Дадена дума

46

Последвах го по пътеката, която водеше към реката. Наблизо отекна гръмотевица, но дъждът, слава богу, бе спрял. Засега. Куцах, тичах и оглеждах внимателно земята.

Само ръката на Алвис бе извън строя, което обясняваше защо той тичаше два пъти по-бързо от мен. Но оставяше следи. Капки кръв и стъпки. Проследих ги до поляната, а от там по пътеката между дърветата, която водеше към брега.

Петната от кръв бяха яркочервени, което означава високо съдържание на кислород. С други думи, бях засегнал артерия. Освен това колкото по-близо до водата отивахме, толкова по-често срещах кървави следи. Това ми подсказа, че Алвис губи кръв и няма да успее да се добере до моторницата, която го чакаше някъде край брега.

Истината бе, че нямах представа какво да правя, ако Алвис потегли надолу по течението или ако е скрил оръжие на борда. Скоро ми хрумна, че той постъпва като всяко тежко ранено диво животно. Те тичат надолу по хълма или към водата. Освен това губят ориентация и допускат грешка след грешка. Разсъждавах върху това, без да изпускам от погледа си следите на Алвис.

Имаше кръв от двете страни на пътеката. Първоначално петната кръв бяха само от дясната й страна, резултат от ранената дясна ръка на Алвис. Спрях рязко и се ослушах. Не чух нищо освен дъждовни капки и далечна гръмотевица, затова извадих пълнителя на пистолета и проверих колко патрони са ми останали. Беше празен.

Което означаваше, че разполагам с един патрон в цевта. Ако съдех по следите, Алвис бе направил кръг и се бе озовал зад мен. Беше се спотаил встрани от пътеката, като или бе заобиколил покрай реката, или се бе спотаил някъде в засада в зависимост от това дали се възприемаше като плячка или хищник.

Обърнах се с намерението да проследя дирите му, които водеха назад, когато от храстите изскочи отвратително голо до кръста привидение с камък в ръка. Стрелях ниско, от бедрото, но пропуснах.

Алвис замахна със здравата си ръка с явното намерение да стовари камъка върху главата ми и да счупи черепа ми, но аз се гмурнах под удара му. Ударих го силно в слънчевия сплит и той се сви, сетне забих безполезния вече пистолет в слепоочието му и отскочих назад.

Огледах човека пред мен за един безкрайно дълъг миг — така ми се стори, макар да бе частица от секундата — и видях, че е свалил ризата си и е превързал ранената си ръка, след което е стегнал колана над лакътя като турникет.

Би трябвало да е замаян. Бе загубил доста кръв. Въпреки това изглеждаше неочаквано спокоен и хладнокръвен.

— Сгреших за теб, Бар. Ти не си просто досадник, ти си нещо по-лошо. Ти си гадна, космата хлебарка, която си пъха носа, където не й е работата. Затова сега ще те стъпча и размажа!

— Давай! — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от камъка в ръката му.

Вдигнах пистолета, като разчитах той да не знае, че съм останал без патрони.

Алвис обаче се оказа два пъти по-бърз от мен и преодоля разстоянието между нас, преди да насоча пистолета към гърдите му. Вместо да хвърли камъка, той го стовари върху крака ми и ми нанесе ъперкът, който ме изправи на пръсти.

Аз обаче не паднах. Не и преди Алвис да постави крака си зад моя и да ме блъсне назад. Тогава се стоварих тежко в калта, а той се озова върху мен. Белите ми дробове се свиха от удара, но успях да вдигна крака и да сключа глезени над гърба му. Алвис ме удари веднъж в брадичката, после здравата му ръка посегна към пистолета, като едва не счупи показалеца и китката ми.

Той измъкна пистолета от ръката ми, а аз сграбчих ранения му лакът, забих пръсти в импровизираната превръзка и стиснах. Алвис изкрещя от болка и понечи да ме удари с глава, но аз долепих брадичката си към гърдите и той пропусна. В този момент би трябвало да чуя стъпките по пътеката, но бях прекалено зает да дърпам главата на Алвис към себе си, за да мога да забия зъби във врата му. И когато успях да го направя, той изкрещя по-силно от преди.

С последно усилие противникът ми вдигна пистолета и стреля в главата ми. Без никакъв резултат, разбира се. Възползвах се от това и се нахвърлих върху него. Претърколих се, при което той се озова отдолу, и започнах да го удрям както ми падне. С юмруци. С глава. С длани. С всеки удар се сещах за майка ми… и за Али… и за всички жени и деца, които бях погребал на три континента през годините — невинни жертви на злото.

Опитах се да размажа физиономията му до неузнаваемост. Представих си човешкото същество под мен като парче месо, което щях да налагам, докато се превърне в кайма… ако не бе гласът на сестра ми, който ме молеше да спра.

— Престани, Клайд! Моля те, престани!

Предполагам, че в този момент й е било трудно да ме възприеме като човешко същество. Най-вероятно съм й заприличал на чудовище. Почувствах ръцете й на раменете ми.

— Няма смисъл, Клайд! Това няма да върне мъртвите! — извика сестра ми.

Тогава отпуснах ръце, отстъпих назад и прегърнах Джен. Тя обви ръце около мен и двамата заплакахме.