Да спасиш свидетел

17.

— Сенаторе… — започна Бюканън, протягайки ръка на високия, елегантен мъж.

Сенатор Харви Милстед беше утвърден лидер с непоклатим морал и здрав политически инстинкт, който влагаше разум и предвидливост в своята дейност по всички въпроси. Истински държавник. Или поне така го виждаше обществото. В действителност Милстед бе първокласен женкар, пристрастен към болкоуспокояващите поради хронично заболяване на гръбнака. Злоупотребата с лекарства понякога го докарваше до почти невменяемо състояние. Освен това имаше все по-сериозни проблеми с алкохола. Вече от години не подаваше сериозни законодателни предложения, макар че на младини бе помогнал за утвърждаването на множество закони, които днес облагодетелстваха всеки американец. Напоследък отвореше ли си устата, почваше да бръщолеви безсмислици, но говореше толкова авторитетно, че никой не смееше да възрази. Освен това пресата обожаваше този чаровен сенатор с изискани маниери и все още силни позиции на водач. Той редовно подхранваше медиите с умерен поток от пикантни подробности и винаги позволяваше да бъде цитиран. Как да не го обичат?

Конгресът имаше петстотин трийсет и петима членове — сто от тях сенатори, останалите в Камарата на представителите. Според оптимистичната преценка на Бюканън около три четвърти от тях бяха почтени, усърдни, искрено загрижени за страната мъже и жени, които твърдо вярваха, че работят за хората. Бюканън ги наричаше с общото прозвище „вярващите“. Стараеше се да няма нищо общо с тях. Пипнеше ли ги, нямаше да спечели нищо друго, освен дълъг престой зад решетките.

Останалите водачи на Вашингтон приличаха на Харви Милстед. Повечето бяха пияници, женкари или жалки развалини — истински марионетки, готови да захапят примамките на Бюканън.

В течение на годините Бюканън бе успял да завладее две подобни групи. Не републиканци или демократи. С немалка доза сарказъм той наричаше партиите, които го интересуваха, „кореняци“ и „зомбита“.

Кореняците познаваха системата по-добре от всички останали. Те самите бяха системата. Вашингтон бе техният град, оттам идваше и прякорът им. Живееха тук от незапомнени времена. Обичаха да казват, че ако прережеш вените им, кръвта ще потече в три цвята — червено, бяло и синьо. Бюканън бе прибавил още един цвят — зеления.

За разлика от тях зомбитата бяха дошли в Конгреса без капчица морал или политически възгледи. Те печелеха ръководните си места с шумни и скъпо платени кампании в медиите. Изглеждаха страхотно в словесните престрелки по телевизията или при дискусии на строго ограничени теми. Всъщност не можеха да се похвалят нито с ум, нито със способности, но пък умееха да се рекламират с пламенния ораторски ентусиазъм на младия Джон Кенеди. И когато бъдеха избрани, пристигаха във Вашингтон без ни най-малка представа с какво ще се заемат. Бяха постигнали единствената си цел — да спечелят предизборната кампания.

Въпреки това обаче зомбитата се бореха да останат в Конгреса, защото обичаха властта и облагите на високата служба. Окопаваха се здраво и отблъскваха всички кандидати за техните постове, като в това отношение им помагаше и безумният растеж на изборните разноски. Вярно, на теория все още бе възможно да бъдат изместени — точно колкото е възможно да изкачиш Еверест без кислород. Стига само да не дишаш няколко дни.

Бюканън и Милстед седнаха на удобен кожен диван в просторния сенаторски кабинет. Лавиците по стените бяха отрупани с обичайните трофеи на един дългогодишен политик — почетни медали и плочи, сребърни купи, кристални награди, стотици снимки на сенатора сред още по-знаменити хора; церемониални чукчета с надписи и бронзови миниатюрни лопати, символизиращи облагите, които бе донесъл на своя щат. Докато Бюканън се оглеждаше наоколо, внезапно му хрумна, че през целия си професионален живот е обикалял да проси с шапка в ръка из подобни кабинети.

Още бе ранно утро, но във външния кабинет екипът на сенатора работеше трескаво за предстоящия тежък ден с избирателите от Пенсилвания — обеди, речи, мълниеносни появи на светски събития, дружески срещи и разговори на чашка. Сенаторът не смяташе да се кандидатира отново, но винаги е приятно да се представиш добре пред хората от родния край.

— Много ти благодаря, задето се съгласи да ме приемеш без предупреждение, Харви.

— Трудно е да ти откаже човек, Дани.

— Ще премина направо на въпроса. Законопроектът на Пикънс предвижда да се орежат средствата на моя фонд и още двайсетина програми за чуждестранна помощ. Не можем да допуснем това. Резултатите говорят сами за себе си. Детската смъртност е намаляла със седемдесет процента. Боже мой, какво чудо са ваксините и антибиотиците! Създават се работни места, икономиката преминава от изнудване и грабежи към законен бизнес. Износът е нараснал с една трета, а вносът от нас с двайсет на сто. Както виждаш, това създава работни места и тук. Не можем да позволим точно сега да ни подложат крак. Не само че ще е неморално, но и просто глупаво. Ако успеем да изправим на крака тези държави, няма да имаме нарушен търговски баланс. Но за това е необходимо най-напред да се осигурят стабилни източници на електричество. И образовано население.

— АМР постигна значителни резултати — напомни му сенаторът.

Бюканън познаваше много добре дейността на Агенцията за международно развитие. Възникнала първоначално като независима организация, сега тя бе подчинена на държавния секретар, който повече или по-малко контролираше нейния твърде голям бюджет. АМР стоеше начело на американската външна помощ заедно с множество фондове, които се вливаха в нейните дългосрочни програми. Всяка година се водеше енергична борба за насочване на бюджетните средства в една или друга посока. Бюканън неведнъж бе оставал с празни ръце и накрая това му омръзна. Процесът на финансови дарения беше напрегнат, конкуренцията жестока и пари получаваше само онзи, който отговаряше на шаблоните, заложени от агенцията.

— АМР не може да се справи с всичко. А моите клиенти са прекалено дребен залък за Международния валутен фонд и Световната банка. Освен това напоследък всички говорят само за „необходимо развитие“. Иначе никакви долари. Дявол да го вземе, по мое време храната и лекарствата бяха необходими за човешкия живот. Вече не са ли?

— Не ме агитирай, Дани, знам всичко — отвърна сериозно Милстед. — Но вече и тук хората почнаха да си броят парите. Блаженото време отмина.

— Клиентите ми ще се съгласят и на трохите. Само не ги отрязвай.

— Виж какво, просто няма да придвижа законопроекта.

Милстед намекваше за една обичайна практика в Сената — ако председателят на някоя комисия не искаше един или друг законопроект да се придвижи, просто не го включваше в дневния ред. Бюканън неведнъж бе прибягвал до тази игра.

— Да, но Пикънс, току-виж, се наложил — каза Бюканън. — Носят се слухове, че е решил твърдо да стигне до гласуване. И тогава може да намери повече симпатизанти, отколкото в комисията. Защо не обявиш вето на законопроекта?

Дани Бюканън беше майстор на този похват. Ветото означаваше просто, че някой сенатор възразява срещу внесения законопроект. И документът увисваше в безтегловност, докато възраженията не бъдат оттеглени. Преди години Бюканън и неговите съюзници от Капитолийския хълм използваха с поразителен резултат същия трик, за да защитят някои от най-могъщите американски корпорации. Във Вашингтон бе потребна огромна власт, за да блокираш събитията. А за Бюканън това открай време представляваше най-увлекателната страна на този град. Законите за реформа в здравеопазването или за ограничаване на тютюнопушенето просто изчезваха в зейналата бездна на Конгреса. И твърде често имаше всемогъщи организации, желаещи на всяка цена да запазят статуквото, което сами бяха изградили. За тях всяка промяна беше недопустима. Именно затова значителна част от някогашната дейност на Бюканън беше насочена към погребване на всички закони, застрашаващи неговите могъщи клиенти.

Често наричаха тази маневра и „сляпо прехвърляне“, защото можеше да се подава като щафетна палка от човек на човек. Когато отпаднеше ветото на един сенатор, друг можеше да повдигне възражения и само висшето ръководство знаеше кой е той. Имаше и други игри, но, така или иначе, сляпото прехвърляне беше ужасна загуба на време и гарантираше неминуем успех в задкулисните интриги.

Сенаторът поклати глава.

— Открих, че Пикънс е заклещил два мои законопроекта, и смятах да се споразумея с него. Сложа ли му още едно вето, копелето ще се вкопчи в задника ми като мангуста в кобра.

Бюканън се облегна назад и отпи глътка кафе, докато в главата му се рояха една подир друга десетки политически стратегии.

— Слушай, дай да започнем пак отначало. Ако имаш необходимите гласове, за да отхвърлиш законопроекта, включи го в дневния ред и му виж сметката веднъж завинаги. След това дори и да влезе в пленарната зала, едва ли ще получи подкрепа. По дяволите, почне ли голямото обсъждане, можем да го държим до второ пришествие, да искаме поправки и допълнения, да го прехвърляме по комисии и тъй нататък, а ще се преструваме, че водим пазарлък за някой от твоите законопроекти. Всъщност изборите вече са толкова близко, че само с липса на кворум можем да го разтакаваме сума ти време.

Милстед кимна замислено.

— Знаеш ли, малко ме безпокоят Арчър и Симс.

— Харви, ти прехвърли на тия негодници толкова пътни строежи, че могат да затрупат с долари всеки мъж, жена и дете в своите щати. Напомни им го. Те не дават пет пари за тоя законопроект. Сигурно не са го и чели.

Милстед изведнъж стана самоуверен.

— Така или иначе, ще те уредим. Не е кой знае каква работа при бюджет от хиляда и седемстотин милиарда.

— Правя го заради моя клиент. Много хора разчитат на тази помощ, Харви. И повечето от тях още не са проходили.

— Слушам те.

— Би трябвало някой път да отскочиш дотам, за да видиш как стоят нещата. Страната наистина е много красива, само че земята й не става за нищо. Бог може да е благословил Америка, но е забравил остатъка от света. И все пак хората се борят. Добре е да си спомниш за тях, когато имаш чувството, че ти е зле.

Милстед се изкашля.

— Графикът ми е много претоварен, Дани. Знаеш, че няма да се боря за преизбиране. Още две години, и се махам оттук.

Добре, мина времето за любезности и хуманни молби, помисли си Бюканън. Сега да си поиграем на предатели.

Той се приведе напред и небрежно избута куфарчето си настрани. Едно завъртане на дръжката включи тайното записващо устройство. Това е за теб, Торнхил, самодоволно копеле.

Бюканън се изкашля.

— Е, мисля, че никога не е прекалено рано да се предвидят заместници. Трябват ми хора от Чуждестранната помощ, които да включа в частната си пенсионна програма. Мога да им обещая същото, което ще платя и на теб. Няма да съжаляват. Искам само да подкрепят моята линия. Стигнал съм до момента, когато не бива да губя нито една точка. Те ще трябва да се борят за мен. Само така мога да им гарантирам възнаграждението накрая. Като теб. Ти винаги си се борил за мен, Харви. За близо десет години нито веднъж не се провали. Постигаше резултат със зъби и нокти.

Милстед се озърна към вратата, сетне заговори съвсем тихо, сякаш така думите му щяха да се пречистят.

— Имам няколко души, с които си струва да поговориш. — Отново изглеждаше смутен и нервен. — Да поемат част от моите задължения. Естествено, не съм разговарял с тях, но много бих се учудил, ако не приемат някакво споразумение.

— Радвам се да го чуя.

— И си прав, че планираш отрано. Двете години ще отлетят неусетно.

— По дяволите, след две години може и да не съм тук, Харви.

Сенаторът се усмихна сърдечно.

— Не вярвах някога да се оттеглиш. — Той помълча. — Но мисля, че вече има кой да те наследи. Как е Фейт? Жизнена както винаги, предполагам.

— Фейт си е Фейт. Знаеш я.

— Голям късмет имаш с такава помощничка.

— Да, много голям — отвърна Бюканън и леко се навъси.

— Предай й много поздрави, като я видиш. Нека да навести някой път стария Харви. — Милстед намигна. — По-остър ум и по-страхотни крака няма в целия град.

Бюканън не каза нищо.

Сенаторът се облегна назад.

— Половината си живот служа на обществото. Заплатата е мизерна — направо смешна за човек с моите способности. Знаеш какво бих могъл да печеля навън. Така е, когато служиш на страната си.

— Знам, Харви. Самата истина.

Парите от подкупи ти се полагат. Заслужил си ги.

— Но не съжалявам. За нищо не съжалявам.

— Няма и за какво.

Милстед се усмихна уморено.

— През годините хвърлих толкова долари, за да изграждам тази страна, да я подготвям за бъдещето, за следващото поколение. И за по-следващото.

Сега вече парите се оказваха негови. Той беше спасителят на страната.

— Хората не оценяват това — каза Бюканън. — Медиите гледат само да се докопат до някоя гадост.

— Май просто искам на стари години да си наваксам.

И все пак след толкова много време се е съхранила капка скромност, капка чувство за вина.

— Заслужаваш го. Ти служи добре на родината си. Възнаграждението те чака тепърва. Точно както се уговорихме. Ти и Луиз ще имате каквото си пожелаете. Ще живеете като кралски особи. Дълго се труди, а сега дойде време да пожънеш плодовете. Така е в Америка.

— Чувствам се изтощен, Дани. Уморен съм до смърт. Между нас казано, не знам дали бих издържал още две минути, камо ли две години. Този град ми изсмука живеца.

— Ти си истински държавник. Всички те смятаме за герой.

Бюканън въздъхна дълбоко и се зачуди дали агентите на Торнхил в камионетката отвън се хилят, слушайки този нелеп разговор. Сега му се искаше само да излезе оттук час по-скоро. Той погледна стария си приятел. Лицето на сенатора бе леко замаяно — несъмнено мислеше в какъв великолепен живот ще се втурне заедно с трийсет и пет годишната си съпруга, на която бе изневерявал безброй пъти, но тя в крайна сметка му прощаваше. И си мълчеше. Според Бюканън психологията на сенаторските съпруги би трябвало да се изучава във всички колежи.

Всъщност Бюканън имаше слабост към кореняците. Те наистина имаха големи заслуги и бяха по своему едни от най-почтените хора в този град. Ала същевременно не представляваше проблем да бъдат подкупени.

Много скоро Харви Милстед щеше да има нов господар. Тринайсетата поправка към Конституцията отменяше робството, но очевидно никой не си бе направил труда да съобщи това на Робърт Торнхил. Бюканън продаваше приятелите си на дявола. Именно това го измъчваше най-много. Торнхил, вечно Торнхил.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

— Благодаря, Дани — каза сенаторът. — Благодаря ти за всичко.

— Няма защо — измънка Бюканън. — Наистина няма защо.

Той грабна шпионското куфарче и избяга навън.