ли?

— Всъщност те вършеха всичко безплатно.

— Как така?

— Докато напуснат поста си. След това Дани им предоставяше безброй блага. Високоплатени постове без никакви задължения в основани от него компании. Доходи от частни акционерни пакети и пари в брой от напълно законни предприятия за уж извършени услуги. Биха могли да играят голф по цял ден, да завъртят един-два телефона, да проведат някоя среща и да си живеят като крале. Дявол да го вземе, това е просто страхотно за тях. Знаеш колко се вълнуват американците за старините си. Дани ги караше здравата да се изпотят, докато са в Конгреса, но щеше да им осигури най-прекрасните старини на света.

— Колко от тях са се „пенсионирали“ досега?

— Нито един. Но всичко е вече подготвено. Дани се занимава с това едва от десет години.

— Бил е във Вашингтон доста по-дълго.

— Не, искам да кажа, че подкупва политиците само от десет години. Преди това дейността му беше много по-печеливша. Откакто започна изпълнението на своя личен план, доходите му рязко спаднаха.

— Аз пък си мислех, че гарантираните резултати би трябвало да му носят повече приходи.

— През последните десет години той се занимава почти изцяло с благотворителност.

— Доста дълбоки джобове трябва да има.

— В момента Дани е почти разорен. Наложи се отново да поемем богати клиенти, за да продължим дейността си. Според плана колкото по-дълго работят неговите хора, толкова повече ще получат след това. А тъй като нищо не получават, преди да напуснат поста си, рискът да бъдат заловени спада значително.

— Изглежда, имат голямо доверие на Бюканън.

— Сигурно му се е налагало да им представи доказателства за сладкото бъдеще. Но той наистина е честен човек.

— Като всички мошеници, нали? Можеш ли да посочиш някои имена от неговата пенсионна програма?

Фейт го изгледа подозрително.

— Защо?

— Просто ми е интересно.

Тя спомена две имена.

— Поправи ме, ако греша, но това не са ли вицепрезидентът на Съединените щати и говорителят на Камарата на представителите?

— Дани не работи на средно ниво. С вицепрезидента всъщност се познават още от времето, когато онзи беше дребна риба в Конгреса. Но никога не отказва, щом Дани го помоли да вдигне телефона и да притисне някого.

— Боже мой, Фейт. За какво ви е тази тежка артилерия? Да не въртите бизнес с военни тайни?

— Не, с нещо далеч по-ценно. — Тя вдигна чашата. — Ние сме представители на най-бедните хора в света. На африканските нации доставяме хуманитарни помощи — храни, лекарства, дрехи, селскостопанска техника, сортови семена, системи за обезсоляване на водата. В Латинска Америка осигуряваме пари за ваксини и медикаменти. Изнасяме противозачатъчни средства, стерилни спринцовки и здравна информация за най-бедните държави.

Лий я погледна скептично.

— Искаш да кажеш, че сте подкупвали държавни служители, за да помагате на страни от Третия свят?

Тя остави чашата и го погледна право в очите.

— Официалният термин всъщност вече е друг. Богатите нации измислиха политически коректна терминология за обозначаване на бедните си съседи. ЦРУ дори публикува наръчник с подходящите изрази. Вместо Трети свят вече имаме други категории. „Слабо развити страни“ означава, че са на дъното в списъка на развитите държави. Официално съществуват сто седемдесет и две слабо развити страни, тоест огромното мнозинство от държавите в света. Следват „най-слабо развитите страни“. Те не са и на дъното, а направо дълбоко в тинята. Но пък са само четирийсет и две. Може би това ще те изненада, но половината хора на тази планета живеят в неописуема бедност.

— И това оправдава всичко? — запита Лий. — Дава ви право да подкупвате и мамите?

— Не те моля за опрощение. Всъщност пет пари не давам дали си съгласен, или не. Искаше да знаеш фактите, казвам ти ги.

— Америка раздава много помощи. А не сме длъжни да даваме нито цент.

Тя го изгледа яростно и отсече:

— Ако вземеш да спориш за фактите, ще загубиш.

— Моля?

— Проучвам този въпрос… по дяволите, направо живея с него… вече от десет години. Сумите, които плащаме на фермерите в собствената си страна, за да не произвеждат, са далеч по-големи, отколкото отделяме за хуманитарна помощ в чужбина. Външната помощ възлиза на около един процент от общия федерален бюджет, като по-голямата част отива за две страни — Египет и Израел. Годишно американците харчат повече пари за грим и видеокасети, отколкото пращаме на гладуващите деца в Третия свят за цяло десетилетие. Само с парите, които даваме за бебешки шапчици, можем да премахнем завинаги десетина от най-тежките детски болести в слаборазвитите страни.

— Ти си наивна, Фейт. Най-вероятно вие с Бюканън просто тъпчете джобовете на някой диктатор.

— Не! Това е най-лесното извинение и ми дойде до гуша да го чувам. Парите, които успяваме да изкопчим, отиват право в организациите за хуманитарна помощ, без да минават през правителствата. Твърде често съм виждала здравни министри в африканските държави да носят дрехи от „Армани“ и да карат мерцедеси, докато около тях пеленачета измират от глад.

— А в нашата страна няма ли гладни деца?

— Те получават помощи и така трябва да бъде. Казвам само едно — че ние с Дани си имахме своя задача и тя бе да помагаме на бедните в чужбина. Милиони човешки същества загиват, Лий. По цял свят измират деца само защото не са получили елементарни грижи. Всеки ден, всеки час, всяка минута.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам, че двамата сте го вършили само от сърдечна доброта? — Лий се озърна из къщата. — Това тук не ми прилича на благотворителна кухня, Фейт.

— През първите пет години при Дани просто си вършех работата, защитавах интересите на големи клиенти и печелех много пари. Наистина много пари. Не отричам, че съм гадна егоистка. Обичах парите и всичко, което могат да купят.

— И какво стана след това? Да не би да си открила Бога?

— Не, той ме откри. — Фейт погледна смаяното лице на Лий и побърза да продължи: — Дани вече беше започнал да агитира за бедните по света. Не му вървеше. Никой не дава пукната пара, все това ми повтаряше. Неговата благотворителност бе взела да омръзва на другите партньори във фирмата. Искаха да защитаваме интересите на Ай Би Ем и „Филип Морис“, а не на гладуващите маси в Судан. Един ден Дани дойде в кабинета ми. Каза, че основава собствена фирма и иска да работя при него. Нямахме никакви клиенти, но той ми каза да не се тревожа, щял да се погрижи за мен.

Лий поомекна.

— Тук вече мога да ти повярвам. Не си знаела, че той раздава подкупи или поне се кани да го направи.

— Знаех, разбира се! Той ми разказа всичко. Искаше да съм наясно с какво се захващам. Такъв си е Дани.

— Фейт, осъзнаваш ли какво говориш? Значи си приела с ясното съзнание, че ще нарушаваш закона?

Тя го изгледа хладно.

— След като се бях борила, за да могат цигарените компании да продават цигари на всичко живо, а оръжейните производители да пласират стоката си наляво и надясно, едва ли имаше накъде да падам. А целта бе нещо, с което наистина можех да се гордея.

— Гадната егоистка се разнежи, така ли? — подхвърли подигравателно Лий.

— И това се е случвало — бързо отвърна тя.

— И как точно организирахте работата?

— Аз поех външния сектор, занимавах се с хората, над които нямахме влияние. Много ме биваше да примамвам знаменитости за разни обществени прояви, понякога дори и за обиколки в чужбина. Поддържах връзките с печата, организирах срещи с политиците. — Тя отпи глътка вино. — Дани се зае с вътрешния сектор. Докато аз натисках отвън, той обработваше нашите хора.

— И продължихте така цели десет години?

Фейт кимна.

— Преди около година парите на Дани взеха да привършват. Прекалено голяма част от разноските покриваше от собствения си джоб. Нашите клиенти не можеха да му платят нищо. А трябваше да влага твърде големи суми в тези „спестовни влогове“, както ги наричаше. Дани гледаше много сериозно на тази работа. Казваше, че е като касиер на нашите хора. Всичко, което е обещал, трябва да бъде изпълнено — до последния цент.

— Честност между крадци.

Фейт не обърна внимание на подигравката.

— Точно тогава Дани ми поръча да се заема с по-доходни клиенти, докато той продължава основната работа. Предложих му да продам двете си къщи и да вложа парите, но той не се съгласи. Каза, че съм направила достатъчно. — Тя поклати глава. — Може би все пак ще се наложи да ги продам… повярвай ми, помощта никога няма да е достатъчна.

Фейт замълча и Лий търпеливо изчака. След малко тя се обърна към него.

— Наистина свършихме много добра работа.

— Какво искаш, Фейт? Да избухна в овации ли?

В очите й пламна гняв.

— Защо не вземеш да яхнеш онзи глупав мотоциклет и да се пръждосаш от живота ми?

— Добре де — спокойно отвърна Лий, — ако имаш толкова високо мнение за онова, което си вършила, как така изведнъж стана свидетел на ФБР?

Фейт закри лицето си с длани, сякаш беше готова да се разплаче. Когато го погледна отново, бе толкова разстроена, че гневът на Лий мигновено се изпари.

— От известно време Дани се държеше странно. Подозирах, че може някой да го преследва. Това ме изплаши ужасно. Не исках да ида в затвора. Постоянно го питах какво има, но той не желаеше да говори. Стана затворен, държеше се параноично, накрая дори ме помоли да напусна фирмата. За пръв път от много време насам се чувствах толкова самотна. Сякаш отново бях загубила баща си.

— И тогава отиде във ФБР да сключиш сделка. Продаде Бюканън, за да се спасиш.

— Не! — възкликна тя. — Никога!

— Тогава какво?

— Преди около три месеца в новините се вдигна голям шум около поредния успех на ФБР. Бяха разкрили много сериозен случай на корупция — един оръжеен производител подкупил неколцина конгресмени, за да му помогнат да получи голяма държавна поръчка. Двама служители от кантората на производителя се свързали с ФБР и съобщили какво става. Всъщност и те самите били участници в заговора, но получили съдебен имунитет заради съдействието и показанията си. Сделката ми се стори добра. Надявах се и аз да осигуря нещо подобно. Тъй като Дани не искаше да ми се довери, реших да действам сама. Вестниците споменаваха името на водещия агент по случая — Брук Рейнолдс. Обадих й се. Не знаех какво да очаквам от ФБР, но в едно бях сигурна: нищо нямаше да им кажа, нито имена, нито конкретни факти, докато не се ориентирам в ситуацията. А имах и с какво да ги притисна. За да успеят, трябваше им жив свидетел, който да знае всичко — дати, часове, имена, срещи, цели и данни от гласуванията.

— И Бюканън не знаеше какво правиш?

— Вероятно е знаел, щом нае човек да ме убие.

— Не сме сигурни дали е той.

— Я стига, Лий, кой друг може да бъде?

Лий си спомни двамата мъже, които бе видял на аерогарата. Устройството в ръцете на единия беше свръхмодерен въздушен пистолет. На семинар по борба с тероризма Лий бе виждал демонстрация как действа такова оръжие. Пистолетът и боеприпасите се произвеждаха изцяло от пластмаса, за да минават незабелязано през металодетектори. При натискане на спусъка зарядът от сгъстен въздух изстрелваше миниатюрна игличка, намазана или напълнена със смъртоносна отрова — талий, рицин или пък кураре, предпочитано от убийците на всички времена, защото действаше върху организма толкова бързо, че досега науката не бе успяла да открие противоотрова. Сред тълпата всичко ставаше мълниеносно и нападателят изчезваше още преди жертвата да падне мъртва.

— Продължавай — подкани я той.

— Предложих им да включат и Дани в сделката.

— Как реагираха те?

— Дадоха ми да разбера, че Дани е обречен.

— Не схващам логиката ти. Ако и двамата с Бюканън станете свидетели, кого ще преследва ФБР? Чуждите държави ли?

— Не. Техните представители не знаеха какво вършим. Както казах, парите не отиваха у правителствата. А организации като УНИЦЕФ или „Католическа помощ“ не биха допуснали дори и намек за подкупи. Дани беше техен доброволен и неофициален представител, но те нямаха представа какво върши. Той защитаваше интересите на петнайсетина подобни организации. Работата никак не беше лека. Всички те си имаха цели и действаха по метода на кръговия обстрел. Вместо да изберат няколко главни цели, предлагаха стотици решения по единични случаи. Дани създаде ред, накара ги да работят заедно и да се насочат към по-малко на брой, но по-всеобхватни решения. Показа им как да действат, за да постигнат успех.

— Добре, кажи ми срещу кого точно щеше да свидетелстваш?

— Срещу политиците, на които плащахме — отговори спокойно тя. — Те го правеха единствено заради парите. Изобщо не ги вълнуваше, че деца с мъртви очи живеят сред хепатитна зараза. Виждах това всеки ден по алчните им лица. Просто очакваха щедро възнаграждение… смятаха, че им се полага.

— Не мислиш ли, че ги съдиш прекалено сурово?

— Не бъди наивен! Според теб как се избират държавни служители в тази страна? Избират ги групировките, които организират гласоподавателите, оформят решенията им за кого и как да гласуват. А знаеш ли кои са тези групировки? Едрият бизнес, специалните интереси и свръхбогатите, които всяка година пълнят сметките на политическите кандидати. Наистина ли вярваш, че обикновени хора могат да посетят вечеря, където всяко блюдо струва пет хиляди долара? И нима наистина вярваш, че тези групировки раздават огромни суми само от душевна доброта? Бъди сигурен, че когато политиците заемат своите постове, от тях се очаква да връщат услугата.

— Значи казваш, че всички политици в тази страна са корумпирани? Все едно, това не те оправдава.

— Така ли? Кой конгресмен от Мичиган би гласувал за решение, засягащо интересите на автомобилната индустрия? Според теб колко време би се задържал на поста си? Ами новите технологии в Калифорния? Фермерите в Средния запад? Тютюнът в южните щати? В известен смисъл това е като автоматична система. Бизнесът, профсъюзите и другите мощни организации хвърлят в тази игра огромни залози. Те са целенасочени, разполагат с невероятни суми, а техните посредници и политически комитети непрестанно обстрелват Вашингтон с важни послания. Почти всички работни места са в едрия и средния бизнес. Там работят повечето гласоподаватели. И тези хора гласуват с портфейла си. Ето ти го огромния мрачен заговор на американската политика. За мен Дани е първият мечтател, успял да надхитри алчността и егоизма.

— Ами чуждестранната помощ? Няма ли да секне кранчето, ако тази история излезе на бял свят?

— Там е цялата работа! Представяш ли си какво внимание ще привлече новината? Най-бедните страни в света, принудени да подкупват алчни американски политици, за да получат помощта, от която отчаяно се нуждаят, защото няма друг начин да я получат. Вдигнат ли медиите шум около този случай, може би най-сетне ще дойдат истинските, значителни промени.

— Всичко това ми звучи прекалено наивно.

— Може би, но нямах кой знае какъв избор. Много е лесно да даваш съвети отстрани, Лий.

Лий се облегна назад и обмисли нейните думи.

— Добре, добре. Но наистина ли смяташ, че Бюканън би се опитал да те убие?

— Ние бяхме партньори, приятели. Дори нещо повече. В много отношения той ми беше като баща. Аз… просто не знам. Може би е разбрал, че съм ходила във ФБР. Решил е, че съм го предала. Това би го тласнало към отчаяни действия.

— Теорията, че Бюканън стои зад всичко това, има един голям недостатък.

Тя го изгледа с любопитство.

— Спомняш ли си какво ти казах? — продължи Лий. — Не съм докладвал на Бюканън. Ако не е наел още някого, той няма откъде да знае, че водиш преговори с ФБР. А за организиране на професионално убийство трябва време. Не можеш просто да потърсиш кварталния убиец и да го помолиш за услуга срещу заплащане с кредитна карта.

— Но той може да е познавал убиеца отпреди и да е разчитал, че ще прехвърли вината върху теб.

Още преди Фейт да довърши, Лий поклати глава.

— Не би могъл да знае, че точно тази вечер ще бъда там. А ако те бяха убили, съществуваше риск да узная и навярно да ида в полицията с улики срещу него. Защо му е да си създава толкова неприятности? Помисли малко, Фейт, ако Бюканън възнамеряваше да те убие, нямаше да наеме мен.

Фейт безсилно се отпусна в креслото.

— Боже мой, говориш напълно логично. — Очите й се разшириха от ужас. — Значи смяташ, че…

— Смятам, че някой друг желае смъртта ти.

— Кой? — извика тя срещу него. — Кой?

— Не знам.

Фейт рязко стана и се загледа в огъня. Светлината на пламъците играеше по лицето й. Когато заговори, гласът й бе спокоен, почти примирен.

— Често ли се срещаш с дъщеря си?

— Не много. Защо?

— Мислех си, че семейството и децата могат да почакат. После месеците се превърнаха в години, годините в десетилетия. А сега и това.

— Още не си остаряла.

Тя се обърна към него.

— Можеш ли да ми кажеш, че ще бъда жива утре или идната седмица?

— Никой няма подобна гаранция. Но поне винаги можем да се обърнем към ФБР и навярно вече е време да го направим.

— Не мога. Не и след онова, което ми каза току-що.

Той стана и я хвана за раменете.

— За какво говориш?

Тя се отдръпна от него.

— ФБР не ми позволява да привлека за свидетел и Дани. Или той ще попадне в затвора, или аз. Докато си мислех, че той стои зад опита за убийство, вероятно бих могла да се върна и да говоря. Но вече не мога. Не желая заради мен да отиде в затвора.

— А какво щеше да правиш, ако не се бяха опитали да те убият?

— Щях да им поставя ултиматум. Ако искат да им сътруднича, тогава да осигурят имунитет и на Дани.

— А ако бяха отказали?

— Тогава двамата с Дани щяхме да изчезнем. По един или друг начин. — Тя го погледна право в очите. — Няма да се върна. По редица причини. Не искам да умра точно когато съм на върха.

— А с мен какво ще стане, по дяволите?

— Тук не е чак толкова зле, нали? — глухо изрече Фейт.

— Луда ли си? Не можем вечно да стоим тук.

— Тогава трябва да си намерим друго убежище.

— Ами моят дом? Моят живот? Аз имам роднини. Нима очакваш да зарежа всичко с лека ръка?

— Онзи, който иска да ме убие, ще предположи, че знаеш колкото мен. Вече си под заплаха.

— Това го решавам аз, не ти.

— Съжалявам, Лий. Никога не съм искала да въвличам още някого в тази история. Особено човек като теб.

— Трябва да има и друг изход.

Тя се отправи към стъпалата.

— Много съм изморена. Пък и за какво друго да разговаряме?

— Дявол да го вземе, не мога просто да зарежа всичко и да започна от нулата.

Фейт вече бе изкачила половината стъпала. Спря, обърна се и го погледна отгоре.

— Мислиш ли, че на сутринта положението ще ни се стори по-добро? — попита тя.

— Не — заяви откровено Лий.

— Точно затова няма смисъл да разговаряме. Лека нощ.

— Защо ми се струва, че много отдавна си решила да не се връщаш? Може би още в мига, когато ме видя.

— Лий…

— Ти ме подлъга да тръгна с теб, после извъртя онзи глупав номер на аерогарата и сега съм в капан. Хиляди благодарности!

— Грешиш! Не съм искала да стане така!

— И очакваш да ти повярвам?

— Какво друго да кажа?

Лий се втренчи в нея.

— Знам, че животът ми не струва кой знае колко, но все пак държа на него, Фейт.

— Съжалявам.

Тя изтича нагоре по стъпалата.