Дадена дума

13

Събудих се на пода в мрака, след като се бях мятал в съня си, полузавит с одеяла, които бяха прекалено малки. Чух някой да хърка до мен и това ме върна назад във времето, в тъмните стаи, в които се будех редом с почти непознати мъже. Тогава всички заедно бяхме принудени да обитаваме, неясно докога, мексикански „хотел“ с железни врати. Първата година от престоя ми зад решетките — преди да ме преместят в „селото“ — прекарах в малка килия с още четирима затворници в една от кулите.

Там времето не означаваше нищо. Усещах миризмата на пот и страх, пропила онази дупка, стомахът ме присви при мисълта, че ще прекарам пореден ден на това място, където монотонният ритъм се нарушава единствено от разходката в двора, а тя неизбежно води до изблици на насилие и демонстрации на затворническа йерархия. Чувах обидите и подигравките, които отекваха от стените, чувах подсвиркването и дюдюкането, агонизиращите викове на самота и безнадеждност.

Затворих очи и поклатих глава, за да прогоня спомените.

В този момент Нита запя в съседната стая. Някаква испанска песен, май на Шакира, която мигом ме върна в настоящето. Облякох се, прескочих Чопо и тръгнах към кухнята.

Нита бе сварила кафе и бе приготвила закуска. Подаде ми чаша горещ черен еликсир, над която се вдигаше пара, и тортиля с бъркани яйца. Седнах на масата и отпих от кафето. Кухнята ухаеше фантастично и до този момент не бях имал представа колко съм изгладнял. Когато Чопо се присъедини към мен, вече бях изял три пресни тортили, напоени обилно с горещ сос.

— Момичето спи ли? — попитах аз.

— Да — отвърна Нита, — но не добре. Разбирате, че трябва да се прибере у дома, нали?

— Да. Бар?

Чопо повдигна вежди над чашата си с кафе.

— Така е — съгласих се аз. — Допиваме си кафето и изчезваме от тук. Ти си чудесна домакиня, Нита. Ако някога имаш нужда от нещо, само ми позвъни.

Записах номера си на гърба на едно от нейните списания, изпих кафето си и излязох навън. Порових в джобовете на якето за един от мобилните ми телефони. Носех три: моя, на момчето и на момичето. Списъкът с контакти в телефона на момичето съдържаше и номера на Джеф. Позвъних на него.

— Кейти? — попита някой само след едно позвъняване.

— Здрасти, Джеф — отвърнах аз.

— Кой е? Къде е Кейти? При теб ли е? В такъв случай…

— Да, при мен е. В безопасност е, никой не й е сторил нищо. При теб обаче е една моя приятелка. Трябва да ги разменим.

— Трябва, а? Мисля, че ако не пуснеш Кейти, ще ти отрежа оная работа!

— Това не беше никак любезно, Джеф. И не ме стимулира да ти върна Кейти. Но все пак аз искам Али, а ти искаш Кейти. Толкова е просто. Само бизнес.

— Бизнес? Това не е бизнес! Ти прецакваш моя бизнес. Заради теб Спайк се щура наоколо и хленчи като глезено момиченце. Ядоса и мен, и моите хора. Загубих четирима. А Спайк е загубил дори повече. И сега от мен се очаква да ти дам онази малка кучка?

— Само — подчертах аз, тъй като този разговор започваше да ме отегчава — ако искаш да видиш дъщеря си. При мен има един тип, един много лош мексиканец, който с удоволствие би причинил на Кейти някои ужасни неща. Не искам това да се случва. Искам Али, след което изчезвам от града. Какво ще кажеш?

Чувах как Джеф диша тежко и обмисля предложението ми, опитва се да открие начин как хем да получи дъщеря си, хем да ми отмъсти. Накрая каза:

— Не я ли върна у дома, жена ми ще ми отреже топките. Добре, добре. Майната му! Как предлагаш да го направим?

Казах му, че ще го чакам на бензиностанцията на магистралата по обед. Там имаше камери, а и достатъчно хора, така че никой от нас двамата не би могъл да направи каквото и да било. Щях да пусна Кейти и да й кажа да тръгне към дамската тоалетна. Той щеше да направи същото с Али. Съвсем просто. Обичам простите неща.

— Добре — съгласи се той. — Става. Но нараниш ли Кейти, ще те преследвам накрай света. Ще убия и теб, и всички, които обичаш и познаваш. Майка ти, баща ти, сестрите ти, братята ти, приятелите ти, библиотекарката, която ти е дала да прочетеш първата си книга…

Вярвах му, затова реших му дам известно предимство.

— Аз пръв ще пусна Кейти. Но не видя ли Али в рамките на трийсет секунди след това, ще прострелям момичето ти в гърба. Ясно ли е?

— Ясно. Копеле мръсно! — изруга той и затвори.

Когато влязох вътре, заварих Нита и Чопо да седят край масата, да пият кафе и да разговарят приятелски на испански. Когато ме видяха, млъкнаха.

— Благодаря ти отново, Нита. Чопо, време е да действаме.

Минахме през бензиностанцията за пръв път към единайсет часа. Прекосихме асфалтирания паркинг, който заобикаляше бетонните тоалетни и туристическия информационен център, после продължихме и се върнахме на магистралата. Не видяхме нищо странно, никой не ни проследи. Повторихме тази маневра три пъти, преди накрая да паркираме в сянката на тополите в другия край на паркинга. Погледнах към задната седалка. Бяхме свалили тиксото от устата на Кейти. Тя седеше тихо и кротко, изглеждаше унила, отчаяна дори, но не бе разстроена или ядосана, както би могло да се очаква. Бе зареяла поглед през страничния прозорец някъде между дърветата.

— Чопо, ще ме прикриваш ли откъм онова езеро? От там ще можеш да държиш под око тоалетните. Ще наблюдаваш и нея, и Али, ако Джеф спази уговорката ни. Калъфът с пушките е отзад. Вземи двайсет и втори калибър, голямата пушка остави на мен.

— Няма проблеми.

Той слезе бързо, порови отзад и се запъти към високата трева, която растеше по бреговете на тихото спокойно езеро. Извадих пистолета от малката раница, която бях прехвърлил на предната седалка, вкарах патрон в цевта и погледнах към Кейти.

— Съжалявам, че се наложи да преживееш това, хлапе. Но ако баща ти не направи някоя глупост, никой няма да пострада. Ще се прибереш у дома още по обед.

— Мразя го — отвърна тихо Кейти, сякаш говореше на себе си.

— Какво? — попитах аз и се извърнах назад.

— Мразя го — повтори тя, този път по-силно. — Джеф е задник. Не ми е истински баща. Онази тъпа курва, майка ми, обожава парите, а Джеф е доста богат. Оставете ме на някое друго място, става ли? Приятелят ми Макс ще дойде и ще ме вземе. Как се сдобихте с телефона му, между другото?

Нямаше да ми е лесно, но трябваше да го направя.

— Взехме го от депото — отвърнах аз.

— Какво означава това?

Съжалих, че Чопо не е останал в колата. Може би той щеше да измисли по-подходящ отговор. Аз изчаках секунда-две, въздъхнах и изплюх камъчето:

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Кейти, но Макс е мъртъв.

Тя си пое рязко дъх.

— Не… видях го вчера… Не може да…

— Изпълнявал е поръчки за Джеф — продължих аз, като се опитвах да опростя нещата. — Опасявам се, че това е причината да пострада. Открихме го тежко ранен.

Наблюдавах лицето на Кейти от предната седалка и се замислих за хората, които бях погребал, когато бях много млад. Дори един труп може да се окаже твърде много, а при мен те бяха доста повече. Кейти не би трябвало да се среща със смъртта в толкова ранна възраст.

Кейти помълча известно време, след което заключи:

— Джеф е убил Макс. — Изрече го спокойно, хладнокръвно, без следа от емоция. — Знаех, че може да се случи рано или късно. Другите ми приятели… избягаха от мен или бяха пребити. Не от самия Джеф, не, той е хитър като невестулка. Но има хора, които изпълняват желанията му. Не ми е позволено да бъда щастлива.

Тя избухна в плач. Сълзите се стичаха по лицето й, раменете й се повдигаха с всяко хлипане. Затропа с юмруци по стъклото и седалката, като при всеки удар изричаше името на Макс.

По дяволите! Завъртях се на седалката и вперих празен поглед през предното стъкло. Бях поразен. Момичето не се искаше да се прибира у дома, не искаше да се върне към нещастния си живот. Не можеш да помогнеш на всички, казах си аз. Всичко бе започнало с намерението ми да открия Джен, после бях попаднал на Али и я бях изгубил, а сега трябваше да се оправям с тази разплакана тийнейджърка. Едва ли можеше да стане по-лошо.

За Кейти обаче можеше. Изобщо не се съмнявах в това.

— Моля те — изрече тя между две хлипания. — Измъкни ме. И бездруго си ми длъжник, нали ме отвлече.

Не бях сигурен, че разбирам логиката й, но знаех, че не мога да й откажа. Прокарах пръсти през косата си и въздъхнах. Време беше да измисля поредния щур план. След като поразсъждавах в продължение на половин минута, обясних на глас последователността на действията, които трябваше да предприемем. Не бях убеден, че ще се получи, но си заслужаваше да опитаме. Понякога, дори да си нагазил до коленете в тиня, трябва да продължиш да шляпаш напред.

— Измъкнем ли те — казах аз, — не можеш да останеш с нас. Има ли къде да отидеш?

— При истинския ми баща. Живее в Рино. Обажда се от време на време. И казва, че мога да му отида на гости, когато пожелая.

— Добре тогава. Ще те качим на автобуса. Ако успеем.