Да спасиш свидетел

2.

Малката къщичка с дъсчен покрив стоеше уединено в края на къс чакълест път, по чиито землени насипи се преплитаха глухарчета, киселец и пача трева. Паянтовата постройка се издигаше сред няколко декара разчистен терен, но от три страни я обграждаше гъста гора, където всяко дърво се стремеше към слънчевите лъчи за сметка на съседите. Заради мочурищата и други строителни проблеми осемдесетгодишната сграда си оставаше единствена в околностите. Най-близкото селище се намираше на около пет километра път с кола и два пъти по-близо, ако човек имаше куража да тръгне направо през гъсталака.

През последните двайсетина години уединената постройка служеше предимно за импровизирани хлапашки увеселения и понякога за подслон на скитници, дирещи относителния уют на четирите стени и доста прогнилия покрив. Отчаян, сегашният собственик, който я бе получил по наследство, най-сетне се реши да даде къщата под наем. По някакво чудо намери и наивен клиент, готов да плати предварително в брой за цяла година.

Тази вечер засилващият се вятър ту привеждаше, ту отново изправяше високите треви в предния двор. Няколкото стари дъба зад къщата също се люшкаха, сякаш заразени от техния пример. Невероятно, но никакъв друг звук не нарушаваше воя на вятъра.

Освен един.

Точно зад къщата, на неколкостотин метра навътре в гората, човешки нозе прецапаха през плитък поток. Калните панталони и мокрите ботуши на мъжа свидетелстваха, че въпреки помощта на почти пълната луна не му е било лесно да преодолее мочурливите дебри. Той спря да изстърже калта от подметките си в един паднал дънер.

След тежкия преход Лий Адамс се обливаше в пот и същевременно тръпнеше от хлад. Беше висок метър и осемдесет и пет, изключително силен за своите четирийсет и една години. Мускулите по гърба и ръцете му издаваха, че редовно се занимава с гимнастически упражнения. В неговата професия бе важно да поддържа добра форма. Макар че често му се налагаше дни наред да седи неподвижно в колата или да преравя безкрайни архиви из библиотеки и съдилища, понякога трябваше и да се катери по дървета, да поваля грамадни мъжаги или, както сега, да броди посред нощ през дерета и гъсталаци. Допълнителното физическо натоварване нямаше да му навреди. Но вече не беше на двайсет години и възрастта си казваше думата.

Лий имаше гъста, вълниста кестенява коса, която вечно провисваше пред очите му, весела и сърдечна усмивка, високи скули и привлекателни сини очи, каращи женските сърца да замират още от пети клас. По време на кариерата си обаче неведнъж бе страдал от счупени кости и други рани, затова усещаше тялото си много по-старо, отколкото изглеждаше. Точно това го караше да се сепва всяка сутрин на ставане от леглото. Схващанията, дребните болки. Рак или само обикновен артрит? — питаше се понякога той. Но какво ли значение имаше всъщност, по дяволите? Когато Господ ти подпечата билета, няма място за възражения. Нито диетите, нито заниманията с тежести или потенето на тренажора биха променили решението Му да те прати на пътешествие.

Лий погледна напред. Все още не виждаше къщата; гората бе гъста. Докато дишаше дълбоко и бавно, той провери фотоапарата, който извади от раницата си. Вече няколко пъти беше минавал по този маршрут, но досега нито веднъж не бе влизал в къщата. И все пак бе забелязал, че там става нещо… нещо странно. Точно затова идваше пак. Беше време да узнае тайната на това място.

След като дишането му се успокои, Лий продължи напред, съпровождан единствено от шумоленето на горските животинки. Из тази все още пасторална северна част на Вирджиния се срещаха в изобилие елени, зайци, катерици и дори бобри. Докато вървеше, Лий се вслушваше и в пърхането на някакви летящи твари. Неволно си представи как бясно стрелкащи се прилепи цепят слепешком въздуха над главата му. И отгоре на всичко непрестанно връхлиташе в облачета комари. Макар че му бяха платили значителна сума в аванс, той сериозно се колебаеше дали да не поиска надбавка към хонорара.

Когато наближи покрайнините на гората, Лий спря. Имаше богат опит в наблюдението на хорските жилища и дейностите из тях. За него най-добрият начин на работа беше бавният и методичният — като пилотска проверка на системите. Стига някакво произшествие да не го принудеше да импровизира.

Кривият нос на Лий беше почетен спомен от кариерата му като боксьор-любител във флота, където изливаше младежката си агресивност срещу равностойни по тегло и сръчност противници. Чифт яки кожени ръкавици, бързи ръце и пъргави крака, предпазлив ум и силно сърце — това бяха неговите оръжия. Обикновено този арсенал стигаше за победа.

След военната служба му потръгна сравнително добре. Не забогатя, но и не изпадна в нужда, макар че години наред работеше самостоятелно, често без никакво възнаграждение; никога не остана съвсем сам, въпреки че се беше развел преди петнайсет години. Единственият добър резултат от онзи брак неотдавна навърши двайсет години. Дъщеря му беше висока, руса и умна, горда носителка на пълна академична стипендия във Вирджинския университет и звезда в отбора по женски футбол. През последните десет години Рене Адамс очевидно не желаеше да има нищо общо с баща си. Решение, за което майка й не настояваше, но го подкрепяше от все сърце. А някога, на първите срещи, изглеждаше тъй мила, тъй омаяна от неговата моряшка униформа и тъй ентусиазирана в стремежа си да продъни леглото му.

Някогашната му жена, бивша стриптизьорка на име Триш Бардоу, се бе омъжила повторно за Еди Стипович, безработен инженер и алкохолик. По онова време Лий си мислеше, че я чака пълен провал, и се опита да вземе попечителство над Рене под предлог, че майката и вторият й баща не са в състояние да се грижат за нея. Но точно тогава Еди — подъл дребосък, когото Лий дълбоко презираше — изобрети съвършено случайно някакъв скапан микрочип, който го превърна в мултимилионер. От този момент нататък съдебната битка се провали. И за да бъде провалът още по-оскърбителен, за Еди писаха в „Уолстрийт Джърнъл“, „Тайм“, „Нюзуик“ и цял куп други издания. Той стана прочут. Дори къщата му се появи в „Архитектурен дайджест“.

Лий си бе купил това списание. Новата къща на Триш беше същинско чудовище — огромна и в безумни краски: пурпурно и тъмно патладжанено. Все едно си в ковчег. Прозорците изглеждаха като отмъкнати от някоя катедрала, в грамадните мебели можеше да се потъне безследно, а дървеният материал от корнизите, лампериите и стълбищата би стигнал за целогодишно отопление на средно голямо градче. Имаше и каменни фонтани, пълни с голи статуи. Ама че простотия! Върху централните две страници бе отпечатана снимка на щастливата двойка. Според Лий спокойно можеха да я озаглавят „Дори и в богатството Тъпака и Сексбомбата не изневеряват на мизерните си вкусове“.

Една снимка обаче прикова цялото внимание на Лий. Рене позираше върху най-великолепния жребец, който някога бе виждал, а моравата наоколо бе тъй зелена и тъй идеално поддържана, че приличаше на изумрудено езеро. Лий внимателно изряза фотографията и я прибра при другите си съкровища. Разбира се, в статията не споменаваха за него — нямаше защо да го правят. Но го раздразни това, че наричаха Рене дъщеря на Ед.

— Доведена дъщеря — изрече на глас Лий, когато прочете тия редове. — Доведена. Това поне не можеш да ми отнемеш, Триш.

Не завиждаше на сегашното богатство на бившата си съпруга, защото то означаваше, че дъщеря му никога не ще изпадне в нужда. И все пак го болеше.

Когато толкова много години имаш нещо, което се е превърнало в част от теб, което обичаш повече от всичко на света, а след това го загубиш… е, Лий просто се мъчеше да не мисли за тази загуба. Макар да изглеждаше едър и груб, позволеше ли си да забележи мъчителната празнота в гърдите си, заплакваше като дете.

Животът понякога е толкова странен. Случва се да преминеш успешно всички прегледи в болницата, а на другия ден си мъртъв.

Лий наведе очи към окаляните си панталони, раздвижи изтръпналия от умора крак и същевременно измъкна един комар от окото си. Къща колкото хотел. Слуги. Фонтани. Расови коне. Частен реактивен самолет… Сигурно беше голяма досада.

Лий притисна фотоапарата до гърдите си. Беше го заредил с високочувствителен филм, а скоростта бе нагласена на 1 600. Чувствителната лента се нуждаеше от по-малко светлина, освен това, когато обективът оставаше отворен за по-кратко време, намаляваше и вероятността снимките да се размажат от случайно трепване на апарата. Той закрепи 600-милиметровия телеобектив и разгъна триногата му.

Надничайки между клоните на едно ниско дръвче, Лий насочи обектива към задната стена на къщата. Към луната прииждаха парцаливи облаци и мракът наоколо се сгъсти. Лий направи няколко снимки и остави фотоапарата настрани.

Проблемът беше, че оттук нямаше как да разбере дали в къщата има хора, или не. Вярно, прозорците бяха тъмни, но можеше да има и вътрешни стаи, невидими от сегашната му позиция. Отгоре на всичко не виждаше предната страна на къщата и дали там не е спряла кола. При другите си идвания бе наблюдавал движението по пътя. Всъщност нямаше кой знае какво за наблюдение. Насам рядко минаваха автомобили, а пешеходци изобщо не се мяркаха. Всички коли, които видя, правеха завой и потегляха обратно — явно бяха сбъркали отклонението. По-точно всички, освен една.

Той вдигна очи към небето. Вятърът бе стихнал. Лий пресметна, че облаците ще закриват луната още няколко минути. Той метна раницата на гръб, напрегна се за миг, сякаш събираше цялата си енергия, после изпълзя от гората.

Промъкваше се безшумно, докато стигна до място, където можеше да приклекне зад туфа избуяли храсти и спокойно да наблюдава пространството пред къщата и зад нея. Постепенно мракът се поразсея и луната отново изплува в небето. Тя сякаш го гледаше и лениво се чудеше какво ли търси тук.

Макар и уединена, къщата беше само на четирийсет минути път с кола от центъра на Вашингтон. Това я правеше много удобна за най-различни цели. Лий беше проучил собственика, който се оказа безупречно чист. С наемателя обаче не му потръгна толкова лесно.

Лий извади устройство, което приличаше на малък касетофон, но всъщност беше електронен шперц. После дръпна ципа на прикрепения към него калъф. Опипа различните накрайници вътре и избра необходимия. С помощта на малък гаечен ключ завинти накрайника върху шперца. Пръстите му се движеха бързо и уверено, макар че облаците пак бяха плъзнали пред луната и отново настана мрак. Беше го вършил толкова пъти, че дори и да затвореше очи, пръстите му щяха да манипулират приспособленията за взлом със завидна точност.

Лий вече бе идвал на светло, за да провери с бинокъла какви са ключалките. И наблюдението го смути. Имаше автоматични ключалки не само на всички външни врати, но също така по прозорците на първия и на втория етаж. Изглеждаха монтирани съвсем наскоро. На една съборетина насред пущинака.

Въпреки хладното време при тази мисъл по челото на Лий изби пот. Той плъзна ръка по кобура на деветмилиметровия си пистолет; докосването го успокои. Извади оръжието, зареди патрон в цевта, запъна ударника и спусна предпазителя.

Отгоре на всичко в къщата бе монтирана и алармена инсталация. Ако имаше капка ум, Лий щеше да прибере престъпните си инструменти, да се върне и да докладва на клиента за неуспеха. Но той се гордееше със занаята си. Щеше да продължи, поне докато нещо не го накараше да се откаже. А при необходимост Лий умееше да бяга много бързо.

Да се влезе в къщата нямаше да е чак толкова трудно, особено след като разполагаше с кода за алармената система. Беше успял да си го набави при третото посещение тук, когато в къщата влязоха двама души. По това време той вече знаеше за инсталацията и бе дошъл подготвен. Изпревари посетителите и изчака, докато си свършиха работата вътре. Когато двамата излязоха, жената въведе цифров код, за да задейства алармата. Прикрит зад същите храсти както сега, Лий разполагаше с магическа електронна машинка, която хвана кода не по-зле от сакчето на опитен рибар. Всеки електрически поток създава магнитно поле като миниатюрна радиостанция. Когато високата жена набра цифрите, охранителната система подаде слаб сигнал за всеки бутон и комбинацията падна право в електронното сакче на Лий.

Той отново хвърли поглед към облаците, надяна гумени ръкавици с удебелени пръсти и длани, приготви фенерчето и въздъхна дълбоко. След минута изскочи от прикритието на храстите и безшумно се добра до задната врата. Свали калните ботуши и ги сложи до прага. Не искаше да оставя следи от посещението си. Добрият частен детектив е невидим. Лий стисна фенерчето под мишница, вмъкна накрайника в ключалката и задейства електронния шперц.

Използваше това устройство за по-бързо, тъй като прибягваше към взлом прекалено рядко, за да владее занаята до съвършенство. Само при непрекъснати тренировки с професионални инструменти пръстите ставаха толкова чувствителни, че да усещат приближаването до назъбената линия, едва доловимото трепване на кукичката, когато щифтовете започват да се наместват. С няколко простички инструмента един опитен майстор можеше да отвори ключалка много по-бързо, отколкото електронният шперц. Но това бе истинско изкуство, а Лий знаеше докъде стигат способностите му. След малко чу как ключалката щракна.

Когато отвори вратата, в тишината се раздаде глухото писукане на охранителната система. Той бързо откри контролното табло, набра шест цифри и звукът тутакси секна. Докато затваряше вратата зад себе си, Лий знаеше, че вече е нарушител на закона.

Дулото се отпусна надолу и червената точица на лазерния прицел изчезна от широкия гръб на нищо неподозиращия Лий Адамс. Човекът с пушката беше Леонид Серов, бивш служител на КГБ и специалист по убийствата. След разпадането на Съветския съюз Серов бе останал без източници на доходи. Но неговата способност бързо и ефикасно да елиминира човешки същества се оказа твърде търсена в „цивилизования“ свят. Като комунист Серов бе получил върха на разкоша — собствен апартамент и кола. Като капиталист стана богат за броени дни. Ех, ако знаеше по-рано…

Серов не познаваше Лий Адамс и нямаше представа какво търси тук. Забеляза го едва когато напусна прикритието си в храстите, тъй като беше дошъл откъм гората отсреща. Навярно свистенето на вятъра бе заглушило шума от движението му.

Серов погледна часовника си. Скоро щяха да дойдат. Той провери издължения заглушител на пушката. После плъзна любовно длан по цевта, сякаш искаше да влее в полирания метал чувството си за безпогрешност. Прикладът бе изработен от специална смес на кевлар, фибростъкло и графит, която осигуряваше извънредна стабилност. А каналът на дулото нямаше нарези като обикновените пушки. Имаше леко заоблено многоъгълно сечение, усукано в дясна посока. Според експертите подобен канал увеличаваше скоростта на куршума с около осем процента и гарантираше нещо далеч по-важно — балистичната експертиза на куршум от такава пушка бе абсолютно невъзможна, тъй като нямаше нарези, които да оставят следи по него при излитането от цевта. Успехът се крие в подробностите. Серов бе изградил цялата си кариера върху този девиз.

Местността бе толкова пуста, че руснакът се изкушаваше да свали заглушителя, а след това да разчита на стрелковия си опит, на свръхмодерния лазерен прицел и умело подготвения план за оттегляне. Смяташе, че има основания за подобна самоувереност. Кой ще чуе, ако застреляш някого насред пущинака? Знаеше много добре, че някои заглушители отклоняват траекторията на куршума, водейки към крайно нежелания вариант никой да не загине, освен може би самият наемен убиец, след като клиентът научи за неговия провал. Но той лично бе изследвал заглушителя и вярваше в доброто му качество.

Серов леко разкърши изтръпналото си рамо. Чакаше тук още от ранна вечер, но той бе свикнал да дебне в засада. Задачите никога не го изморяваха. Смяташе живота за нещо сериозно и подготовката за убийство винаги го изпълваше с вълнение. А заедно с риска усещаше прилив на бодрост. Независимо дали си алпинист или наемен убиец, по някакъв странен парадокс се чувстваш най-жив, когато смъртта е наблизо.

Маршрутът му за оттегляне минаваше през гората до един тих път, откъдето щеше да стигне с кола до летище Дълес. Сетне го чакаха нови места и нови задачи, може би по-интересни от сегашната. Но обстановката тук си имаше определени достойнства.

Най-трудно бе да убиеш човек в големия град. Да избереш мястото за засада, да дръпнеш спусъка и да избягаш — всичко това ужасно се усложняваше от факта, че накъдето и да погледнеш, само няколко крачки те делят от свидетели и полиция. Виж, сред природата, сред уединения селски пейзаж, където къщите са далеч една от друга и безброй дървета предлагат прикритие — в такава обстановка бе готов всеки ден да убива с безмилостна точност като тигър сред стадо добитък.

Прикрит зад последните дървета, Серов седеше върху стар пън само на трийсет метра от къщата. Макар че гората бе гъста, оттук имаше ясен прицел — в края на краищата куршумът се нуждае само от няколко сантиметра открито пространство. Както му бяха казали, мъжът и жената щяха да се насочат към задната врата. Само че нямаше да стигнат дотам. Където паднеше лазерният лъч, там щеше да удари и куршумът. Серов спокойно можеше да улучи светулка на двойно по-голямо разстояние.

Нещата се подреждаха тъй идеално, че инстинктът му подсказваше да бъде нащрек. И предчувствието излезе вярно. Човекът в къщата не беше полицай. Служителите на реда не се промъкват през храстите, за да влязат тайно в хорските домове. Тъй като не беше уведомен предварително за неговата поява, Серов реши, че човекът не му е съюзник. Но не обичаше да нарушава установения план. Затова реши: ако след изстрелите човекът останеше в къщата, щеше да действа по плана и да избяга през гората. Ако онзи опиташе да се намеси или изскочеше навън след стрелбата… е, какво пък, Серов имаше предостатъчно боеприпаси, за да остави три трупа вместо два.