Да спасиш свидетел

30.

Рейнолдс не включи синята лампа на колата си, но бе готова да го стори, ако налетеше на полицейски патрул, защото караше с трийсет километра над разрешената скорост по свободните отсечки от магистралата, преди да стигне до задръстване. Тя погледна часовника си — седем и половина. По дяволите, кога ли нямаше задръстване в този участък? За да избегнат претоварените часове, хората ставаха за работа все по-рано и се прибираха все по-късно. Ако продължаваше така, скоро двете групи щяха да налетят една срещу друга и да превърнат шосето в денонощен паркинг. За щастие къщата на Ан Нюман не беше много далече.

Докато караше, Рейнолдс се замисли за посещението в апартамента на Адамс. Смяташе, че досега е видяла всичко в тази професия, но твърдението на Анджи Картър за поява на хора от ФБР потресе и нея, и Кони. Двамата светкавично уведомиха началниците си и скоро стана ясно, че Бюрото не е провеждало операция на този адрес. Сетне нещата наистина загрубяха. Вестта за фалшивите агенти привлече вниманието на самия директор и той лично издаде заповеди по случая. Макар че задната врата на апартамента беше изкъртена и можеха да влязат когато си искат, директорът бързо издейства разрешително за обиск. Рейнолдс бе много доволна от това, защото не искаше да допуска никакви нарушения. Всяка нова грешка щеше да се стовари върху нейната глава.

Най-добрите криминалисти в Бюрото бяха извикани спешно, за да претърсят апартамента. В крайна сметка обаче не откриха нищо съществено. Касетата от телефонния секретар бе изчезнала. Това разтревожи Рейнолдс. Ако фалшивите агенти бяха взели касетата, значи на нея бе записано нещо важно.

Все пак имаше един положителен резултат — намериха отпечатъци от Фейт Локхарт. В момента проверяваха миналото на Адамс. Той имаше роднини във Вашингтон. Може би те знаеха нещо.

По-късно откриха отворения отдушник в празния съседен апартамент. Хитро измислено. Освен това Рейнолдс не пропусна да забележи допълнителните ключалки, видеокамерата, стоманената врата и медната плоча над алармената система. Този Лий Адамс си знаеше работата.

От една кофа за боклук зад сградата изровиха тубичка боя за коса и отрязани кичури. След видеозаписа от аерогарата това окончателно потвърждаваше, че в момента Адамс е рус, а Локхарт чернокоса. Не че това щеше да им помогне особено. Сега проверяваха дали някой от двамата няма друго жилище в околностите. Рейнолдс разбираше, че това е все едно да търсят игла в купа сено, дори ако бяха използвали истинските си имена. А те едва ли бяха толкова глупави. Вече известните фалшиви имена Сюзан Блейк и Чарлс Райт също нямаше да помогнат — бяха банални и се срещаха твърде често.

Потърсиха за разпит полицаите, пристигнали по сигнал в апартамента на Адамс. Фалшивите агенти им бяха казали, че издирват Лий Адамс като заподозрян за съучастие в отвличане. Документите от ФБР изглеждали съвсем истински, побързаха да изтъкнат и двамата полицаи. По огнева мощ и професионално поведение също не се отличавали от истински федерални агенти. Претърсвали жилището методично и не направили опит да избягат, когато пристигнала полицейската кола. Въпреки дългогодишния си опит двамата полицаи нито за миг не се усъмнили, че имат работа с измамници. Непознатите мъже дори им казали името на своя началник. Естествено, след проверката се оказа, че във ФБР няма подобен служител. Полицаите дадоха описание на мъжете, които бяха видели, и в момента специалист от Бюрото работеше върху словесните им портрети. Но като цяло случаят бе навлязъл в задънена улица и това водеше към ужасяващи изводи. Изводи, които надвисваха като черни облаци над главата на Рейнолдс.

Пол Фишер я бе посетил още веднъж. Идваше с преки заповеди от Маси, както побърза да изтъкне от самото начало. Рейнолдс трябвало да действа колкото се може по-бързо, но с максимална предпазливост. За издирването на Фейт Локхарт щяла да й бъде оказана цялата необходима поддръжка.

— Само не допускай повече грешки — предупреди я Фишер.

— Не знаех, че съм допуснала грешки, Пол.

— Един агент е убит. Фейт Локхарт ти беше в ръцете, а ти я изпусна. Това не са ли грешки?

— Кен загина заради изтичане на информация — възрази тя. — Не разбирам каква вина имам аз.

— Брук — каза Фишер, — ако наистина смяташ така, по-добре се оттегли, докато е време. В момента ти си на мушката. Ако наистина има изтичане на информация, заподозрян е целият екип начело с теб. И така ще се води разследването.

Щом той излезе от кабинета, Рейнолдс метна обувката си по затворената врата. После хвърли и другата, за да бъде сигурна, че му е показала недвусмислено яростта си. Пол Фишер официално отпадаше от списъка на еротичните й фантазии.

Рейнолдс рязко отби към изхода от магистралата, зави наляво по Брадък Роуд и задмина няколко закъснели коли, докато най-сетне навлезе в тихия квартал, където бе живял нейният загинал колега. Когато наближи, тя намали скоростта. Къщата беше тъмна, на алеята отпред имаше само една кола. Рейнолдс спря край тротоара, слезе и изтича към вратата.

Ан Нюман навярно бе чакала на прозореца, защото отвори още преди Рейнолдс да натисне звънеца.

Ан не се опита да завърже любезен разговор или да предложи на Рейнолдс нещо за пиене. Поведе я право към една малка стая в дъното, подредена като кабинет, с бюро, метален шкаф за документи, компютър и факс. По стените висяха бейзболни карти в рамки и други спортни забележителности. Върху бюрото бяха подредени купчинки сребърни долари, всеки един в кръгла пластмасова кутийка с етикетче.

— Преглеждах кабинета на Кен. И аз не знам защо. Просто си мислех…

— Не е необходимо да обясняваш, Ан. Няма установени правила за онова, което преживяваш.

Рейнолдс видя как Ан Нюман бързо избърса сълза от лицето си. Очевидно клетата жена едва се крепеше. Беше облечена в стар халат, с неизмита коса, подпухнали и зачервени очи. Навярно до вчера не бе имала по-трудно решение от това какво да сготви за вечеря. Господи, как се променят нещата за броени секунди! Не само Кен Нюман бе загинал. Заедно с него си отиваше и частица от Ан. Само че тя трябваше да продължи да живее.

— Открих тези албуми. Досега изобщо не знаех за тях. Бяха в кашон заедно с други неща. Знам, че може да изглежда нередно, но… ако това помогне да разбереш какво се е случило с Кен… — За момент гласът й заглъхна и няколко сълзи капнаха върху протритата стара корица на албума. — Стори ми се, че трябва да те повикам — изрече накрая Ан с прямота, от която Рейнолдс изпита едновременно болка и облекчение.

— Знам, че ти е ужасно трудно. — Рейнолдс погледна албума. Не искаше да разтегля този разговор повече от необходимото. — Може ли да видя какво си открила?

Ан Нюман седна на малкото канапе и отвори албума. Под прозрачния пластмасов калъф на страницата Рейнолдс видя голяма снимка на група мъже с пушки и ловни костюми. Между тях беше и Кен Нюман. Ан извади снимката и разкри отдолу сгънато листче и малък ключ. Подаде двата предмета на Рейнолдс и я погледна втренчено.

Листчето се оказа разписка за сейф в една местна банка. Ключът вероятно беше от сейфа.

Рейнолдс се озърна към Ан.

— Не знаеше ли за това?

Ан Нюман поклати глава.

— Имаме сейф. Но не в тази банка. И това не е всичко.

Рейнолдс отново погледна разписката и изведнъж трепна. Името на наемателя не беше Кен Нюман. И адресът не съвпадаше.

— Кой е Франк Андрюс?

Ан Нюман изглеждаше готова да се разридае всеки момент.

— Господи, нямам представа.

— Споменавал ли е Кен това име?

Ан поклати глава.

Рейнолдс въздъхна. Ако Нюман бе наел сейф под измислено име, трябваше му и още нещо. Тя седна на канапето до Ан и стисна ръката й.

— Откри ли документ с името Франк Андрюс?

В очите на измъчената жена бликнаха сълзи и сърцето на Рейнолдс се сви от състрадание.

— Искаш да кажеш със снимката на Кен? За да докаже, че той е този Андрюс?

— Да, това искам да кажа — потвърди тихо Рейнолдс.

Ан Нюман бръкна в джоба на халата си и извади шофьорска книжка, издадена във Вирджиния. Името беше Франк Андрюс. Както бе прието във Вирджиния, номерът на книжката съвпадаше с този на социалната осигуровка. А от малката снимка гледаше лицето на Кен Нюман.

— Мислех лично да проверя сейфа, но после разбрах, че няма да ми разрешат. Не съм вписана в документа. И не бих могла да обясня, че е на съпруга ми, защото е нает под чуждо име.

— Знам, Ан, знам. Добре направи, че ме повика. Кажи, къде точно намери шофьорската книжка?

— В друг албум. Естествено, това не са семейните албуми. Тях съм ги прелиствала хиляди пъти. Тези тук бяха на Кен и неговите приятели. Всяка година ходят на ловни пътешествия. Кен умее да снима. Не знаех, че събира тези снимки в албуми. Освен това не ме интересуваха толкова, нали разбираш. — Тя се загледа тъжно към отсрещната стена. — Понякога имах чувството, че Кен е по-щастлив с приятелите си на лов или на карти, отколкото у дома.

Ан бързо въздъхна, притисна устата си с длан и наведе глава. Рейнолдс усети, че тя всъщност не е имала намерение да разкрива семейните си проблеми пред страничен човек. Помълча. Опитът й подсказваше да остави Ан Нюман да се пребори сама. След минута жената заговори отново.

— Сигурно никога нямаше да узная, ако не беше станало… това с Кен. Странен е животът понякога.

И жесток, помисли си Рейнолдс.

— Ан, трябва да проверя тези неща. Ще ги взема и те моля да не споменаваш на никого. Нито на приятели, нито на близки… Тя помълча, опитвайки се да подбере най-точните думи. — Нито на хора от Бюрото. Най-напред искам сама да си изясня всичко.

Ан Нюман я погледна плахо.

— Мислиш ли, че Кен се е замесил в нещо, Брук?

— Още не знам. Нека не прибързваме с изводите. Сейфът може да се окаже празен. Кен може да го е наел отдавна и после да е забравил.

— А фалшивият документ?

Рейнолдс облиза пресъхналите си устни.

— Преди години Кен работеше под прикритие. Може книжката да е останала от онова време.

Знаеше, че лъже. Ан Нюман навярно също разбираше това. Шофьорската книжка беше издадена наскоро. Освен това не беше прието агентите под прикритие да прибират у дома фалшивите си документи след края на задачата. Сигурна бе, че шофьорската книжка няма нищо общо със служебните задължения на Кен. Сега трябваше да узнае какво се крие зад нея.

— Ан, не казвай на никого. От това може да зависи и твоята безопасност.

Когато Рейнолдс се изправи, Ан Нюман стисна ръката й.

— Брук, имам три деца. Ако Кен се е замесил в нещо…

— Ще поставя къщата под денонощно наблюдение. Забележиш ли нещо, макар и съвсем незначително, обади ми се. — Тя подаде на Ан картичка с преките си телефонни номера. — По всяко време.

— Не знаех към кой друг да се обърна. Кен наистина много те уважаваше.

— Той беше адски добър агент и му предстоеше страхотна кариера — каза Рейнолдс.

Ако обаче откриеше, че Кен Нюман е бил корумпиран, Бюрото щеше да смаже спомена за него, репутацията му, целия му професионален живот. Естествено, това щеше да има пагубни последици и в личен план за жената пред нея, за децата й. Но такъв бе животът. Рейнолдс не измисляше правилата, понякога дори не ги одобряваше, но се придържаше към тях. Все пак най-напред щеше сама да провери банковия сейф. Ако не откриеше вътре нищо подозрително, нямаше да каже на никого. Щеше да продължи проверката около измисленото име на Нюман, но без да бърза. Не желаеше да унищожи спомена за него без много сериозна причина. Дължеше му поне това.

Тя остави Ан Нюман да седи на канапето с албума в скута. Ако информацията за Локхарт наистина беше изтекла от Нюман, по някаква ирония на съдбата той сам си бе навлякъл смъртта. Всъщност започваше да й се струва, че тайнственият противник се е надявал с един точен удар да унищожи и основната цел, и собствения си доносник. Само рикошетът на куршума от пистолета на Кен Нюман бе спасил Фейт Локхарт от участта да легне в гроба до него. А може би и помощта на Лий Адамс?

Организаторът на престъплението очевидно си знаеше работата. А това никак не се харесваше на Рейнолдс. За разлика от криминалните романи и филми в истинския живот престъпниците не бяха толкова сръчни, че непрестанно да мамят полицията. Повечето убийци, изнасилвачи, крадци, грабители, наркотърговци и други злодеи обикновено се оказваха необразовани или изплашени до смърт; или пък бяха пияници и наркомани, които в нормално състояние трепереха от собствената си сянка и само спринцовката или бутилката ги превръщаше в демони. Те оставяха много улики и скоро биваха залавяни или сами се предаваха, ако не ги предадеше някой от техните „приятели“. Сетне получаваха дългогодишни, понякога дори смъртни присъди. В никакъв случай не можеха да бъдат наречени професионалисти.

Рейнолдс знаеше, че сегашният случай не е такъв. Неуките престъпници не могат да подкупят опитен федерален агент. Не наемат убиец да дебне жертвата им в гората. Не се представят за агенти от ФБР с толкова умело подправени документи, че дори полицията да им повярва. Из главата на Рейнолдс вихрено прелитаха теории за заговор. Потръпна от страх. Въпреки дългогодишния си опит продължаваше да се бои. Да живееш означаваше да се страхуваш. Единствено мъртвите не изпитваха страх.

На път към изхода Рейнолдс мина под примигващия пожарен детектор в коридора. В къщата имаше още три такива устройства, включително и в кабинета на Кен Нюман. Бяха включени в електрическата мрежа и действаха безупречно, но освен това съдържаха свръхмодерни миниатюрни камери. Имаше още четири, монтирани в отдушниците на двата етажа. Това беше станало преди две седмици, когато Нюман използва една от редките възможности да отведе семейството си на тридневен излет. Наблюдателните устройства използваха секретна технология за предаване на данни по електромрежата. Това бе един от любимите похвати на ФБР. И на Централното разузнавателно управление.

Робърт Торнхил дебнеше. И сега вниманието му щеше да се насочи към Брук Рейнолдс.

Когато седна в колата, тя изведнъж осъзна съвсем ясно, че навярно стои на кръстопът в кариерата си. За да оцелее, щеше да се нуждае от цялата си изобретателност и душевна сила. Ала въпреки всичко в момента искаше само едно — да се прибере у дома и да разкаже бавно и най-подробно на трите си прекрасни деца приказката за трите прасенца.