Дадена дума

15

Така се започна. С всяка изминала минута разговорът им ставаше все по-приятелски и по-интимен. Скоро си приказваха така, сякаш се познаваха от деца. Али свали маската на кораво момиче и се превърна в по-голямата сестра, която закриля по-малката. Не я бях виждал в тази роля, но трябва да призная, че й отиваше.

Продължихме на север по тясно двулентово шосе.

Положих усилия да следя пътя и заобикалящата ни природа, докато двете млади дами споделяха преживените беди. Темите се сменяха една след друга, но неизменно се въртяха около един основен лайтмотив: мъжете.

Сюжетът явно бе неизчерпаем: проблеми с мъжете, мъжете, които се опитваха да забравят, глупостта на мъжете, жестокостта на мъжете… Седях на задната седалка и се чувствах като жертва, принесена на олтара на половите различия. И макар да не бях съгласен с укорите и обвиненията, бях принуден да призная, че са прави поне в едно отношение: мъжете наистина са склонни да създават бъркотии.

Докато момичетата продължаваха да бъбрят, джипът ни полагаше сериозни усилия, за да изкачи склоновете на Рио Бланко. Накъдето и да погледнехме, пред нас се простираше любимата ми дива пустош. Върховете в далечината — Хогбек и Роун — събудиха у мен детски спомени. На тринайсет започнах да шофирам и да обикалям планините и пустините около Джънкшън и да осигурявам прясно месо за трапезата. Мама работеше като сервитьорка, но парите, които се опитваше да разпредели между поредния си приятел и четирите си деца, не стигаха нито за едните, нито за другите. Затова подпомагах семейния бюджет с лов. Беше незаконно, разбира се — и шофирането, и бракониерството, — но ние се нуждаехме от тази храна. Това постави началото на професионалната ми ловна кариера.

В началото беше трудно: скитах сам из планините и овладявах изкуството да оцелея сред дивата природа без чужда помощ. Гръмотевични бури, скални срутвания, слаби шофьорски умения и недоразвито чувство за ориентация — все неща, които едва не сложиха край на живота ми.

Сега обаче ми се струва, че онези години са били изпълнени и с друг смисъл — не ставаше въпрос единствено за храна, а за своеобразно бягство. Обичах много да чета и героите ми по онова време бяха все хора, които живееха в планините като прочутия трапер Хю Глас, ловеца и изследователя Джим Бейкър и пътешественика Джон Колтър от експедицията на Луис и Кларк. Те принадлежаха на съвсем друга епоха. Аз също, предполагам.

Прогоних спомените и се върнах към настоящето само за да чуя как Али и Кейти обсъждат принципа на работа на двигателите с вътрешно горене и автомобилите. Али обясняваше как би могла да оправи стотиците проблеми на джипа, а Кейти попиваше думите й и споделяше плановете си да стане майстор готвач, когато порасне.

Излегнах се на задната седалка с надеждата да подремна, но мислите ми се насочиха към Джен.

Когато бях на десет, татко срещнал седемнайсетгодишна магистрална проститутка, докато карал огромния си камион „Питърбилт“ из Невада, и се обадил на мама, за да й каже, че няма да се прибере у дома. Мама започна да излиза с разни алкохолици, а после се появи Ски. Деб и Анджи вече бяха напуснали дома, едната — за да се омъжи за богаташ, другата — за да следва счетоводство. След прогонването на Ски настъпи „Годината на Пакстън“, както я наричахме с Джен, или най-лошият период в нашия живот.

Джими Пакстън беше строителен предприемач и ръководеше бригада от десетина нелегални имигранти. Хората му наливаха и оформяха бетонните основи на новите сгради в града. Когато Пакстън имаше поръчки, изкарваше добри пари и се държеше сносно. Мама се запознала с него в ресторанта, където му сервирала закуска, именно в такъв период, когато имал доста работа. Месец след като се срещнаха, строителният балон се спука и той остана без работа. Тогава се превърна в съвсем друг човек — завършен психопат, склонен към неконтролируеми изблици на насилие.

Пакстън не позволяваше на мама да работи. Разполагаше с известни спестявания и смяташе, че много скоро отново ще започне да получава поръчки, затова не искаше тя да работи на места, където да я гледат други мъже. И макар да разполагахме с по-малко пари от преди, това нямаше особено значение. Пазарът ще се оправи, повтаряше Пакстън. Не след дълго забрани на мама да излиза от къщи. По какъвто и да било повод. После й забрани да носи любимите си дрехи. Започна лично да й купува дрехите, а в случай че облечеше нещо друго, я пребиваше и я оставяше със счупено ребро.

А той обичаше да чупи ребра. За целта използваше парче арматурно желязо. Когато се нанесе у нас, след като банката прибра голямата му къща за неизплатена ипотека, наложи правила, които трябваше да спазваме, ако искахме костите ни да останат цели. Мама нямаше право на мнение. Ние с Джен пък нямахме право да говорим в негово присъствие. Всяка съпротива биваше наказвана с премерени удари с парчето стомана. Когато Пакстън излезеше навън, за да търси работа, ние вкупом отивахме в болницата и обяснявахме раните си с падания по стълби или блъскане във врати.

По това време бях по-голям и по-силен. Бях започнал да ловувам, за да допълвам оскъдното меню, което спестяванията на Пакстън позволяваха, но изобщо не му бях в категорията. Направих два опита: веднъж, когато изби една хубава книга от ръката ми, и втори път, когато нарече Джен „курва“. Ски беше много по-едър, но макар Пакстън да му отстъпваше по габарити, компенсираше с мускули, заякнали от тежък физически труд и много гняв. И двата пъти, когато се бях опитал да му се противопоставя, ме бе пребивал от бой. Това се случи, когато мама спеше след поредния пиянски запой. Пакстън никога не ни удряше, когато тя беше будна. След втория безплоден опит се предадох и положих усилия да спазвам правилата.

Джен обаче не се предаде. Беше по-голяма и настроена много по-бунтарски. Когато аз отсъствах, а мама спеше, Джен отнасяше боя с арматурното желязо. На два пъти състоянието й се оказа толкова тежко, че се наложиха болнично лечение и посещение от социалните служби. Мама и Пакстън прикриваха всичко, за да останем заедно. Сега ми се иска да не го бяха правили.

Защото една ноемврийска нощ, малко след като бях навършил шестнайсет, Пакстън разби нашето семейство. Слязох от планината, натоварен с еленско месо, и заварих Джен да трепери от страх, свряна в ъгъла на хола. Пакстън, пиян до козирката, бе изпаднал в поредния пристъп на лошо настроение и се опитваше да пресуши последните капки от втората празна бутилка водка на масата. Мама спеше. Така поне смятахме.

Джен заяви на Пакстън, че трябва или да си легне, или да си тръгне. Той я нарече глупава малка кучка. Джен го замери с ваза със сухи цветя, която се стовари върху масивната му челюст. Аз замахнах с пушката си, като се целех в главата му, но той блокира удара мис една ръка, издърпа я рязко от ръцете ми, извади патрона и я захвърли на канапето.

Тогава се опитах да го изритам в слабините, но той се извъртя и обувката ми се заби в бедрото му. Той сграбчи крака ми и го дръпна нагоре, в резултат на което се проснах по гръб на земята. Пакстън взе желязната пръчка от масичката за кафе и се запъти към Джен, макар да се олюляваше и едва да се държеше на крака.

Тогава се появи мама. Очите й бяха подпухнали, а дрехите й раздърпани. Заяви, че трябва да изпуши още една цигара. И тя за пръв път видя Пакстън да удря дъщеря й.

Останалото се случи като в мъгла. В продължение на много години се опитвах ту да си припомня, ту да забравя случилото се.

Мама изкрещя и се хвърли върху Пакстън. Джен блокира желязото с ръка, заби нокти в лицето му и го раздра, но получи втори удар, този път в главата. Тя падна.

Докато правех опити да се изправя на крака, мама го биеше с юмруци, удряше му шамари, дърпаше му дрехите. Джими се опита да се усмихне, но беше прекалено пиян. Взех пушката, стиснах здраво цевта и стоварих приклада върху врата му. От удара Пакстън залитна към закачалката за дрехи в коридора.

Късметът обаче ми изневери. Адреналинът в организма на Джими явно надделя над алкохола и той се втурна към мен. Този път не залитна и ме удари така, както никога не ме бе удрял. Издържах няколко секунди, след което мракът ме погълна.

На следващата сутрин се събудих с главоболие, каквото никога не бях изпитвал. От мястото си на пода видях Джен. Още не бе дошла на себе си, а лицето й бе покрито със засъхнала кръв. Лежеше под дупка с размерите на главата й в преградната стена от гипсокартон. Огледах останалата част от помещението и видях мама до вратата.

Не бях виждал човек в такова състояние.

Подът пред вратата бе застлан с парче линолеум. Там събувахме обувките си. По принцип бе жълтеникав, но сега бе почернял. Покрит с кръвта, която бе изтекла от пробития череп на мама. Стените и таванът на кухнята и предната врата бяха покрити с алени пръски. Къщата вонеше на урина и изпражнения, повръщано и кръв. Догади ми се и на свой ред повърнах, по-болезнено и по-продължително и от всеки друг път.

Когато най-сетне успях да се изправя на крака, проверих пулса на Джен. Беше жива. Нямаше смисъл да проверявам пулса на мама. Никой не може да оцелее, когато главата му изглежда като премазана от стадо бизони. След като се съвзех от шока и избърсах сълзите си, позвъних на 911. После претърсих къщата за Пакстън.

Нямаше и следа от него.

Джипът спря и това ме извади от унеса.

— Къде сме? — попитах аз, изправих се и нагласих шапката си.

— Мийкър, ако се вярва на пътните табели — отвърна Али. — С Кейти умираме от глад. Имаш ли пари?

Извадих пачка банкноти, отделих от нея две двайсетачки и ги връчих на момичетата, след което огледах мястото. Бяхме спрели на малък паркинг в малък град, вероятно пред един от малкото магазини за хранителни стоки в него.

Магазинът бе отрупан с камари нездравословна храна — колбаси, чипс, мъфини и шоколадови десерти, лишени от каквито и да било хранителни вещества, но за сметка на това пълни с какви ли не химикали. Прочетох съставките, вложени в част от тях. Бутилхидрохинон, хидрокситолуен, натриев бензоат… Не можех да ги произнеса на глас и нямах представа какво причиняват. Не бях сигурен дали хората, които ги влагаха в тези храни, имаха представа от това. Няма да се учудя, ако след двайсет години ни връхлети вълна от някакво ново онкологично заболяване, което лекарите да припишат именно на някоя подобна съставка с труднопроизносимо наименование. Избрах сушено месо, голяма чаша кафе и мариновано яйце. Платих и застанах до вратата в очакване на момичетата.

Забелязах две чисти маси до машината за кафе. Край тях седяха няколко възрастни мъже, които разговаряха, спореха, ругаеха. Високите им старчески гласове кънтяха из магазина. Не обърнаха никакво внимание нито на мен, нито на момичетата. Такива групи са обичайна гледка за всеки малък град. Възрастните мъже се събират отделно от жените, на които поверяват цялата домашна работа. Другаде тези старци щяха да се превърнат в ключов елемент от местното общество и да се радват на голяма почит. Тук обаче те седяха в кафенето до бензиностанцията и никой не им обръщаше внимание. Докоснах периферията на шапката си, когато минах покрай тях.

Али поведе Кейти из магазина и двете напълниха кошниците си с всевъзможни боклуци. Наложи се да извадя още два долара, за да платя за отвратителната храна, които изсипаха на касата. Излязохме навън, напълнихме резервоара на джипа и се върнахме на шосето. Мийкър изглеждаше приятно, спокойно място. Срещнахме малко коли по пътя, предимно очукани фермерски пикапи, които теглеха ремаркета, пълни с животни. Не видяхме пешеходци.

Бях прочел някъде, че навремето по тези земи си давали среща различните кланове на племената юти, корави планинци, които обитавали Скалистите планини и Юинта. После правителството направило опит да ги изсели, открило филиал на Бюрото по индианските въпроси и се опитало да накара войнствените ловци да се заемат със земеделие и оран.

В отговор на това индианците убили жестоко представителя на Бюрото господин Мийкър, отвлекли съпругата и дъщеря му, след което оказали упорита съпротива и избили доста от войниците, изпратени да потушат тяхното въстание. Днес долината бе осеяна с ферми, големи постройки и асфалтирани пътища. Градът дори разполагаше с един от онези модерни фитнес центрове, пълни с всевъзможни гладиатори, тренажори и щанги, при положение че повечето хора тук прекарваха времето си в гонене на овце и трупане на бали сено. Прииска ми се да видя как е изглеждало това място преди пристигането на Мийкър.

След още час, който изминахме в пътуване по криволичещи пътища, които прекосяваха безлюдната сива долина, достигнахме Крейг. Градът бе доста по-голям, достатъчно многолюден, че да има и „Кеймарт“, и „Уолмарт“, но достатъчно малък, за да го прекосим от единия до другия край за не повече от десет минути. Когато се озовахме в противоположния край, помолих Али да спре на един на пръв поглед изоставен паркинг и да изключи двигателя. Проведох бърз телефонен разговор, с който поръчах автобусен билет, докато Али и Кейти продължиха да си бъбрят. Али предлагаше житейски съвети, а Кейти ги попиваше с двете уши.

Двайсет минути по-късно, след безброй прегръдки и сълзи, Кейти се качи на автобуса на „Грейхаунд“ и потегли на запад с надеждата, че там я очаква по-добро бъдеще. Опитах се да не мисля за това, опитах се да се концентрирам върху факта, че тя ме бе помолила да я измъкна от нещастния й живот и аз го бях направил. Окажеше ли се, че там, където отива, я очаква нещо още по-лошо… е, бях направил максималното. Човек не може да контролира всичко.

Али отвори вратата на джипа и се облегна на рамката.

— Моля те, кажи ми, че това е първото ти отвличане на дете.

Вдигнах рамене и се качих в колата. Съмнявах се, че истината щеше да я зарадва.

След като Али включи на скорост, аз се пресегнах, взех от купчината торбички нещо, което наподобяваше карамелен бонбон, и задъвках разсеяно. Погледнах през прозореца, за да определя местоположението на слънцето над планините. След няколко часа щеше да се стъмни.

— Какво ще кажеш да тръгнем на изток — предложих аз. — Може там да намерим истинска храна.