Да спасиш свидетел

44.

За тази вечер Бюканън имаше няколко срещи на Капитолийския хълм с политици, които изобщо не желаеха да го слушат. Понякога изпитваше чувството, че тази работа е като да замерваш с топка океанските вълни. Топката или се връща да те халоса по лицето, или изчезва безследно в прибоя. Е, днес щеше да сложи точка. Веднъж завинаги.

Колата му спря близо до Капитолия. Той се изкачи по широките стъпала откъм Сената, след това продължи по стълбището, като отмина втория етаж, където достъпът бе строго ограничен, и достигна свободния трети етаж.

Бюканън знаеше, че сега го следят повече хора. Макар наоколо да гъмжеше от черни костюми, той бе бродил из тези коридори толкова дълго, че усещаше безпогрешно кой е в стихията си и кой не се чувства на място. Вероятно това бяха агенти от ФБР и хора на Торнхил. Очевидно след разговора в колата Жабока се бе развихрил. Добре. Бюканън се усмихна. Отсега нататък човекът от ЦРУ носеше прозвището Жабока. Шпионите обичат кодовите названия. А едва ли имаше по-подходящ псевдоним за Торнхил. Оставаше само да се надява, че жилото му е готово, пълно догоре с отрова, и че лъскавият гръб на Жабока няма да се окаже прекалено хлъзгав.

Вратата бе първата, до която би стигнал човек, след като се изкачи на третия етаж и завие наляво. До нея стоеше мъж на средна възраст. Нямаше нито табелка, нито никакви други признаци чий кабинет се намира тук. Съседният беше на сенатския церемониалмайстор Франклин Греъм. Всъщност освен с протокола службата му се занимаваше с охраната и административните дейности на Сената. Греъм и Бюканън бяха добри приятели.

— Радвам се да те видя, Дани — каза човекът с костюма.

— Здравей, Фил, как ти е гърбът?

— Докторът казва, че трябвало да ми направят операция.

— Мен слушай, не им давай да те кълцат. Усетиш ли болка, пийни си хубаво уиски, изпей една песен колкото ти глас държи и после легни при жена си.

— Пиене, песни и любов… хубав съвет ми изглежда — каза Фил.

— Какво друго очакваш от един ирландец?

Фил се разсмя.

— Ти си симпатяга, Дани Бюканън.

— Знаеш ли защо съм дошъл?

Фил кимна.

— Мистър Греъм ми каза. Влизай направо.

Той отключи вратата, Бюканън влезе, после Фил затвори и отново застана на пост. Не забеляза двете двойки мъже, които разсеяно наблюдаваха краткия разговор.

Агентите съвсем основателно предположиха, че могат да изчакат, докато Бюканън излезе, а след това да продължат следенето. В края на краищата намираха се на третия етаж. Човекът нямаше криле, та да отлети.

Щом влезе вътре, Бюканън грабна от закачалката дъждобран. За негов късмет навън ръмеше. На друга закачалка висеше жълта пластмасова каска. Той надяна и нея. После извади от куфарчето си защитни очила и работни ръкавици. Ако прикриеше куфарчето под дъждобрана, поне от разстояние щеше да прилича на обикновен работник.

Бюканън отиде до другата врата в дъното на стаята, свали веригата и излезе на стълбището. Изкачи се нагоре, после отвори нещо като люк, от който започваше отвесна желязна стълба. Стъпи върху най-долната пречка и започна да се катери. Когато достигна върха, той избута капака над себе си и се озова на покрива на Капитолия.

Именно по този път се изкачваха служителите, за да сменят знамето, което се развяваше на купола. Голямата шега бе, че знамената се сменяха непрекъснато, понякога оставаха на място само броени секунди, за да могат сенатори и конгресмени да изпращат по родните си места непрестанен поток от флагове, които са се „развявали“ над Капитолия. Бюканън сбръчка чело. Господи, какъв град!

Той погледна надолу към площадката пред Капитолия. Хората сновяха напред-назад, забързани за срещи с държавни служители, от чиято помощ отчаяно се нуждаеха. Въпреки сблъсъка на толкова лични интереси, групировки, безконечни кризи и залози, по-големи от всичко друго в световната история, нещата някак успяваха да се уредят. Гледайки добре смазаната машина на демокрацията, Бюканън изведнъж си представи голям мравуняк. Мравките поне го правеха за оцеляване. Но може би в известен смисъл и с нас е същото, помисли си той.

Погледна нагоре към символичната фигура на свободата, изправена от век и половина върху купола на Капитолия. Наскоро бяха повдигнали статуята с хеликоптер и стоманени въжета, за да изстържат мръсотията, натрупана през тези сто и петдесет години. Жалко, че човешките грехове не се почистваха толкова лесно.

В един кратък миг на безумие Бюканън се запита дали да не скочи. Можеше да го стори, но желанието да победи Торнхил бе твърде силно. Пък и самоубийството бе спасение за страхливци. Бюканън можеше да е всичко друго, но не и страхливец.

По покрива минаваше тясна пътека, която щеше да го отведе до втората част от пътешествието. Или по-скоро — бягството. Откъм Камарата на представителите също имаше подобна стълба, по която други служители се качваха да сменят флаговете. Бюканън бързо мина по пътеката и отвори капака. Спусна се по стълбата до таванското помещение, където свали каската и ръкавиците, но задържа очилата. Извади от куфарчето вълнено каскетче с наушници и си го сложи. После вдигна яката на дъждобрана, въздъхна дълбоко, отвори вратата и излезе. По коридорите бързаха хора, но никой не му обърна внимание.

След още минута той напусна Капитолия през един заден изход, за който знаеха само шепа ветерани. Край вратата го чакаше кола. Половин час по-късно Бюканън бе на Националното летище, където частен самолет с включени двигатели чакаше единствения си пътник. Така се отплащаше неговият високопоставен приятел. След няколко минути самолетът получи разрешение за излитане. Скоро Бюканън видя през илюминатора как столичният град бавно изчезва под него. Колко пъти бе гледал така Вашингтон от въздуха?

— Много ви здраве — тихичко каза той.