Дадена дума

10

Двайсетина минути по-късно вече карахме по улиците на Райфъл. Аз бях зад волана, а вятърът нахлуваше през счупения прозорец на смачканата от удара дясна врата. Поривите му развяваха косите на Али, а аз поглеждах предпазливо в страничното огледало откъм моята страна. Изпитвах усещането, че се промъквам във вражеска територия. Навлязохме в жилищен комплекс, северно от паркинга за каравани „Кингс Краун“, и спряхме на полупразен паркинг, осеян с хартиени пликове от бургери и кенове от кока-кола.

На юг се простираха поляните на парка, за който ми бе споменала Али. Не видях никого освен две възпълни жени, които говореха на испански и бутаха колички по напуканата бетонна алея. В далечината зад нас се издигаха триетажни жилищни блокове, разположени под такъв ъгъл, че прозорците на повечето от тях да не гледат към парка. Това ми се стори най-подходящото място, за да огледам незабелязано алеите. Седнах на предния капак. Али ме последва. Обсъдихме плана за пореден път.

— Хората, които Спайк ще изпрати да те „вземат“ или каквито там са истинските им намерения, ще пристигнат в парка до няколко часа. Отиваш в депото за отпадъци, което братовчедът на Хуан държи, и паркираш пикапа. Оставаш там в готовност с багажа. Нещата тук могат да загрубеят. Ще взема колата им и ще дойда за теб, когато всичко тук приключи. Да се надяваме, че дотогава някое от момчетата на Дребосъка ще е изпяло адреса му. Чопо ще пристигне тук, за да ми пази гърба. Появят ли се федералните, ще дойда пеша до депото. Пропуснах ли нещо?

— Защо трябва да оставим пикапа в депото?

— Трябва да го оправим. А и федералните имат номера ми. Хуан каза, че братовчед му има кола, която можем да използваме. Ще я разменим срещу онази, която ще взема от хората на Дребосъка. Хуан обеща, когато приключим, някой да оправи пикапа ми. Ясно ли е?

Али кимна. Скочихме на земята. Проследих я с поглед, докато се настаняваше зад волана, а тя се обърна и извика през отворения прозорец:

— Ей, Бар?

— Да.

— Знам, че за теб това е нещо обикновено, но гледай да не те застрелят и да ме оставиш сама в депото. Става ли?

— До скоро — отвърнах уверено аз.

Усмивката ми избледня, когато пикапът се скри от погледа ми. Ситуацията не ми допадаше. Инцидентът с елените ме бе разтърсил. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да се впускам в потенциално незаконни ситуации с много насилие. Когато някой тормозеше беззащитни хора, можех да разгранича работата от чувствата — както бях правил в Африка и Южна Америка. Когато някой убива хора без никаква причина, е лесно да заемеш страната на онеправданите и да им помогнеш. Това е просто. В онези ситуации обаче не бях замесен лично. Разбира се, можех да загина при някоя престрелка, но по онова време тази мисъл изобщо не ме тревожеше.

Сега обаче имах основателна причина да се тревожа за изхода от ситуацията. Замесен бе член на семейството ми, който разчиташе на мен — сестра, която бе най-добрият ми приятел и довереник, когато бяхме малки. Сестра, на която само аз можех да помогна. Замислих се за онази седмица, когато Ски ме бе ударил, а Джен бе споделила, че е започнал да я опипва.

Тя мълча цялата седмица. Мама сигурно се досещаше за причината, но никога не би си признала, че тя е в нея или в Ски. Аз обаче знаех истината. И възнамерявах да се погрижа това да не се повтори.

Два дни след като ударът на Ски ме бе запратил в безсъзнание, двамата с мама отново спретнаха шумен скандал. Минаваше десет часа на следващата сутрин, а те продължаваха да хъркат в леглото с махмурлук от предишната вечер. Накиснах един парцал в бензин, промъкнах се до понтиака на Ски и го напъхах в резервоара. Върнах се у дома и си измих ръцете. Ослушах се да не би да са се събудили. Не, продължаваха да похъркват по същия начин. Проверих стаята на Джен, но не можах да отворя вратата. Впоследствие научих, че я е залостила със скрина.

Без да губя повече време, измъкнах пакет цигари от панталона, който Ски бе зарязал в потрошената кухня, грабнах кутия фойерверки и излязох навън. Внимателно пробих малка дупка в парцала и навързах фитилите, които взех от фойерверките, така, че получих един голям с дължина трийсетина сантиметра. Намотах единия му край около цигара, а другия прокарах през дупката и увих около парцала, сетне поднесох запалката към цигарата. Духаше лек бриз, напълно достатъчен, за да разпали цигарата. После влязох вътре.

Бях натрупал опит в майсторенето на подобни подпалки с помощта на Хуан. Предишното лято бяхме запалили по този начин безброй туби за бензин, затова знаех, че разполагам с десетина минути. Използвах гнева, за да прогоня с негова помощ страха. Отворих вратата на мама. Стараех се да не гледам към голите тела в леглото и казах достатъчно високо, за да ги събудя: „Мамо, гладен съм“.

Ски стана пръв, заби един десен в лицето ми и ме запрати във вратата на гардероба, а когато паднах, ме изрита, след което обу панталона си и излезе. Извика през рамо: „Трябва да поставиш тези копеленца на мястото им! Излизам!“. Мама изкрещя нещо след него, но беше прекалено пияна или слаба, за да ми помогне. Аз обаче се съвземах бързо от подобни удари и хич не се притеснявах за последиците от побоя. Притеснявах се да не съм объркал нещо.

Очаквах Ски да се помотае малко из дома ни, да види колата си в пламъци, да се зачуди как съм успял да го направя, когато съм бил пред очите му, и да избяга уплашен. Вместо това на следващия ден прочетох във вестника, че мъж с трудно за произнасяне фамилно име е пострадал от тежки изгаряния, обхванали половината му тяло, когато понтиакът му избухнал в пламъци, докато намалявал скоростта, преминавайки покрай паркинг за каравани. Ски така и не се върна и двамата с Джен решихме, че неприятностите ни са приключили.

Тогава мама започна да излиза с мъж на име Джими Пакстън. И нещата станаха много, много по-лоши.

До мен спря кола и скърцането на гумите й по чакъла ме извади от мислите ми. Беше черно камаро — според надписа отстрани — с голям багажник и още по-голям двигател, произведено по времето, когато автомобилите са се правели от стомана. Пъхнах ръка в джоба на якето си и свих пръсти около дръжката на пистолета, тъй като от колата слезе много як, мускулест мъж.

Имаше гъста черна коса и тънки мустаци. Беше облечен с безупречно изгладена риза с къси ръкави и джинси. Целите му ръце бяха покрити с татуировки, които започваха от китките и изчезваха под ръкавите. Обувките му бяха от кожа на щраус или друго екзотично животно. Движеше се с нетипична за мъж с неговите габарити лекота. Насочи се право към моя пикап. След него се носеше гъст облак от одеколон.

— Здрасти, Чопо — поздравих аз и извадих ръка от якето.

— Que pasa? Какво става?

Чопо скръсти ръце на гърдите, широко разкрачен, и демонстрира огромните си мускули. Той работеше на свободна практика и изпълняваше поръчки за различни картели. Носеше му се славата на човек, който се справя със задачите си без излишни усложнения, затова не можеше да се оплаче от липса на поръчки.

— Хуан се обади. Каза, че може би имаш нужда от помощ с някакви отрепки.

— Оценявам го.

— Няма проблем, длъжник съм ти — отвърна той и се огледа спокойно наляво и надясно.

Веднъж двамата бяхме отишли до Мексико със съвсем простата задача да преместим майка му от сламената й къщурка в провинцията до далеч по-голяма тухлена къща в града. Чопо искаше да му е под ръка, за да се грижи за нея. Работата не беше опасна, но фактът, че бях помогнал на семейството му, означаваше много за него.

— Очакваме някакви момчета от Райфъл, нали? — попита Чопо.

Кимнах.

— Искат да вземат една барманка от „Избата“, която е влязла в черния им списък. Нуждая се от тях, за да ме отведат до шефа си, някакъв тип, известен като Дребосъка.

— Jefe? Хефе?

— Това ли е истинското име на Дребосъка?

— Истинското му име е Джеф. Представя се като Хефе, защото си въобразява, че това го прави истински гангстер като нас.

— Хефе може да знае къде шефът му Ланс Алвис произвежда своята дрога. Той държи сестра ми.

Чопо се изплю на земята.

— Ей, човече, всички търсят господин Алвис. Спрял е доставките на евтина стока. Ако мога да ти дам един съвет, стой по-далече от него. Този тип разпъна на кръст трима дилъри от Албъкърки. Досущ като Христос.

— По дяволите! — Това бе второто напомняне, че може да съм подценил Ланс. — Разбираш, че нямам избор. Трябва да измъкна сестра си. И най-вероятно не разполагам с много време.

Споделих с Чопо останалата част от плана си.

— Разбрано, брато — отвърна той и посочи петдесеткалибровия „Дезърт Игъл“ в колана на джинсите си.

Повечето хора не могат дори да държат такова оръжие в ръцете си, какво остава да стрелят точно с него. В дланите на Чопо обаче то изглеждаше малко като моя четирийсеткалибров пистолет.

Чопо забеляза интереса ми.

— Харесва ли ти? — попита той. — Намерих го на земята.

Ухили се зловещо, което означаваше, че не бих искал да узная подробности как се е сдобил с него.